Решение № 2781 от 24.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2781 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100500814 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ЗАД „ДаллБог: Живот и здраве“ АД, чрез пълномощника си – адв. Н. Л., с надлежно учредена представителна власт по делото, против Решение № 16225 от 09.10.2023 г., постановено по гр. д. № 27629/2022 г. по описа на СРС, 70-ти състав, с което е уважен предявеният от ЗАД „Алианц България“ АД срещу ЗАД „ДаллБог: Живот и здраве“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 411 КЗ за осъждане на ответното дружество, в качеството му на застраховател по риска „Гражданска отговорност” на собственика на л.а. „Фолксваген Транспортер“ с рег. № ****, да заплати на ищцовото дружество сумата от 3403,30 лв., представляваща неиздължената част от платеното от ищеца застрахователно обезщетение по риск „Каско“ по щета № 0300-20-777511584 за имуществените вреди на л.а. „Пежо 301“ с рег. № ****, причинени при реализираното на 11.10.2020 г. на път I-5, км 287+600м, в района на общ. Хасково, пътнотранспортно произшествие.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1221,43 лв., представляваща разноски по делото.

В жалбата са наведи оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че първоинстанционният съд е анализирал превратно събраните доказателства. Твърди, че първоинстанционния съд 1 не е приложил правилно правилото за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. В тази връзка твърди, че първоинстанционният съд неточно и необосновано е приел, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване твърдението си, че причината за причиняване на щетите по л.а. „Пежо 301“ с рег. № ****, е виновното и противоправно пътно поведение на водача на застрахованото при ответното дружество МПС. Счита, че заключението на вещото лице по САвТЕ не се основава на адекватни, точни и обосновани от техническо естество констатации. Изтъква, че са налице съществени несъответствия между показанията на свидетеля на ищеца Н.Ю. и останалите доказателства по делото. Счита още, че първоинстанционният съд е следвало да кредитира изцяло показанията на свидетеля С.М., от които се установява, че водачът на л.а. „Пежо 301“ с рег. № **** има принос в значителна степен - от поне 50 % за вредоносния резултат от процесното ПТП, както и за неговото реализиране, тъй като е допуснал нарушение на правилото на чл. 24 ЗДвП. Твърди, че претендираното обезщетение е прекомерно, тъй като същото не съответства на средните пазарни цени, считано към датата на ПТП. Оспорва и дължимостта на законната лихва за забава, по аргумент от неоснователността и недоказаността на главния иск. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като отхвърли изцяло предявените искове, а при условията на евентуалност да намали размера на претендираното обезщетение поради прекомерност, както и съответно на приноса на водача на застрахования при ищцовото дружество автомобил за реализиране на ПТП и вредите от същото. Претендира разноски.

В законоустановения срок, въззиваемият – ищец ЗАД „Алианц България“, чрез пълномощника си – адв. Ал. Б., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав на съда намира за правилно разпределена от СРС доказателствената тежест по така предявения иск, по който ищеца трябва да установи вида и размера на претърпените вреди и механизма на ПТП, а при установяване на горното, ответникът трябва да установи положителния факт на погасяването на дълга. В изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал.

2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. Ето защо, оплакването във въззивната жалба в тази насока е 2 неоснователно.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

В чл. 411 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 411 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.

Тъй като, както в исковата молба ищецът е посочил, че по процесната щета ответното дружество е заплатило сумата от 3418,29 лв., а и в отговора към нея ответното дружество е признало това обстоятелство, то настоящата съдебна инстанция приема, че със заплащането на тази сума ответникът извънсъдебно е признал, че всички посочени по-горе юридически факти, обуславящи възникването на спорното регресно право са породени в обективната действителност по начина, твърдян в исковата молба. В тази връзка следва да се има предвид, че извънсъдебното признание на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото - арг. чл. 175 ГПК.

Ето защо спорът между страните, въведен с въззивната жалба, и само по отношение на който въззивният съд следва да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава върху обстоятелството дали е налице причинно-следствена връзка между процесното ПТП и уврежданията по застрахования по „Каско“ автомобил и какъв е размера на причинените 3 имуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие, породено от виновното противоправно поведение на делинквента, чиято гражданска отговорност е била обезпечена през релевантния период от ответното застрахователното дружество.

Предвид гореизложеното, на първо място следва да се отбележи, че от заключението на приетата по делото САвТЕ (л. 82-88 от делото пред СРС), което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че към момента на настъпване на процесното ПТП, причинените вреди върху застрахования л.а. „Пежо 301“ с рег. № **** са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП от 11.10.2020 г., както и че стойността на извършения ремонт възлиза на 6806,59 лв. Вещото лице посочва, че ремонтът е извършен в официалния сервиз на марката и че предоставената по делото калкулация за извършените ремонтни дейности към издадената от последния фактура № 0030514150/12.02.2021г. отговаря на опис-заключението по щета № 0300-20-777-511584. В тази връзка, по отношение оплакванията, касаещи размера на присъденото обезщетение следва да се отбележи, че от представените по делото доказателства - договора за имуществено застраховане „Каско”, сключен между увредения и ищеца, обективиран в представената по делото застрахователна полица № 20/0300/303/5001623, свидетелство за регистрация на л.а. „Пежо 301“ с рег. № ****, както и заключението на вещото лице по изслушаната САвТЕ, се установява, че процесният л.а. „Пежо 301“ с рег. № **** е с дата на първа регистрация 28.05.2018г. и към датата на ПТП от 11.10.2022г. е бил в експлоатация 2 години, 4 месеца и 13 дни. При имуществените застраховки, стойността на дължимото застрахователно обезщетение се определя, както следва: ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди не повече от три години и е бил отремонтиран в официален сервиз на марката (официален фирмен сервиз) дължимата застрахователна сума е тази, по която е бил отремонтиран автомобилът в официалния фирмен сервиз и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка с ремонта фактури. Делинквентът, респективно застрахователят на неговата отговорност, следва да заплати обезщетение, което да постави увредения в положение от преди реализирания деликт. Ето защо, в случая, дължимото обезщетение следва да се преценява именно на база калкулираните цени за официален сервиз, както е посочено и в заключението по САвТЕ, тъй като към момента на ПТП – 11.10.2020 г., са изминали по-малко от три години от датата на първоначалната регистрация на увреденото МПС. Следователно, настоящата съдебна инстанция достига до извод, че регресното вземане на ищеца следва да се съизмерява със заплатеното от него при ремонт на автомобила в сервиз на официалния представител и възлиза на сумата от 6806,59 лв. След като се приспадне размерът на извънсъдебно платената от ответника сума от 3418,29 лв., то сумата, която ЗАД „ДаллБог:

Живот и здраве“ АД следва да заплати е в размер на 3 388,30 лв. (6806,59 – 3418,29 = 3 388,30), поради което предявеният от ищеца иск с явява изцяло основателен и доказан за сумата от 3403,30 лв., с включени ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв.

На следващо място, неоснователно е и релевираното в отговора на исковата молба възражение от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца (т. нар.

„компенсация на вини”, уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да се определи дали е налице 4 съпричиняване на вредоносните последици, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 99 от 8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 169 от 2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК и пр.