Определение № 3123 от 27.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3123 гр. София, 27.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Касационно търговско дело № 20248002901716 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Евротур Т“ ЕООД, гр.

Етрополе срещу решение № 360 от 20.12.2023г. по в.т.д.№ 481/2023г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решението по т.д.№ 9/2023г. на Окръжен съд Шумен за отхвърляне на иска за осъждането на П. Д. А. да заплати на основание чл.13,ал.3 от Договор за оперативен лизинг на недвижимо имущество от 17.03.2008г., сключен между лизингодател „Евротур Т“ЕООД и лизингополучател „Драгоево“ЕООД (чийто управител при сключването на договора е П. А.), сумата 25 100лв. по предявен частичен иск - част от необходимите ремонтни разходи за привеждане на обекта на договора за лизинг - роторна трошачка „Макрум 4098“ в нормално експлоатационно състояние съобразно функционалното й предназначение и за набавяне на липсващите, невърнати части и елементи. Потвърдено е и решението за отхвърляне на предявения в евентуалност иск с правно основание чл.45 ЗЗД, предявен срещу същия ответник за обезщетяване на нанесени имуществени вреди вследствие върнати непригодни, похабени и амортизирани машинни части и детайли, принадлежащи на друга, а не на лизинговата вещ.

С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция за отсъствие на поета солидарна отговорност от управителя на 1 дружеството - лизингополучател въз основа на клаузата на чл.13,ал.3 от договора за оперативен лизинг. Изложени са подробни съображения, че такава персонална отговорност пред лизингополучателя е поета от управителя, наред с лизингодателя, за съхранение, ползване и връщане на лизинговото имущество. Поддържа се, че управителят А. носи при условията на пасивна солидарност пълна лична отговорност по процесния договор за оперативен лизинг и е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения главен иск. Поддържа се и довод за необсъждане от въззивната инстанция на наведеното в жалбата на дружеството оплакване за допуснато от окръжния съд процесуално нарушение при определяне на датата на предявяване на настоящия иск (от значение за преценката по наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност) предвид обстоятелството, че датата, на която е изпратена до първоинстанционния съд депозираната от ищеца чрез куриер негова искова молба, не може да се установи. Касаторът счита, че когато не може да бъде установена точната дата на изпращането на исковата молба и то по причини, независещи от страната, това обстоятелство не може да се третира в нейна вреда. Според обжалващия съдът е направил презумптивна и произволна преценка за датата на изпращане чрез куриерската фирма, вместо да изиска служебно или да укаже на страната представянето на допълнителни доказателства от оператора като товарителница или друг равнозначен документ. На следващо място се оспорва приетият от въззивната инстанция начален срок, от който тече погасителната давност - датата на приемо-предавателния протокол за предаване/връщане на лизинговия обект, в който са обективирани забележките и възраженията на лизингодателя относно състоянието и идентичността на предадените вещи.

Според страната давността тече от 03.09.2019г., когато е постановено арбитражното решение по в.а.д. № 143/2015г. на АС при БТПП, с което решение в патримониума на ищеца се е породило процесното вземане, достатъчно индивидуализирано със своите характеристики и размер.

Изложени са и подробни съображения в подкрепа на тезата, че с предявяване на исковата молба, предмет на арб. дело № 143/2015г. на 22.05.2015г., давността е прекъсната на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД и е спряна на основание чл.115,б.“ж“ ЗЗД до постановяване на арбитражното решение на 03.09.2019г., поради което дори хипотетично да се приеме, че исковата молба е подадена на датата, възприета от съдилищата - 18.08.2021г., петгодишният 2 давностен срок не е изтекъл. Поддържа се, че давността е прекъсната освен на основанието по чл.116, б. „б“, така и на основанието по чл.116, б. „в“ ЗЗД - с предприемане на действия по принудително изпълнение на присъденото с арбитражното решение вземане въз основа на издадения по това решение изпълнителен лист. Касаторът възразява, че по делото са представени доказателства за предприети множество изпълнителни действия за събиране на дълга и срещу А. през периода 2019-2021г. Изложени са и съображения за неправилност по отношение на решението по евентуални иск.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на първо място се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, какъвто порок е въведен само по отношение на решението по главния иск. Според касатора визираното основание е видно от становището на съда, че формулировката на чл. 13, ал. 3 от процесния договор за лизинг не позволява да се приеме, че е налице уговорка за договорна солидарна отговорност на ответника П. Д. А. управител на ответното дружество в лично качество, тъй като в договора липсва негово изявление чрез полагане на подписа му в такова именно качество. Посочва се, че този извод е формиран въпреки, че в мотивите си въззивния съд се е позовал на решението по т.д. № 1519/2017г. на I т.о на ВКС, в което е утвърдено обратното становище. Поддържа се, че извод в обратен на възприетия от въззивната инстанция по отношение на материалноправната легитимация на управителя смисъл, е формиран и в решението по т.д.№ 783/2020г. на І т.о. на ВКС, с което е отменено на основание чл.47,ал.1,т.2 ЗМТА арбитражното решение по арб. дело № 143/2015г. на АС при БТПП, постановено срещу П. А.. Твърди се, че становището на състава на апелативния съд по този въпрос е в разногласие с всякаква правна логика и принципи, във фрапантно нарушение на фундаментални законови постановки и в очевиден дисонанс с възприетите в практиката на ВКС разрешения по аналогични казуси.

Поставени са въпроси, които също са от значение единствено по отношение на главния иск, предявен на договорно основание:

1/„Когато в текста на един договор изрично е предвидено, че представляващият търговското дружество, което е страна по него се задължава да носи наред със самото дружество персонална отговорност за задълженията на същото, то за да породи тази уговорка ефект спрямо него като солидарно задължено физическо лице, необходимо ли е той да е положил отделен подпис с указание, че го полага в лично качество или наличието на валидно положен 3 от него само на един подпис го обвързва и в двете качества?“ Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК като се твърди противоречие с решението по т.д.№ 1519/2017г. и по т.д.№ 783/2020г. и двете на І т.о. на ВКС. Касаторът акцентира на становището на апелативния съд, че договорът не бил подписан от ответника в лично качество.

2/„Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички релевантни доказателства по делото, всички доводи и възражения на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, вкл. като се произнесе изчерпателно и в пълнота по всички наведени във въззивната жалба доводи на въззивника досежно визираните в жалбата му пороци на първоинстанционното решение формирайки свои собствени заключения касателно законосъобразността на правните изводи на първоинстанционния съд относно приложимия материален закон и неговото тълкуване?“ Касаторът се позовава на несъобразяване от въззивния съд на указанията в т.19 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и в т.2 на № ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на възприетото в цитирани решения по чл.290 ГПК. Твърдението е, че посочените в практиката на ВКС основни начала са нарушени, тъй като не са обсъдени оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение при определяне датата на предявяването на настоящия иск, предвид несъобразяването с факта, че от съдържащото се по делото съобщение, не може да се установи датата, на която е изпратена до първоинстанционния съд исковата молба, депозирана от ищеца в съда чрез куриер. В тази връзка съставът на апелативния съд се е задоволил само да констатира, че към датата на входиране на исковата молба в съда, за която „незнайно защо и напълно безмотивно“ е посочил дата 19.08.2021г., петгодишния срок на погасителната давност вече бил изтекъл.

3/„Липсата на доказателства, не по вина на страната, за датата на изпращане на исковата молба депозирана в сезирания съд от ищеца чрез куриер следва ли да се тълкува в негова вреда?

При спор относно датата на изпращането на исковата молба, породен от липсата на данни за датата на изпращането й от ищеца чрез куриер, как следва да процедира сезирания съд и не трябва ли той в такива случаи, вместо да третира тази доказателствена празнота във вреда на страната, да изиска служебно, или да укаже на страната представянето на допълнителни доказателства от оператора като товарителница или др. равнозначен документ установяващ точната дата на изпращането на исковата молба?“ с позоваване на противоречие на обжалваното решение с определението по ч.гр.д.

№3/2013г. на ВКС.

По съображения за отсъствие на съдебна практика на касационната инстанция се иска допускане на обжалването на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Друга аргументация за приложното поле на въведената допълнителна предпоставка не е изложена:

4.1/ „Следва ли да бъде зачетен срокът на спирането на давността (чл. 115, ал.

1, б. "ж"ЗЗД) за времетраенето на арбитражен процес за облигаторно вземане, който е завършил с постановяването на влязло в сила уважаващо исковата претенция осъдително арбитражно решение, ако впоследствие това решение бъде отменено в производство по чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА като се има предвид 4 естеството на това производство и императивния характер на уредбата на давностните срокове по чл. 110 и сл. ЗЗД?“

4.2/ „Прекъсва ли течението на давността (чл. 116, б. "б" ЗЗД) предявяването на иск пред арбитражен съд, който е завършил с постановяването на влязло в сила уважаващо исковата претенция осъдително арбитражно решение, ако впоследствие това решение бъде отменено в производство по чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА като се има предвид естеството на това производство и императивния характер на уредбата на давностните срокове по чл. 110 и сл.

ЗЗД?“

4.3./ „Прекъсва ли течението на давността (чл. 116, б. "в" ЗЗД) предприемането на действие по принудително изпълнение на осъдително арбитражно решение в случай, че впоследствие това решение бъде отменено в производство по чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА като се има предвид естеството на това производство и императивния характер на уредбата на давностните срокове по чл. 110 и сл. ЗЗД?“

4.4./ „Отразява ли се по-късната отмяна по реда на чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА на влязлото в сила арбитражно решение върху формираната до отмяната му сила на пресъдено нещо и на произтеклите от това правни последици, в т.ч. отражението му върху спирането и/или прекъсването на започнали да текат давностни срокове, както и върху валидността на действията по принудително му изпълнение, извършени по издадения въз основа на влязлото в сила арбитражно решение изпълнителен лист?“

В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е приела за установени твърденията в исковата молба за сключен договор за оперативен лизинг от 17.03.2008г. относно процесната вещ - роторна трошачка тип Макрум 4098, ведно с принадлежности към нея съгласно приложение №2 към договора и за предаването на вещта с протоколи от март 2008г. Приела е за безспорно обстоятелството, че договорът за лизинг е развален на 31.10.2008г. от лизингодателя поради неизпълнение като вещта не е била върната. Приела е за установено, че с арбитражни решения, постановени от АС при БТПП лизингополучателят е осъден да заплати обезщетение за ползването за съответни периоди след развалянето на договора. Обсъдила е, че ответникът А. не оспорва, че вещта е била в държане на дружеството, представлявано от него до връщането й с приемо предавателен протокол от 09.03.2015г., не оспорва истинността на протокола, в който са вписани възраженията на лизингодателя относно връщане на резервни части, които не са от една и съща трошачка, не са комплект, за липса на върнати посочени части и др. Приела е, че от изслушаните пред първата инстанция експертизи се установява че вещта е върната с недостатъци, които не позволяват ползване по предназначение и върната не съответства на дадената в изпълнение на договора. Посочила е, че по делото не е безспорно установено дали върнатата вещ е идентична с лизинговата вещ или е съвкупност от детайли на друга трошачка. За безспорно е прието, че с решение на АС на БТПП от 03.09.2019г. по в.а.д. №143/2015г., дружеството 5 лизингополучател „Драгоево“ ЕООД и П. Д. А. са били осъдени солидарно да заплатят на Евротур - Т“ ЕООД сумата 302 735 лева, обезщетение за причинените вреди от неизпълнение задължението по договора за лизинг от 17.03.2008г. за опазване и поддържане на предоставената на лизинг роторна трошачка и за възстановяването й в експлоатационна годност. Обсъдено е, че арбитражното решение е отменено на основание чл.47,ал.1,т.2 ЗМТА по отношение на П. А. с решение от 15.07.2021г., постановено по т.д. №783/2020г. на Първо т.о. на ВКС.