Решение № 294 от 08.03.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 294 гр. Пловдив, 08.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20225300503277 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК 200604885, чрез адвокат Б. С., против решение № 3155/30.09.2022 г., постановено по г. д. № 2317/2022 г. по описа на РС Пловдив, с което е обявена за нищожна клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 400,00 лева, обективирана в чл. 1 от Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2700/15.09.2021 г., сключен между „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД и М. Е. Ю., наследодател на ищците, като противоречаща на добрите нрави и като заобикаляща чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в полза на ищците са присъдени разноски в размер на 50,00 лева, а в полза на процесуалния им представител адвокат М. М. възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА, в размер на 300,00 лева.

По изложени в жалбата оплаквания за недопустимост на атакуваното решение се иска неговото обезсилване и прекратяване на производството по предявения иск. Сочи се, че с влизане в сила на заповед за изпълнение по ч.г.д.№ 18025/2021 г. по описа на РС Пловдив, издадена за вземания по процесният договор Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2700/15.09.2021 г., е преклудирана възможността за оспорване на признатите с нея вземания в друг съдебен процес. Поддържа се, че след като кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, с която е претендирал вземания по договора за потребителски кредит, е недопустимо в следващ съдебен процес, длъжникът да предяви иск за прогласяване неравноправността на клауза, пораждаща вземане, което макар да не е било претендирано от заявителя, въпросът за дължимостта му е бил имплицитно включен в предмета на приключилото производство, включително с оглед служебното задължение на съда да следи за 1 наличието на неравноправни клаузи. Изложени са съображения за недопустимост на производството и поради липсата на правен интерес за ищците от предявяване на настоящия иск, тъй като кредиторът не е претендирал таксата за експресно разглеждане на документи, а правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск. Изложени са оплаквания, че единствената цел на ищците e да се обогатят с евентуално присъдените им адвокатски възнаграждения за сметка на жалбоподателя, поради което е налице злоупотреба с право от тяхна страна. В тази връзка се сочи, че наследодателят на ищците е сключил 10 броя договори за кредит с жалбоподателя и по всички са заведени отрицателни установителни искове за установяване нищожност на клаузата за такса експресно разглеждане на документи при кандидатстване за кредит, като се допълва, че тези им действия заобикалят закона и противоречат на добрите нрави.

Постъпили са отговори на въззивната жалба от И. М. Ю., Я. М. Ю. и П. Я. Ю., чрез адвокат М. М., с които по идентични съображения се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи в подкрепа на обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 143 от ЗПК, предявен от П. Я. Ю., И. М. Ю. и Я.

М. Ю., наследници на М. Е. Ю. срещу „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД. От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата за такса експресно разглеждане в чл.1 от договор за потребителски кредит SO № 2700/15.09.2021 г., сключен между наследодателя на ищците М.Е. Ю. и „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД е недействителна, поради противоречие с добрите нрави и противоречие със закона – чл.10а, ал. 2 от ЗПК, както и поради заобикаляне на закона – чл.19, ал. 4 от ЗПК.

Ответникът оспорва исковете по съображение за недопустимост, евентуално неоснователност. Признава сключването на процесния договор за кредит и предоставяне на посочената в него сума в заем на наследодателя на ищците.

Недопустимост обосновава с оглед наличието на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д.№ 18025/2021 г. по описа на РС Пловдив, въз основа на която наследодателят на ищците е осъден да заплати вземане, произтичащо от процесния договор. Оспорва твърденията, че коментираната клауза страда от заявените от ищците пороци.

За да постанови обжалваното сега решение, с което предявеният иск е уважен, районен съд е приел, че производството е допустимо, доколкото предмет на соченото заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК не е било вземане за такса експресно обслужване и по отношение на нея не е формирана сила на присъдено нещо.

Счетено е, че процесната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави – необосновано висок размер, нееквивалентен на насрещната престация на кредитора и представляваща скрит разход по договора за кредит, целящ заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради липса на реално извършена срещу нея конкретна услуга.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му 2 правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо.

Неоснователни в тази връзка са доводите във въззивната жалба за недопустимост на производството, с оглед наличието на влязла в сила заповед по реда на чл. 410 от ГПК, съответно формирана сила на присъдено нещо относно спорния предмет на делото, както и липса на правен интерес. Съгласно т. 18 от тълкувателно решение № 1/2001 г. по тълкувателно дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото. Сам жалбоподателят признава, а и от представения в първоинстанционното производство препис от заповед № 9996/26.11.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д.

№ 18025/2021 г. на РС Пловдив (л. 18) се установява, че предмет на соченото заповедно производство са вземания за главница и възнаградителна лихва по процесния договор за кредит. В настоящото производство се атакува действителността на отделна клауза от договора за кредит, касаеща вземането за такса за експресно разглеждане в размер на 400,00 лева, а не действителността, като цяло на основанието, от което произтичат вземанията по посочената заповед за изпълнение или самите те.

Следователно заповедното и настоящото производство нямат един и същ предмет и установителното действие и стабилитет на влязлата в сила заповед за изпълнение не преклудира разрешаването на правния спор, поставен в настоящото производство.

Налице е и правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и жалбоподателя - кредитор относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка, доколкото изявлението на кредитора, че не претендира суми по процесната клауза, не лишава последния от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т.1 от тълкувателно решение № 1/7.03.2019г. по тълкувателно дело № 1/2018г. на ОСТК на ВКС).

Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.

Поради това на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата.

По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, като настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

В случая пред въззивната инстанция не е спорно, включително с определение от 15.06.2022 г. в първоинстанционното производство е прието за безспорно, че между наследодателя на ищците и жалбоподателя е сключен договор за потребителски кредит SO № 2700/15.09.2021 г. Същият е сключен за сумата от 1000,00 лева, предоставена за срок от 60 дни, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40.15 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 47.52 %, с уговорка за връщане на кредита на една вноска с падеж 14.11.2021 г. Посочената в договора дължима сума по кредита е от 1466,00 лева, като същата включва главницата от 1000,00 лева, 66,00 лева – възнаградителна лихва и 400 лева – такса експресно разглеждане. Като безспорно е отделено и това, че в чл. 1, ал. 2 от договора за кредит е предвидено заплащане на посочената такса в размер на 400,00 лева за експресно разглеждане на документи за отпускане на потребителски кредит, като е посочено, че същата е изцяло извършена и предоставена от кредитодателя.

Оплакванията във въззивната жалба са свързани с правните изводи на 3 първоинстанционния съд за нищожност на процесната клауза за такса експресно разглеждане.

С оглед страните и неговия предмет, договорът за кредит, в чието съдържание е включена сочената клауза, е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закон за потребителския кредит и към него са приложими разпоредбите на този закон, както и на Закон за защита на потребителите.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна.

На свой ред в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е уредено изискване за посочване в съдържанието на договора за кредит на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, като в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, тоест повече от 50 %.

Съдържанието на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на кредит и съпоставянето с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че по своето естество така посочената допълнителна услуга, за която е предвидено отделно възнаграждение, е свързана с усвояване и управление на кредита и като такава, за нея кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, като за отделна услуга. Последната забрана е императивно уредена в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Възнаграждението за тази услуга в действителност представлява скрито възнаграждение за кредитора за предоставяне на заемната сума и като такова, таксата по чл. 1, ал. 2 от договора за кредит реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР (предвид дефиницията за общ разход по кредита съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включващ всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит). Пред настоящата инстанция не се спори относно обстоятелството, че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 47, 52 %) тази такса не е включена, с което е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, с представянето като стойност на допълнителна услуга, на действителната цена на необезпечен кредит, се цели заобикаляне на изискването по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което клаузата се явява недействителна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В същото време невключването на процесната такса в ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Поради това коментираната клауза се явява уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, в който случай съгласно чл. 143, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, уговорката за нейната дължимост е неравноправна, а от там и нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото липсват твърдения, същата да е индивидуално уговорена.