Определение № 780 от 22.05.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 780 гр. Благоевград, 22.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: П. Узунов

Членове:

Емилия Дончева

Вера Коева като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно частно гражданско дело № 20261200500512 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по две частни жалби, подадени от ЮЗУ „Неофит Рилски“, ЕИК 000017149, със седалище и адрес на управление: гр.Благоевград, ул.“Иван Михайлов“ №66, представляван от проф. д-р Н.М. - Ректор, чрез пълномощник адв. П. П. - частна жалба с вх.№ 55/09.01.2026г., против определение №2220/08.12.2025г. и частна жалба с вх.№5690/06.03.2026г. против определение №256/21.02.2026г. и двете, постановени по гр.д.№ 711/2024г. по описа на РС-Благоевград.

С частна жалба вх.№ 55/09.01.2026г. се обжалва като неправилно и необосновано определение №2220/08.12.2025г., с което производството по делото е прекратено, като РС е приел, че предявеният иск с пр.основание чл.45 ЗЗД е недопустим. Оспорва се като неправилен изводът, че юридическото лице – ищец не може да търпи неимуществени вреди и за тях е неосъществима компенсаторната функция на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.

Твърди се, че по чл.45 ЗЗД е уредена императивна и универсална забрана спрямо всички правни субекти да не се вреди другиму, а неизпълнението на това общо задължение създава отговорност за нарушителя. Изводът на съда, че ищецът, като юридическо лице не притежава материална правосубектност на увредено лице от действията на ответника да търпи неимуществени вреди 1 вследствие уронване на доброто му име, авторитет и репутация, които да бъдат репарирани по реда на чл. 45, вр.чл. 52 от ЗЗД по справедливост, се счита за незаконосъобразен.Обосновава се със съдебна практика на СЕС и ЕСПЧ, с която се признава правото на юридическите лица за обезщетение за неимуществени вреди.

Сочи се, че възможността неимуществени вреди да бъдат търпени от юридически лица е уредена и в българското законодателство. С чл. 1 ЗОДОВ е призната възможност държавата и общините да отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 631а ТЗ, обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането се дължи на физическо или юридическо лице, когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за откриване на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена, ако кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност. Право на обезщетение за неимуществени вреди е предвидено и в чл.76а ЗМГО при нарушение на правата върху марки и географски означения, чийто притежатели могат да бъдат и юридически лица; в чл. 95, ал. 2 вр. с чл. 5 ЗАСП при нарушение на авторско, сродно нему или друго право, носител на което е юридическо лице; съгласно чл. 57а Закона за промишления дизайн обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушение, а по силата на чл. 1 цитирания закон, приложението му е по отношение на българските физически и юридически лица, както и по отношение на чуждестранни физически и юридически лица от държави, които участват в международни договори, по които Република България е страна.

Обезщетение за неимуществени вреди се дължи и на основание чл. 74, вр. с чл. 3 Закона за защита от дискриминация, за нарушение на право на равно третиране;в чл. 60а ЗСВ също е уредено право на обезщетяване на неимуществени вреди на юридически лица за нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Цитира се и съдебна практика, според която такова право е признато и на религиозни организации от изнесени чрез средства за масово осведомяване клеветнически твърдения, уронващи авторитета им.

2

При поддържане на доводи в горната насока се иска отмЯ. на прекратителното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Въззиваемия оспорва частната жалба като неоснователна, както и тезата на жалбоподателя, че като юридическо лице - висше училище по арг. на чл.16, ал.2 от ЗВО, разполага с правна възможност да претендира неимуществени вреди. Твърди се липса на правна норма, признаваща правото на обезщетение за неимуществени вреди на юридическите лица. Аргументите на частния жалбоподател за прилагане по аналогия на специални разпоредби, предвиждащи обезщетения за юридически лица, каквито са тези за обезщетенията за бавно правосъдие по ЗСВ, при неоснователно производство по несъстоятелност по ТЗ, за вреди от административни нарушения по ЗОДОВ и др., също се определят като несъстоятелни. Подчертава се, че тези режими са специални законови основания за отговорност, които са изрично създадени от законодателя и имат самостоятелни материалноправни предпоставки, а общият деликтен състав не може да бъде разширяван по аналогия със специални норми, тъй като това би противоречало на принципа, че отговорност се носи само в предвидените от закона случаи. Ответника също се позовава и цитира съдебна практика, а така също и на разрешения в доктрината, според които искове на юридически лица за обезщетяване на неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД са недопустими, тъй като неимуществени вреди са „неосезаеми и неподлежащи на непосредствено сетивно възприемане“. Намират ги за свързани са основно с личността, достойнството, волята, човешките отношения и чувства, които са присъщи само на физическите лица, а не на юридическите, създадени изкуствено установени в разрешена от закона правно - организационна форма, поради което не могат да бъдат обекти на социалната функция на държавата и на принципа на зачитане на човешкото достойнство.

По този въпрос се сочи, че с разпореждане от 17.07.2023г. на председателите на ВКС и ВАС, преобразувано с разпореждане от 22.01.2024г., е образувано тълкувателно дело №1/2023г., по което все още няма произнасяне.

Твърди се, че исковата молба не съдържа определяне на обекта на правна защита, на конкретното лично и неимуществено благо, което едновременно не 3 е самостоятелно субективно право, няма имуществен характер, формира статута на юридическото лице - ищец и което последното възприема като увредено свое благо; принадлежността на това благо към вътрешните или външните блага на личността на юридическото лице - твърдението за „добро име“ („авторитет“, „репутация“, „престиж“) на юридическото лице като самостоятелна ценност с неимуществен характер, представляваща в същото време законопризнато и защитавано от закона благо на юридическото лице не намира опора в закона, ищецът не сочи в тази връзка правните норми, които по негово мнение, установяват „право на добро име“ на едно висше училище(учебно заведение, университет); идентифициране на елементите на благото от гледна точна на конкретната форма на правно образувание юридическо лице, което има съществуване, патримониум, предмет на дейност, социално - образователна функция, органна структура и представителство, различни от тези на академичния състав на висшето училище; определяне на юридическите аспекти на увреждането на претендираното за защита благо, имайки предвид, че по твърдения на самия ищец ЮЗУ „Неофит Рилски“ е едно от „най-големите и престижни висши учебни заведения в страната“ и изричното твърдение, че „продължаващата и към момента клеветническа кампания ще се отрази изключително негативно върху мнението за университета от всички обществени слоеве“.

Цитираната от жалбоподателя практика на ЕСЗПЧОС се определя като неприложима. Сочи се, че присъжданите от този съд обезщетенията се постановяват по специалния ред на Конвенцията, който урежда самостоятелен компенсационен механизъм, а понятието „вреда“ има автономно съдържание, независимо от националното право. Посочва се, че решенията на този съд не тълкуват нормите на българския ЗЗД и не могат да разширяват приложното им поле. Следователно, не може чрез позоваване на практиката на международния съд по правата на човека да се създава нов вид гражданскоправна отговорност, непредвидена в националния закон.

В тази връзка, ответникът намира за правилен и законосъобразен извода на съда, че за ищеца липсва активна легитимация за предявяване на допустим иск по чл.45 ЗЗД. Неимуществени вреди могат да търпят само физическите лица, които имат тяло и психика, но не и юридическите. Сочените от ищеца вреди по същество имат икономическо отражение, доброто име и репутация в обществото, имиджът, кредитоспособността и доверието по отношение на 4 юридическо лице имат паричен еквивалент, поради което не могат да се претендират като неимуществени вреди.

Предвид изложеното се иска отхвърляне на жалбата и потвърждаване на прекратителното определение.

С втората частна жалба с вх.№ 5690/06.03.2026г. се обжалва определение №256/21.02.2026г., с което на основание чл.248 ГПК е допълнено определението, с което делото е прекратено и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1227,10 евро с ДДС /2400 лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят твърди прекомерност на присъдения размер. Позовава се,както на тълкувателна практика, така и на решения на СЕС по въпроса за критериите при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Иска се намаляване на присъдения размер, който според жалбоподателя надвишава 2,5 пъти цената на иска и е 6 пъти над минимално дължимия по НМРАВ към момента на сключване на договора, съобразно фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, броя на проведените заседания, извършените от страните процесуални действия, вкл. и такива по събиране на доказателства и реално извършената от пълномощника на ответника работа.

В отговора ответникът оспорва жалбата като неоснователна. Счита така присъдените разноски за съответни на цената на иска, на фактическата и правно сложност на делото. Твърди, че в случай на предявен частичен иск, съгласно чл.2, ал.7 от НМРАВ възнаграждението се определя върху пълния размер на вземането, независимо от предявената част. Ако се прилага тази разпоредба действително дължимият размер адвокатския хонорар, предвид цената на иска, е в размер на 24 650 лв. без ДДС, поради което присъденият от съда размер за адвокатско възнаграждение от 2400 лв. с ДДС е десет пъти под този дължим минимум. Иска се потвърждаване не определението за разноските.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба, закона и съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството пред РС Благоевград е образувано по искова молба от Югозападен университет „Неофит Рилски“, ЕИК 000017149, с която срещу С.

И. Д. е предявен осъдителен иск – за осъждане на ответника да заплати на 5 ищеца сумата от 1000 лв., предявен като частичен иск от общо 500 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца, ведно със законната лихва от подаване на иска до изплащането. Поддържа се, че са причинени от пет интервюта на ответника – на 11.12.2023г., на 22.12.2023г., на 19.01.2024г., на 06.03.2024г. и на 0703.2024г. в предавания на различни телевизии, подробно описани в исковата молба.Твърди се от ищеца, че в тях ответникът с конкретно цитирани изявления, достигнали до неограничен кръг от хора, е подкопал авторитетът на ЮЗУ, доброто му име, дискредитирал го е, накърнил е репутацията и престижа му.

С определение № 2220/08.12.2025г. първоинстанционният съд е прекратил производството по така предявения иск, приемайки, че обективното ни материално право не допуска присъждане обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическите лица. Позовал се е съдебни решения на ВКС, според които няма основание да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на юридическо лице, защото всичките му права са имуществени, вкл. и тези, свързани с маркетинговия имидж, търговските марки и др., поради което а обезщетение за неимуществени вреди по правилото на чл. 52 ЗЗД на юридическо лице е лишено от основание в закона.