Решение № 4244 от 27.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4244 гр. София, 27.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Мария Стойкова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело № 20231100501832 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 10052 от 13.09.2022 г. (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 145 от 05.01.2023 г.), постановено по гр.д. № 12453/2022 г. по описа на СРС, 53 състав , е признато за установено, че на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД И. Д. М. и Е. И. М. дължат на „Топлофикация София“ ЕАД при условията на солидарност сумата от 3493,15 лв., представляваща неоснователно обогатяване изразяващо се в неплатена цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода м.09.2018 г. до м.04.202 г., ведно със законната лихва от 01.09.2021 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 22.11.2021 г. по ч.гр.д. № 51185/2021 г., СРС, като са отхвърлен иска по чл. 422, вр. чл. 59 ЗЗД за сумата над 3493,15 лв. до 3847,22 лв., и иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7,28 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 31.10.2018 г. до 24.08.2021 г. и иска по чл.

422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 728,71 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 31.10.2018 г. до 24.08.2021 г.

Срещу постановеното решението в частта, в която е уважен предявения иск, е подадена въззивна жалба от ответниците И. Д. М. и Е. И. М., чрез адв. В.. В жалбата се излагат оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Жалбоподателите поддържат, че не са пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск, тъй като не са в облигационни отношения с топлопреносното дружество. Твърдят, че ищецът не е доказал, че е доставял през процесния период твърдяното количество топлинна енергия. Сочат, че претенцията била неконкретизирана по период и размер, което ограничавало възможността им да организират защитата си. Молят въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „Топлофикация София“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че исковете са доказани по основание и размер, 1 поради което е отправено искане до въззивния за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД, не е взело становище по въззивната жалба.

Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК, вр. 59 ЗЗД, както следва: за сумата над над 3493,15 лв. до 3847,22 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия, и за сумата от 34,03 лв., представляваща цена на ползвана без основание услуга за дялово разпределение за периода от м.09.2018 г. до м.04.2020 г., както и исковете с правно основание чл.422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 728,71 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 31.10.2018 г. до 24.08.2021 г., и за сумата от 7,28 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 31.10.2018 г. до 24.08.2021 г., не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество на спора с оглед наведените доводи във въззивната жалба за неправилност на решението, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без правно основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити.

За да бъде уважен предявеният иск по чл. 59 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че през процесния период ответникът е бил собственик на топлоснабдения имот, че е потребявал топлинна енергия в имота за стопански нужди, както и е ползвал услугата дялово разпределение, че не е имало годно правно основание ответникът да потребява тази енергия, стойността и количеството на потребената топлинна енергия и на възнаграждението за дялово разпределение на същата, както и че е поканил ответника да плати сумите.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производството и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).

Съгласно § 1, т. ЗЗа от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) и приложима за исковия период, „небитов клиент“ е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на ТЕ за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при ОУ, сключен между топлопреносното предприятие и клиента на ТЕ за небитови нужди – по аргумент от нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).

По делото е безспорно установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесния имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа.

От съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 041, том IV, рег. № 12245, дело 608/2022 г., Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 69, том № I, рег. № 1402, дело № 56/2011 г., се установява, че ответниците са собственици на процесния недвижим имот: търговски обект – сладкарница и сладкарска работилница, находяща се в гр. София, ж.к.

„Красно село“, ул. ****. Не е спорно и обстоятелството, че между страните не е бил 2 сключен договор за продажба на топлинна енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма, поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия за небитови нужди.

Предвид изложеното, настоящия състав приема, че доколкото ответниците като собственици на топлоснабдения имот са ползвали доставената в него топлинна енергия, то следва да се приеме, че същите са се обогатили, спестявайки разходите, които е трябвало да направят за заплащане на стойността на тази енергия, а съответно ищецът е обеднял, тъй като не е получил цената на доставките, като обогатяването на ответниците и обедняването на ищеца произтичат от един и същ факт.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, пред първата инстанция е изслушано заключение на съдебнотехническа експертиза, която настоящият съдебен състав след преценка по реда на чл. 202 ГПК кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвена. Съгласно същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез т.нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се отчитат ежемесечно.

Дяловото разпределение до края на исковия период е осъществявано от „Т.“ ООД. Вещото лице е установило по данни на фирмата за дялово разпределение, че в имота има монтирани 2 бр. отоплителни тела и съответно 2 бр. топллоразпределители, ползва се топла вода и има 1 бр. водомер за отчитането й. Количеството топлинна енергия за сградна инсталация се изчислява на база отопляем обем на жилището, като видно от експертното заключение, процесният обект е с бубатура 299 куб.м. През процесния период общият топломер в абонатната станция, както и средствата за търговско измерване, съобразно изискванията на Закона за измерванията, редовно, на всеки две календарни години, са преминавали на метрологични проверки за определяне на техническата им изправност и експлоатационна мощност, провеждани от лицензирани юридически лица. Установява се, че редовно са отчитани технологични разходи за сметка на ищеца. Вещото лице е посочило, че при извършване на главния отчет за периода м. 05.2019- м.04.2020 г. не е бил осигурен достъп до имота, поради което е начислена служебно топлинна енергия на максимална мощност за отоплителните тела по реда на чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. Съгласно заключението на вещото лице размерът на непогасената главница за доставена топлинна енергия за периода от м.09.2018 г. до м.04.2020 г. възлиза на сумата от 3493,15 лв., след отчитане на разликата между прогнозно начислената стойност и действителната такава, изчислена по изравнителни сметки.

По делото не се твърди от ответниците дължима сума за доставена топлинна енергия да е погасена чрез плащане.

Предвид изложеното, претенцията за главница за доставена топлинна енергия за процесния период е основателен за сумата от 3493,15 лв., както правилно е приел първоинстанционният съд.

С оглед изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции решение № 10052 от 13.09.2022 г. (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 145 от 05.01.2023 г.), постановено по гр.д. № 12453/2022 г. по описа на СРС, 53 състав, следва да се потвърди.

Въззивният съд констатира, че в диспозитива на първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка, тъй като липсва произнасяне по отношение на претенцията за услугата за дялово разпределение. В същото време на стр. 4 от решението, съдът е изложил мотиви за неоснователност на предявения иск. Допуснатата в диспозитива на обжалваното решение очевидна фактическа грешка, не е предмет на инстанционен контрол. Ето защо след връщане на делото в СРС, първоинстанционният съд следва да извърши преценка за наличието на предпоставки по чл. 247 от ГПК за провеждане на производство по поправки на очевидна фактическа грешка в постановеното решение в посочената му част.

По разноските:

Неоснователността на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата страна да 3 претендира присъждането на разноски за производството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В качеството си на въззиваема страна ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е депозирал по делото единствено бланкетни отговори на въззивната жалба и на частната жалба и молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, без да излага каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба и частната жалба. Ето защо липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение решение № 10052 от 13.09.2022 г. (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 145 от 05.01.2023 г.), постановено по гр.д. № 12453/2022 г. по описа на СРС, 53 състав, в обжалваната част.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.

След връщане на делото в СРС, първоинстанционният съд следва да извърши преценка за наличието на предпоставки по чл. 247 от ГПК за провеждане на производство по поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното решение в посочената му част.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________