Решение № 260325 от 23.05.2022, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш

Е Н И Е

№ 260325 23.05.2022 година град Пловдив

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХХІ граждански състав, в публично заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА при участието на секретаря Радка Цекова като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5424 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на З.С.С., ЕГН ********** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем от 30.01.2016 г., което било недействително на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент от 40,08 % не отговарял на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка по чл. 6 от договора също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията. Неустойката била включена като обезщетение за кредитора и предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената разпоредба, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.

Поради недействителност на договора, съответно клаузата за неустойка, получената сума за погасяването й подлежала на връщане. Моли се за присъждане на 50 лева – представляваща платена неустойка по договора за заем за периода 30.01.2016 г. – 02.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 20.04.2022 г., е допуснато изменение на предявения иск, чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 58.56 лева – недължимо платена неустойка по Договора за паричен кредит, за периода от 30.01.2016 г. до 02.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

Клаузата за възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави. На кредитополучателя били известни отнапред – размерите на получения заем, на възнаградителна лихва и съотношението помежду им, като същият имал възможност да избере дали да встъпи или не в договорната връзка. Ограничението за трикратен размер на лихвата, сочено от ищеца, произтичало от отменени закони, като същевременно този критерий не отговарял на настоящите пазарни условия и принципа на свобода на договарянето. Уговорената лихва надвишавала с твърде незначителна стойност ограничението от 30 %. Размерът й от 169.10 лева при заета сума от 800 лева била в съотношение 1:5. Ищецът предварително бил запознат с условията на договора и погасителен план, поради което и нямало неравновесие между правата и задълженията на страните. Следвало да се държи сметка освен за правата на потребителите и на тези на кредитора, който носел риск, особено при сключване на договори за отпускане на необезпечени и високорискови кредити. Лихвата подлежала на индивидуално договаряне.

Размерът на неустойката и предпоставките за дължимостта й били предварително известни на ищеца. Тя не представлявала скрито възнаграждение, а предвиденото разсрочено плащане на вноски било благоприятстваща клиента възможност. Неустойката не следвало да се включва към ГПР, съгл. чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК. Не било налице заобикаляне на закона, нито противоречие с добрите нрави или излизане извън присъщите й функции, в т.ч. и прекомерност. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По делото не се спори, че между страните е бил сключен договор за паричен заем от 30.01.2016 г.

От приетия като писмено доказателство – Договор за паричен заем от 30.01.2016 г.

/л.57-59/, се установява, че „Сити Кеш“ ООД е отпуснало на З.С.С. заем в размер на 200 лева, с посочен месечен лихвен процент: 3.34 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 41.71 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 12 седмични погасителни вноски, в размер 17.51 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 210.14 лева.

Според чл. 6 от договора за заем, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: (1) запис на заповед, издаден от заемателя, (2) банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл.

8 от договора, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в тридневен срок от сключването му или ако представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 58.56 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 4.88 лева. От приетите като писмени доказателства по делото - Общи условия по договор за заем /л.60-63/, се установява, че според чл. 9, ал. 2, поръчителство на едно или две физически лица, следва да отговаря на следните изисквания: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчител, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодател за размер на получавания от тях доход.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл.

9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.22 %, а възнаградителната лихва– 3.34 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.22 % и общата сума на плащанията от 210.14 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 4.88 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.