Решение № 1954 от 04.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1954 гр. София, 04.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20231100507363 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20080737/23.02.2023 г. по гр.д. № 41101/2019 г. на Софийски районен съд, 30 с-в, са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от „Райфайзенбанк България“ ЕАД /към датата на постановяване на решението - част от “Кей Би Си Груп България” ЕАД/, срещу К. Г. К. за осъждане на ответника да заплати на ищеца главница по договор за банков кредит от 04.07.2008г. в размер на 9230,15 лева, от които: редовно падежирала главница, формирана от неплатени вноски с падежи от 25.09.2014г. до 25.12.2018г. – 2 371, 04 лв. и предсрочно изискуема главница в размер на 6 859, 11 лв., както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 959,38 лева - редовна лихва, от която предсрочно изискуема в размер на 26,15 лв. за периода от 26.12.2018г. до 08.01.2019г. и падежирала лихва в размер на 933,23 лв., начислена за периода от 09.01.2016 г. до 25.12.2018г., ведно със законната лихва върху всяко отделно претендирано вземане, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу постановеното първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от “Кей Би Си Банк България” ЕАД /преди “Райфайзенбанк България” ЕАД/ с искане за неговото обезсилване, евентуално - отмяна, и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени. Страната счита, че първоинстанционният съд е достигнал до погрешен правен извод за 1 неоснователност по отношение на ответницата К. К. на предявените искове, поради недоказаност в процеса на извършеното от последната приемане на наследството на починалата й сестра П.Г.В. - кредитополучател по договора за банков кредит с ищеца. Счита, че съдът не е оказал необходимото на страната процесуално съдействие, за да издири конституирания по делото ответник К. К., така че по отношение на същата да бъде приложена разпоредбата на чл. 51 ЗН и да й бъде определен срок, в който да заяви дали приема наследството, или се отказва от него. Отправя претенция за присъждане на разноски.

В проведеното по делото открито съдебно заседание, на основание чл.

227 ГПК, на мястото на ищеца-въззивник в производството е конституирана “Обединена българска банка” АД. Процесуалният представител на страната поддържа жалбата, като сочи, че при изложените от СРС мотиви за липса на доказаната по делото материална легитимация на ответника, производството по делото е следвало да бъде прекратено като недопустимо. Поради това моли за обезсилване на постановеното решение, респ., неговата отмяна, в случай, че съдът счете исковете за допустими.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна - ответник в производството К. Г. К., чре назначения по делото особен представител адв.

В. З., не подава отговор на въззивната жалба. В проведеното по делото пред въззивния съд открито съдебно заседание особеният представител излага излага доводи за липса на нарушения на процесуалния и материалния закон от страна на първоинстанционния съд, като отправя искане за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове, предявени от “Райфайзенбанк България” ЕАД срещу К. Г. К. в качеството й на наследник по закон на кредитополучателя П.Г.В., починала на 27.12.2013г., за задължения на наследодателката, възникнали от сключения преди това с ищеца договор за банков кредит от 04.07.2008 г. за сума в размер на 12 180 лв., който договор бил изменен със следните анекси: Анекс № 1 от 25.02.2009г., Анекс № 2 от 05.07.2010г. и Анекс № 3 от 31.03.2011г.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК назначеният от съда особен представител на ответницата оспорва исковете като недопустими, алтернативно - неоснователни, като предявени срещу лице без пасивна материална и процесуална легитимация. Твърди, че ответницата не е приела наследството на сестра си нито изрично, нито с конклудентни действия, поради което не може да се приеме, че отговаря за задълженията й. Прави възражение за нищожност на клаузите на чл. 4 и чл. 9 от договора и чл. 3 от анекс № 3 от 31.03.2011г. като неравноправни клаузи, доколкото не са индивидуално уговорени. Оспорва исковете за мораторна лихва, поради липса на покана. Оспорва вписванията в счетоводните книги на ищеца като нередовно водени.

2

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 04.07.2008г. между първоначалния ищец и П.Г.В. е сключен договор за банков кредит, по силата на който ищецът отпуснал кредит в размер на 12 180 лева за рефинансиране на кредит и потребителски нужди. Първоначалният срок за изпълнение на задължението е бил 25.06.2018 г., но след сключване на Анекс № 3 от 31.03.2011г. срокът на договора бил променен на 25.06.2026 г., като задължението било реструктурирано.

В полза на кредитора е договорено възнаграждение за отпуснатия кредит - редовна лихва в размер на СБР за лева /стойност на банковия ресурс/ + 4,7 пункта надбавка, като редовната лихва се начислява върху усвоената и непогасена главница на годишна база. В чл. 4.4 от договора и чл. 7 от Анекс № 3 е уговорена неустойка-наказателна надбавка върху лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума за времето на забавата до окончателното плащане на забавените задължения. Съгласно чл. 6 от анекс № 3 към договора, кредитополучателят се задължил да погасява усвоената и непогасена част от кредита на 180 месечни погасителни вноски, дължими на 25-то число на съответния месец, платими от 25.04.2011г. до 25.03.2026г.

На основание чл. 8.1 от договора за кредит, с исковата молба ищецът заявява, че упражнява правото да обяви цялата ползвана и непогасена сума по договора за предсрочно изискуема, считано от получаване на препис от исковата молба от ответницата.

От допустнатата по пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се установява дължимостта на описаните в исковата молба задължения за главница и възнаградителна лихва по кредита.

От представеното по делото Определение № 8946/17.01.2017 г. По гр.д. № 48637/2016 на СРС, 117 с-в, се установява, че кредитополучателят П.В. е починала на 27.12.2013 г. В тази връзка по молба на ищеца, на основание чл. 51 от ЗН, е образувано горното гр.д. № 48637/2016 г. по описа на СРС, в хода на което призованите към наследяване законни наследници /съпруг, син и родители на кредитополучателя/ се отказали от наследството, оставено от П.В..

Като наследник от следващ ред е призована ответницата К. К.. Тъй като същата не е открита на регистрирания от нея адрес, за да заяви дали приема наследството на нейната сестра, производството по гр.д. № 48637/2016 г. по описа на СРС било прекратено спрямо нея.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от страна с правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя 3 от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършването на служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не са налице и двете визирани изключения.

По направените от въззивната страна възражения за недопустимост на решението, касаещи легитимацията на ответника, въззивният съд намира следното:

Несъстоятелно се явява оплакването за недопустимост на производството, като водено срещу ненадлежен ответник. Процесуалната легитимация на страните, макар по правило да произтича от материалната, се извежда от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба на ищеца, т.е. надлежен ответник по делото в случая е онзи, по отношение на когото ищецът претендира, че има вземане. При неизпълнение на разпределената по реда на чл. 154 ГПК доказателствена тежест по отношение на някоя от предпоставките за уважаване на предявения иск, същият се отхвърля като неоснователен, а не като недопустим.

В конкретния случай, в исковата молба са изложени твърдения, че ответникът К. К. е сестра на починалия кредитополучател П.В. и, като такава, е била призована към наследяване, поради което искът е насочен именно срещу нея. Тоест, съобразно изложените фактически твърдения в исковата молба, същата се явява процесуално легитимирана да отговаря по предявените искове.

В случая не се наблюдава противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, когато за първоинстанционния съд би било налице задължение за даване на указания до ищеца във връзка с посочения по делото ответник. Следва да се посочи същи така, че в конкретната хипотеза такива указания законосъобразно не са давани на ищеца, с оглед обстоятелството, че при евентуалното им изпълнение, по дело би се стигнало до недопустима замяна на страна в хода на производството.

Предвид изложеното, въззивният съд намира, не е налице твърдяната от ищеца недопустимост, а въпросът дали ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове, законосъобразно е бил разгледан от първоинстанционния съд по същество на спора.

С оглед на това, въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по наведените в жалбата оплаквания.

В конкретния случай, при липса на спор относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, спорен пред въззивния съд е въпросът “Явява ли се носител на наследствени права и задължения призовано към наследяване лице, което не е направило изявление за приемане или отказ от наследството”.

Отговор на така поставения въпросът съдът намира, че е даден в мотивите към т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/23.01.2024 г. по т.д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС, в които са изложени съображения относно 4 правната същност на волеизявленията за отказ и приемане на наследство, които имат общоприложимо значение и надхвърлят поставения конкретен правен въпрос относно приемането на наследство по описа от малолетни и непълнолетни деца.

Съгласно изложените мотиви в тълкувателното решение, правото, което всеки наследник придобива в момента на откриване на наследството и преди да е изявил воля за приемане или отказ, е правото на наследяване, т. е. възможността да се придобие наследството.

При действащата система на приемане на наследството, до момента, в който призованият към наследяване не обективира волята си да приеме наследството - изрично или с конклудентни действия, е налице незаето (вакантно) наследство, при което все още не е ясно кой е субект на включените в състава му имуществени права и задължения.

В тези случаи, за гарантиране интересите на кредиторите и други лица, които са заинтересовани да настъпи определеност на титулярството на наследственото имущество, законодателят е уредил на първо място производството по чл. 51 ЗН, целящо да изясни кои от призованите към наследяване приемат наследството.

В конкретния случай, по делото се установява, че макар кредиторът да е инициирал такова охранително производството по реда на чл. 51 ЗН, то е било прекратено по отношение на ответницата К. К., поради невъзможност същата да бъде призована за делото /от данните в изготвената от СРС справка е видно, че К. има регистриран настоящ адрес в САЩ, но същият е неизвестен, според получения отговор от Министерството на външните работи на Република България./