Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 75 от 10.01.2024, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно частно гражданско дело 3446/2023
Вид
Определение № 75
Подписан
10.01.2024
В сила
10.01.2024
Състав
Стефка Тодорова Михова, Иванка Петрова Гоцева, Борис Димитров Илиев

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 75 гр. Пловдив, 10.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20235300503446 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279 във връзка с чл. 419, ал.

1 и чл. 420, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Н. И. В. с ЕГН: ********** от гр.

Пловдив, лично и като ЕТ „Л.-Н. В.“, ЕИК: 205176221, против Разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 3073 от 24.06.2020 г. по ч.гр.д. № 6760/2020 г. по описа на Районен съд- Пловдив, VI гр.с., с което е постановено незабавно изпълнение на заповедта и издаване в полза на „ЛЕНО" АД /с предишно наименование „ЛЕННО“ АД/, ЕИК 203217465, на изпълнителен лист против жалбоподателя лично и в качеството на едноличен търговец за следните суми: 9 999.32 евро - падежирала главница по договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 6061 от 03.08.2018 г. и анекс № 1 от 24.08.2018 г., с нотариална заверка на подписите; 813.64 евро - падежирала договорна лихва по чл. 2.3, б. „а“ и б. „б“ от договора за периода от 04.05.2019 г. до 22.08.2019 г.; 6 020 евро - неустойка за забава по чл. 2.3, б. „c“ и б. „d“ за периода от 04.12.2018 г. до 03.08.2019 г.; 6 159.69 евро - остатък от такса за предсрочно погасяване по смисъла на чл. 5.2, б. „а“ вр.чл. 2.4, б. „е“ от анекс № 1; 500 евро - разноски по заема по смисъла на чл. 4.4 от анекс № 1, представляващи разходи и разноски по изпращане на нотариална покана ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда - 16.06.2020 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото за държавна такса в размер на 918.95 лв. и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното разпореждане, с което е уважена молбата за незабавно изпълнение. Иска се отмяната му и обезсилване на издадения изпълнителен лист.

Постъпила е и частна жалба от „ЛЕНО“ АД против Определение № 1

260301/30.10.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 6760/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI гр.с., с което на основание чл. 420, ал. 2, т. 1 от ГПК е спряно незабавното изпълнение по Заповед № 3073/24.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 3401/25.06.2020 г., издадени по ч.гр.д. № 6760/2020 г. на Районен съд – Пловдив, VI състав, вземанията по които са предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 1325/2019 г. по описа на ЧСИ К.П. с рег.№ 824, район на действие Окръжен съд – Пловдив.

В законоустановения срок ответните страни по частните жалби „ЛЕНО" АД и Н. И. В. с ЕГН: ********** от гр. Пловдив, лично и като ЕТ „Л.-Н. В.“, са подали отговори по тях, в които се излагат съображения за неоснователност на жалбите, иска се отхвърлянето им и потвърждаването на обжалваните разпореждане и определение.

І. По частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 3073 от 24.06.2020 г. по ч.гр.д. № 6760/2020 г. по описа на Районен съд- Пловдив, VI гр.с.:

Пловдивският окръжен съд при извършена служебна проверка за допустимостта на производството намира, че частната жалба е подадена в срок, от легитимирани страни, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съдът приема, че срокът за подаване на частната жалба по чл. 419, ал.1 ГПК е спазен доколкото връчването на заповедта за незабавно изпълнение от ЧСИ К.П. по електронна поща на дата: 20.07.2020 г. не е било редовно и процесуално допустимо по ГПК и доколкото липсват данни за последващото й законосъобразно връчване. Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, подадено на 16.06.2020г. от „ЛЕНО" АД против ЕТ „Л.-Н. В.“, като заемополучател и Н. И. В., като солидарен и ипотекарен длъжник, за вземания, произтичащи от договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 6061/03.08.2018 г., инкорпориран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 61, том II, рег.№ 2742, нот. д. № 147 от 23.08.2018 г. на нотариус М.И.А.-Ц. с рег.№ 155 на НК, район на действие – ПдРС.

Като документ, от който произтичат вземанията, е представен процесният договор за заем в размер на 10 000 евро с краен срок на погасяване – 03.08.2048 г., който длъжникът е следвало да върне на равни 360 месечни погасителни вноски от по 225.07 евро. Поради неизпълнение на задълженията, продължило 345 дни към дата: 14.08.2019 г., кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, за което ЕТ „Л.-Н. В.“ и Н. И. В. били надлежно уведомени с нотариални покани, връчени на 22.08.2019 г.

Частният жалбоподател не оспорва обстоятелството, че са му били 2 връчени лично и в качеството на ЕТ съобщения за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора. Поддържа, че договорът за заем не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу солидарните длъжници, както и че искането се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Оспорва се, че Н. В. е имала качеството на търговец по сключения договор за кредит. Настоява се, че същата има качеството потребител и че сключеният договор, макар и наименован договор за „бизнес кредит“, всъщност е потребителски кредит.

В производството по чл. 419 от ГПК предмет на проверка от въззивния съд е дали документът по чл. 417, т. 3 - договор за заем, инкорпориран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител – чл. 419, ал. 3 от ГПК. Представеният документ – нотариално заверен договор за заем е редовен от външна страна. Основен спорен въпрос, който се повдига и в частната жалба по чл. 419 ГПК е дали предоставеният заем действително има характеристиката на „бизнес кредит“, както е наименован, т.е на двустранна търговска сделка или по отношение на него са приложими императивните правни норми, уреждащи потребителската защита.

С разпоредби от Анекс № 1 към договора за заем страните са предвидили неустойка, дължима при неизпълнение на кое да е задължение по договора, както и при предсрочна изискуемост на същия. Размерът на неустойката за забава е определен на 0,27 % от сбора на цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, като се изчислява за всеки ден, считано от датата на падежа до пълното погасяване на всички просрочени задължения. Предвидена е и такса за предсрочно погасяване в размер на 8.5% от всички вноски, които заемополучателят би дължал според погасителния план, ако заема не бе изцяло или частично погасен предсрочно. С процесната заповед за изпълнение е присъдена неустойка за забава за периода от 04.12.2018 г. до 03.08.2019 г., възлизаща на 6 020 евро, както и 6 159.69 евро - такса за предсрочно погасяване, които вземания според настоящия състав представляват необосновано високи обезщетения, чийто общ размер дори надхвърля предоставения паричен заем.

Съдът намира, че разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта по чл. 417 ГПК следва да бъде отменено, а издаденият въз основа на заповедта изпълнителен лист – обезсилен доколкото е налице обоснована вероятност да се предполага, че заемателят има качеството на потребител съществена част - 16 022.70 лв. от заемната сума от 10 000 евро (19 558.30 лв.) не е свързана с търговската дейност на заемополучателя, а е отпусната с конкретна цел – рефинансиране на задължения на физическото лице Н. В., които е имала по отпуснат й заем от друга финансова институция - „Лайт Кредит“ ООД, и доколкото може да се направи извод, че искането за издаване на заповед по чл. 417 ГПК се основава на неравноправни клаузи за такси и 3 неустойки.

ІІ. По частната жалба срещу определението по чл. 420, ал. 2 от ГПК:

Пловдивският окръжен съд при извършена служебна проверка за допустимостта на производството намира, че частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение до съда, че не дължи вземането по издадената заповед по чл. 417 от ГПК, като същевременно е поискал спиране на незабавното принудително изпълнение по реда на чл. 420, ал. 2, т. 1 от ГПК по съображения, че вземането е погасено съгласно представени платежни нареждания.

Съгласно чл. 420, ал. 1 от ГПК, подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т.1 – т.9 от ГПК /измежду които е и настоящият по т. 3 от чл. 417 от ГПК/, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД. Когато длъжникът е потребител, обезпечението е в размер до една трета от вземането. Съгласно чл. 420, ал. 2 от ГПК съдът, постановил незабавното изпълнение може да го спре и без да е необходимо обезпечението по ал. 1, когато е направено искане за спиране, подкрепено с писмени доказателства в следните три хипотези: 1. вземането не се дължи; 2. вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител; или 3. неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с потребител.

В настоящия случай длъжникът е обосновал искането си за спиране на изпълнението на основание чл. 420, ал. 2, т. 1 от ГПК, че вземането не се дължи, по съображения, че е изпълнено съгласно приложени от него платежни нареждания в полза на кредитора.

Споделят се изводите на районния съд, че са налице писмени доказателства, обосноваващи извод за недължимост на присъдените суми в заповедното производство доколкото с влязло в сила Решение № 819/14.06.2022 г. по в.гр.д. № 612/2022 г. на Пловдивски окръжен съд е прието, че клаузата по чл. 2.3, б. „с“ и „d“ от Анекс № 1/24.08.2018 г. към сключен между страните Договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски номер 6061/03.08.2018 г., предвиждаща неустойка за забава, макар и за друг период, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Прието е, че периодът на дължимост на неустойката е без краен предел и не е уговорен максимален дължим размер. Това позволявало на кредитора не само да репарира евентуално претърпени от забавата вреди, но и да капитализира допълнителни приходи под формата на неустойка.

Ето защо, ПдОС намира, че е налице обоснована вероятност да се предполага, че присъдените с процесната заповед за незабавно изпълнение 4 суми за неустойка за забава в размер на 6 020 евро и такса за предсрочно погасяване в размер на 6 159.69 евро, чиито общ сбор нахвърля предоставения паричен заем, са нищожни поради накърняване на добрите нрави и не се дължат. Към искането за спиране са представени множество платежни нареждания от името на Н. И. В. в полза на „ЛЕНО“ АД с основание – плащане на задължения за кредит. В настоящото производство не може да бъде установено дали размерът на извършените плащания надхвърля сбора на останалите присъдени със заповедта за изпълнение суми.

Единствената цел на производството по чл. 420 от ГПК е да предотврати принудително изпълнение до установяване на непогасено вземане на взискателя, така, че при последващо отричане по съдебен ред на съществуването на изпълняемото право да се препятства възможността за неоснователно накърняване на имуществото на длъжника. Съдът намира, че представените от длъжника писмени доказателства, преценени за нуждите на настоящото производство, пораждат съмнения относно съществуването на непогасено вземане в полза на кредитора и са в състояние да мотивират извод за вероятна основателност на тезата, че длъжникът не дължи на кредитора.