Решение № 522 от 03.01.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 522 гр. Велико Търново, 30.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

ДИМО КОЛЕВ

Любка Милкова при участието на секретаря АНИТА ЛЮБ. БИЖЕВА като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Въззивно гражданско дело № 20224100500764 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на ПОК „Д..............“ АД, подадена чрез пълномощника й юк Т. М. против решение № 126 от 10.08.2022г. по гр. д. № 1/2022г. по описа на РС Павликени, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу ответника кондикционен иск за връщане сумата от 1722, 85 лв., като получена без основание, тъй като е в повече от наследствените му права в наследството на починалия наследодател М.С.. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Относно допуснатите нарушение на процедурните правила се сочи, че районният съд в разрез с изискването по чл. 146 ГПК е променил с решението си квалификацията на спорното право дадена с доклада по делото, срещу която не е възразила никоя от страните. В тази връзка се правят оплаквания, че съдът е приел за недоказани обстоятелства /обедняването на ищеца/, без да му е разпределена доказателствена тежест за това и без те да са част от фактическия състав на иска.

Жалбоподателят възразява, че е доказал подлежащия за установяване факт по иска с правно основание чл. 55 ал. 1 т. 1 ЗЗД, а именно – плащането на исковата сума т.е.

1 разместването на благата, доколкото това обстоятелство е било отделено като безспорно по делото. Възразява, че първоинстанционият съд не е обсъдил изобщо налично ли е основание у ответницата за получаване на претендираната сума.

Жалбоподателят възразява, че въпроса за добросъвестността й при получаването на сумата не съставлява основание /кауза/ за задържането й. В тази връзка развира подробни аргументи за неправилното позоваване от съда на чл. 114 ал. 2 КСО, доколкото тя не касае процесния случай. С тези съображения се иска отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което делото да се върне за ново разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд респ. да бъде уважен предявения осъдителен иск с присъждане на разноски.

Препис от въззивната жалба е връчен на другата страна в производството, която в срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК не е депозирала отговор на същата.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Оплакванията за промяна на дадена с доклада по чл. 146 ГПК квалификация на спорното право с решението по делото, за нарушение на указанията за разпределение на доказателствена тежест и за погрешнo изложени мотиви /относно приложението на разпоредбата на чл. 114 ал. 2 КСО/ са пороци водещи до неправилност на обжалвания краен акт поради съществени нарушения на процесуалните правила и поради необоснованост, но не и до неговата недопустимост.

Тези оплаквания очертават предметните предели на дължимата от въззивният съд проверка по чл.269 изр.2 от ГПК за правилност на ревизирания съдебен акт и налагат произнасяне по съществото на спора.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 1722, 85 лв., като получена без основание, тъй като е в повече от припадащата му се част от наследството на починалия му наследодател М.П.С.. В исковата молба са изложени твърдения, че наследодателя на ответницата 2 приживе е бил допълнително задължително осигурен в УПФ „Д..............” и че същият е починал на 29.03.2021г. Посочва се, че на 20.05.2021г. ответницата е подала молба за изплащане на средства, поради настъпил осигурителен случай и че с преводно нареждане от 11.06.2021г. й е изплатена сумата от 5168, 43 лв., представляваща стойността към 10.06.2021г. на 2848, 08956 дяла, които са половината от дялове по индивидуалната партида на осигурения. Изтъква се, че след смъртта си последният е оставил двама наследника по закон – роден брат и еднокръвна сестра, поради което ответницата съгласно чл. 8 ал. 3 ЗН е следвало да получи половината от това, което се припада на родния брат. В тази връзка се уточнява, че същата е следвало да получи 1/3 ид. част от дяловете по индивидуалната партида на осигуреното лице, а именно 1898, 70738 дяла на стойност 3445, 58 лв. По тези съображения ищецът счита, че ответницата е получила при начална липса на основание сумата от 1722, 85 лв. и дължи да му я върне. В исковата молба се твърди, че до ответницата е изпратена нотариална покана за доброволно възстановяване на неоснователно получената сума, но плащане на същата до завеждане на делото не е извършено.

С отговора на исковата молба ответницата признава, че в качеството й на наследник на М.П.С. е получила от ищеца плащане на 5168, 43 лв., но оспорва да се е обогатила за негова сметка с исковата сума. В тази връзка възразява, че ищецът е само държател на имуществото по индивидуалната партида на осигуреното лице, поради което извършеното от него плащане няма как да доведе до обедняването му. Допълва се, че извършеното плащане може да засяга патримониума на другия наследник, но се изтъква, че ищецът не може да брани чужди права. Отделно от това се възразява, че ответницата е била добросъвестна при получаването на процесната сума, тъй като нейния размер и наследствените й права са изчислени от служители на ищеца. По тези съображения се моли за отхвърляне на иска.

От съвпадащите твърдения на страните и от събраните по делото доказателства се установява, че ответницата е еднокръвна сестра на М.П.С., починал на 29.03.2021г. и че след смъртта си същият, освен нея е оставил за наследник по закон и родния си брат С.П.С. /препис – извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници на Община Свищов/. По делото не е спорно, че приживе наследодателят на ответницата е бил осигурено лице във фонд за допълнително задължително пенсионно осигуряване – УПФ „Д..............”, който е учреден и управляван от ищцовото дружество. Липсва спор между страните, а и от представената детайлна справка от индивидуалната партида на осигурения се установява, че към 10.05.2021г. същият е притежавал 5696, 17913 дяла със стойност на един дял към тази дата – 1.80578 лв. На 20.05.2021г. ответницата в качеството си на наследник на М.П.С. е подала в ищцовото дружество молба за изплащане на средствата натрупани по индивидуалната осигурителна партида на наследодателя й, като е посочила банкова сметка, по която същите да й бъдат преведени. От представеното преводно нареждане от 11.06.2021г. е видно, че ищецът е 3 изплатил по посочената от ответницата банкова сметка сумата от 5168, 43 лв. По делото не е спорно, че тази сума съответства на стойността на 2848, 08956 дяла, представляващи половината от дяловете по партидата на осигурения, изчислена при цена на един дял от 1, 81470 лв. към 10.06.2021г.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Правната квалификация на претендираното от ищеца спорно право се определя въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи фактически твърдения и от отправеното в петитума й искане за неговата защита. Задължение на съда е да даде вярната правна квалификация на спорното материално право. Когато съдът се е произнесъл по наведените с исковата молба факти и заявените с нея искания с крайния си съдебен акт, но е дал неправилна правна квалификация на иска се касае до нарушение на материалния закон, а не до недопустимост на решението му. В този случай въззивната инстанция не следва да обезсилва ревизирания съдебен акт, а да реши спора по същество в съответствие с действителното правно основание, като обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон и даде указания за подлежащите на доказване релевантни факти.

Погрешната правна квалификация е свързана с допустимостта на решението само тогава, когато е нарушен принципът на диспозитивното начало т.е. когато съдът е извел правното основание на иска въз основа на ненаведени от ищеца обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита. В този смисъл е трайна съдебна практика, обобщена с Решение № 65/13.06.2019г. по гр.д. № 3460/2018г. на II г.о., на ВКС.

В случая от наведените в исковата молба твърдения за извършено от ищеца в полза на ответницата плащане, което надхвърля с исковата сума правата на последната в наследството на починалото осигурено лице и отправеното до съда искане за връщане на надплатената част от извършеното по банков път плашане определят вярната правна квалификация на претендираното спорно право по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД. Това правно основание на иска е посочил първоинстанционният съд в доклада си по делото даден по реда на чл. 146 вр. чл. 140 ГПК и въз основа на него е разпределил доказателствената тежест относно подлежащите на установяване релевантни факти.

Затова, преквалифицирайки погрешно спорното право по чл. 59 ал. 1 ЗЗД с решението по делото, районният съд без да нарушава диспозитивното начално в процеса неправилно е приложил материалния закон. В тази връзка постановеното решение не е недопустимо и не подлежи на обезсилване респ. връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Само в допълнение относно дадената от районния съд с решението му правна квалификация на иска по чл. 59 ал. 1 ЗЗД следва да се подчертае, че правото да се претендира равностойността на обедняването по реда 4 на посоченото правно основание възниква само когато обеднелият не разполага с друг иск, с който да се защити срещу неоснователното обогатяване /чл. 59 ал. 2 ЗЗД/.

Наличието на възможност за ищеца да защити правата си на друго правно основание изключва възможността за предявяване на субсидиарния иск по чл. 59 ал. 1 ЗЗД, като друг иск по смисъла на чл. 59 ал. 2 ЗЗД може да е предвиден в закона иск, уреждащ конкретна хипотеза на неоснователно разместване на имуществени блага – чл. 55 ал. 1 ЗЗД.

В случая сме изправен пред такава хипотеза, като с оглед същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното, настоящият състав на окръжния съд следва да се произнесе по действителното правно основание на ищцовата претенция – чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД и да реши спора по същество. Съгласно посочената разпоредба полученото без основание подлежи на връщане. За успешното провеждане на този иск в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно факта на имуществено разместване между него и ответника, което в случая означава да докаже плащане на исковата сума по сметка на ответника. Последният от своя страна, за да отблъсне ищцовата претенция следва да докаже основание за получаването на тази престация респ. основание за задържане на полученото.

Понастоящем по делото безспорно е установено и се признава от ответницата, че ищцовото дружество й е превело по банков път сумата от 5168, 43 лв. С постъпване на тази сума по банковата и сметка същата е получена от нея по см. на чл. 55 ал. 1 ЗЗД.