Решение № 3577 от 14.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3577 гр. Пловдив, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20265330101182 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Б. В., ЕГН **********, с адрес ******, против „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ****** от ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 26,85 евро, с левова равностойност 52,64 лева, е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за паричен заем № ****** от ****** г. за сумата от 200 лева, при фиксиран лихвен процент 40,32%, и ГПР 49,27%. Посочено е, че съгласно чл.

4, ал. 1 от договора е предвидено задължение за заплащане на неустойка в размер на 52,64 лв. /с еврова равностойност 26,85 евро/. Поддържа се, че тази клауза заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение. В случая неустойката загубила присъщата си обезщетителна функция и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвидено е неустойката да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водила до скрито оскъпяване на кредита и създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя в противоречие със задължението за 1 договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Поддържа, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила към ищеца неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 ЗПК. Заявява, че както разходите на търговеца, така и печалбата му би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чийто стойности в случая не отговаряли на действителните параметри по договора. Твърди, че чрез уговореното в клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР – неустойката представлява процент от заетата сума. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответното дружество „Вива Кредит“ АД е депозиран писмен отговор на исковата молба, с които релевира възражения за недопустимост на иска и нередовност на исковата молба, които са приети от съда за неоснователни. Не оспорва фактическите твърдения на ищеца, че между страните е сключен процесния договор за паричен заем от ****** г.

Оспорва всички останали твърдения на ищеца, касаещи действителността на клаузата от договора, обективирана в чл. 4, ал. 2, както и твърденията относно недействителността на целия процесен договор. Излага, че не били нарушени добрите нрави. Твърди, че дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави нищожна, поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейния размер. Твърди, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставя дружеството в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Функцията на неустойката била преди всички да обезпечи изпълнението. Сочи, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполага с възможността гарантирана от чл. 29 ЗПК да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищецът бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия договор. Ищецът не е сторил това, от което следва, че е решил да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка. Несподелена остава позицията на ищеца, че договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР по кредита. В ГПР се включват дължимите разходи по кредита изчислени към момента на сключване на същия. В чл. 19, ал. 3 ГПК изрично е предвидено, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

С оглед изложеното моли за отхвърляне на иска като неоснователен.

Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на 2 чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № ****** от ****** г., сключен между ищеца, като кредитополучател, и „Вива Кредит” АД, като кредитодател, за сумата от 200 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,32 % и годишен процент на разходите – 49,27 %, и срок на договора от 28 седмици. Възникването на облигационното правоотношение по повод на процесния кредит не е спорно между страните. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител - едно физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните условия: да е навършило 21годишна възраст, да представи служебна бележка от работодателя, да работи по трудово правоотношение за неопределен срок, да има минимален стаж при настоящия си работодател поне 6 месеца, минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма кредитна история съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да не е поръчител или заемател по други договори за кредит. При непредоставяне на едно от посочените обезпечения в предвидения срок, се начислява неустойка в размер на 52,64 лв.

/с еврова равностойност 26,85 евро/ съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора. Общото задължение по Договора в този случай достига размер от 355,74 лв. Не е спорно между страните, че неустойката не е включена при изчисляването на ГПР по посочения кредит.

При тези данни се доказва по делото, че между ищеца и „Вива Кредит” АД е възникнало облигационно правоотношение по силата Договор за паричен заем № ****** от ****** г., с визираното по-горе съдържание, при което ищецът има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и се ползва със закоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. За безспорно между страните е прието, че процесната неустойката не е включена в ГПР. Същата обаче реално води до оскъпяване на кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва, 3 предвид стойността на главницата – 200 лв., при лихвен процент от 40,32 %, срок на договора, който е около половин година, и стойността на неустойката над 1/4 от главницата. Доколкото посочения в договора ГПР е 49,27 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

От друга страна неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

При съобразяване с изложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора, което също води до недействителност на заемното правоотношение на основание чл. 22 ЗПК с визираните вече последици от това.

Следователно сключеният между страните Договор за паричен заем № ****** е недействителен, което предполага и нищожността на отделните негови клаузи, в това число и процесната клауза за неустойка. При това положение установителният иск за нищожността на клаузата за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 25,56 евро разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакция към момента на сключване на Договор за правна защита и съдействие, в полза на адв. С. Н. следва да се присъди сумата от 102,26 евро за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца Р. Б. В., ЕГН **********, с адрес ******, и ответника „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к.

Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, че клаузата в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ****** от ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 26,85 евро, с левова равностойност 52,64 лева, е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

ОСЪЖДА „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, да заплати на Р. Б. В., ЕГН **********, с адрес ******, сумата от 25,56 лева - разноски за заплатена държавна такса.