Решение № 2057 от 04.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2057 гр. С, 04.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20241110150506 по описа за 2024 година

Предявени са следните искове от Г. А. Д., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. С, бул. „С. С.“ № 40, ет. 4, срещу „С. К.“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „Ц. Ш.“ № 115Е, ет. 5: по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № ******/25.06.2022 г. – поради противоречие със закона; по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25,59 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № ******/25.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.08.2024 г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ******/25.06.2022 г., по силата на който му бил предоставен заем в размер на 500 лева, при годишен лихвен процент 40.05 % и годишен процент на разходите 47.35 %, с краен срок на погасяване 12.09.2022 г. Кредитополучателят се задължил да върне отпуснатия кредит, ведно с договорна лихва, на 11 седмични вноски, от които 1 вноска от 3.89 лева и 10 вноски от по 52.17 лева. В чл. 5 от договора било предвидено, че в срок от три дни кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, които следвало да отговарят на множество условия – при един поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер на поне 7 минимални работни заплати, а при двама – поне 4; поръчителите следвало да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят следвало да няма задължения с рейтинг, различен от „редовен“ в ЦКР, включително по погасени задължения; поръчителят следвало да предостави служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи. В чл. 11 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 5, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 145.41 лева. Твърди, че при отчитане на размера на възнаградителната лихва и неустойката при непредоставяне на обезпечение реалният 1 размер на ГПР възлиза на 1344.04 %. Сочи, че определянето на дължимата сума по чл.

11 от договора като неустойка при неизпълнение на договорно задължение цели заобикалянето на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо счита, че сключеният между страните договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение

В срока по чл. 131 ГПК ответникът признава исковете. Излага доводи, че в случая са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което моли в негова тежест да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото.

С отговора на исковата молба, депозиран по реда на чл. 131 ГПК, надлежно упълномощеният представител на ответника е заявил, че признава иска (л. 37). Ищецът е направил искане за постановяване на решение съобразно заявеното признание. Не са налице и пречките по чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави и е такова, с което страната може да се разпорежда.

Предвид гореизложеното, решението по делото следва да се постанови при условията на чл. 237 ГПК – при признание на иска.

По разноските

Единственият спорен въпрос между страните е дали ответникът дължи разноски на ищеца, след като е направил признание на иска и твърди, че не е дал повод за завеждане на делото съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК.

Когато се използват търговски практики за въвеждане на неравноправни клаузи, ответникът не бил дал повод за завеждане на делото, когато е заявил на потребителя, че процесната клауза е неравноправна и че няма да я прилага и без покана от потребителя. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 47,35 %, който размер не отразява действителният, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойка за непредставено в тридневен срок обезпечение. Тази липса на ясно разписана методика относно изчисляване на ГПР нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка ответникът е направил признание, което не променя извода, че същият е сключил нищожен договор с неравноправна клауза с гореописаните параметри, за която не е съобщил на потребителя, че няма да прилага преди подаването на исковата молба и така е дал повод на ищеца за завеждане на исковете. При предявен иск за установяване недействителността на договора за потребителски кредит потребителят не следва да понесе отговорността за съдебни разноски, освен при наличието на злоупотреба с права, доколкото кредиторът е дал повод за завеждането на делото с включването на неравноправни клаузи в сключения между страните договор. При признание на иска, дори и при наличие на предходно дело, в което клаузата е била провъзгласена за нищожна, ако потребителят не е предприел действия за извънсъдебно уреждане на спора и търговецът признание иска, то разноски в тежест на последния не се присъждат, какъвто настоящия случай е (Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС; Решение на СЕС от 16 февруари 2023 г. по дело C-312/21; Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C‑35/22 на СЕС).

Претендирането на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева за всеки иск и още 480 лв. за производството пред СГС във връзка с 2 частна жалба срещу разпореждане за връщане на исковата молба, тоест адвокатско възнаграждение в общ размер на 1440 лв. при претенция за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит, по който на ищеца е отпуснат кредит от 500 лв., и още една претенция за сумата от 25,59 лв. представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства, а да осуети такава злоупотреба (Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на III ГО на ВКС; Определение № 72 от 26.02.2021 г. по ч. гр. д. № 980/2020 г. на III ГО на ВКС).

Въпреки очевидната злоупотреба с права съдът отбелязва, че с оглед претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за всеки иск, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове, а не цената на всеки иск (Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о.).

При извършена служебна проверка се установява наличието на множество други дела, инициирани от ищеца, които са между същите страни – гр. д. № 71007/2022 г.; гр. д. № 69863/2022 г.; гр. д. № 1477/2023 г.; гр. д. № 71006/2022 г.; гр. д.

№ 69878/2022 г.; гр. д. 69861/2022 г.; гр. д. № 69859/2022 г.; гр. д. № 69867/2022 г.; гр. д.

№ 69880/2022 г.; гр. д. № 69873/2022 г.; гр. д. № 69874/2022 г.; гр. д. № 69876/2022 г.; гр. д. № 71003/2022 г.; гр. д. № 69852/2022 г.; гр. д. № 69872/2022 г.; гр. д. № 69865/2022 г.; гр. д. № 69857/2023 г.; гр. д. № 61209/2024 г.; гр. д. № 65166/2024 г.; гр. д.

№ 69757/2024 г. и гр. д. № 50507/2024 г. – всички по описа на СРС, по които предмет са идентични договори, сключени между страните, същите са били с нисък материален интерес, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат.

С тези свои действия той е увеличил многократно задълженията за разноски по делата за адвокатски хонорар, като в конкретния случай претендираното адвокатско възнаграждение надвишава трикратно цената на исковете. Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на което не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Да се приеме обратното означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права.

Образуването на отделни дела по всеки един от договорите е направено с цел генериране на разноски за ищеца. Подобно процесуално поведение от страна на ищеца посредством формално упражняване на права съдът приема за злоупотреба с права и съответно непреследване на легитимна цел. С оглед на това извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да бъдат зачетени от правозащитния орган (Решение № 260514 от 21.01.2021 г. по в.гр.д. № 6572/2019 г. на СГС) Цитирана от ищеца практика на СГС е неотносима, доколкото в настоящия случай се касае до формално разкъсване на един и същи спор по един и същ договор за потребителски кредит между едни и същи страни в различни производства, като тези действия не са насочени към защита на субективни права, а целят създаването на формални основания за увеличаване на разноските в тежест на ответника, доколкото по гр.д.№ 69882/2022 г. на СРС са уважени искове срещу същия ответник за прогласяване нищожност на неустоечната клауза по чл. 11, ал. 1 от процесния договор 3 и иск за заплащане на сумата от 145,41 лева, недължимо платена като неустойка за недадено обезпечение по чл. 11, ал. 1 от процесния договор видно от служебна справка.

Присъждането на разноските в тежест на ответника за адвокатско възнаграждение противоречи на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за добросъвестност на страните, участващи в съдебното производство и в съответствие с общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, поради което адвокатско възнаграждение изобщо не се дължи (Определение № 15334/03.10.2024 г. по в.гр.д.№ 10259/2024 г. на СГС). Ищецът не обосновава необходимост от завеждането на множество искови дела и доколкото делото, разглеждано от настоящия съдебен състав, не е сред най-ранните образувани дела, то по него ищецът няма право на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение (Решение от 21.01.2021 г. по в. гр. д. № 6572/2019 г. на СГС;

Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 4277/2023 г. на СГС;

Определение № 2927/07.03.2023 г. по ч. гр. д. № 1597/2023 г. на СГС; Определение № 11379/10.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 11595/2022 г. на СГС; Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 4277/2023 г. на СГС; Определение № 4836 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 4272/2023 г.).

Следователно, подобно процесуално поведение не съответства на изискванията за добросъвестност и представлява злоупотреба с процесуални права. Единствената му цел е да обремени длъжника с ненужни разноски, които да доведат до неоснователното му обогатяване за негова сметка. Както Конституцията на Република България в чл. 57, ал. 2, така и ГПК в чл. 3 не допускат недобросъвестно упражняване на права, като съдът е длъжен да възпира подобно поведение (Определение № 466 от 01.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2980/2020 г. III ГО на ВКС; Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. №560/2021г. на III ГО на ВКС; Определение № 18181 от 13.11.2024 г. по ч. гр. д. № 12304/2024 г. на СГС).

С Определение № 9068 от 13.11.2024 г. по ч. гр. д. № 12304/2024 г. на СГС е отхвърлена частна жалба на същия ищец срещу определение по чл. 248 ГПК на друг състав на СРС поради констатирана злоупотреба с права на ищеца, който е претендирал разноски по друго дело по друг договор за кредит със същия ответник, като отново са били проведени две производства – първо производство за прогласяване недействителността на съответна клауза от договор за потребителски кредит и второ производство (по гр.д.№ 69757/2024 г. на СРС) за прогласяване недействителността на целия договор и за връщане на недължимо заплатена сума по договора.