Решение № 4597 от 31.07.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4597 гр. София, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100507407 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД срещу решение № 20089111/01.05.2023 г., постановено по гр.д. № 3825/2021 г. по описа на СРС, 41 състав, с което по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено, че Руската федерация е собственик по силата на Споразумение между Правителството на Народна Република България и Правителството на СССР за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977 г. на недвижим имот - сграда за енергопроизводство, съставляващ трафопост с диспечерски номер 11-79 и диспечерско наименование „Щ. Атанасов 5“, на един етаж, представляващ сграда с пл. № 1278 със застроена площ от 70,2 кв.м., построена в УПИ-VI, отреден за легация, по плана за регулация на местността „Изток-юг“, кв. 15, одобрен със Заповед № РД-50-09-11/1992 г. на Главния архитект на София, при съседи на поземления имот: ул. „Латинка“, УПИ VI-318, УПИ V-317, улица „Щерю Атанасов“, ул. „Никола Мирчев“ и УПИ-VII за озеленяване, който имот съгласно скица № 15-972184/19.10.2020 г., издадена от службата по ГКК – гр. София, представлява сграда с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед РД-18-95/18.12.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 86 кв.м., брой етажи: 1, начин на 1 трайно ползване: за енергопроизводство, с административен адрес на сградата: гр. София, ул. „*******, и ответникът „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД е осъден да предаде на Руската федерация владението върху имота; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство № 185, том II, рег. № 5213, дело № 364/2010 г., на нотариус А.Г. с район на действие РС – София, рег. № 031 в регистъра на НК, с който „ЧЕЗ Разпределение България“ АД (понастоящем „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД) е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на масивна сграда – трафопост, представляващ площадков енергиен обект по смисъла на § 1, т. 41 от ДР на ЗЕ, регистриран с диспечерски № 11-779 и диспечерско наименование „Щ. Атанасов – 5“ и диспечерска схема на електроразпределителната мрежа на територията на Столична община, съставляваща сграда с пл. № 1278, застроена площ от 192 кв.м., находяща се в УПИ VI /шести, отреден за БОДК ГУБС на СССР/ по плана на местност Изток – Юг, квартал 15, при съседи: ул. „Ген. Щерю Атанасов“, ул. „Латинка“, улица, УПИ – V-317, УПИ IV- 318; както и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД е осъдено да заплати на Руската федерация сумата от 18000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот – сграда за енергопроизводство, който имот съгласно скица № 15972184/19.10.2020 г., издадена от службата по ГКК – гр. София, представлява сграда с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед РД-1895/18.12.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ 86 кв.м., брой етажи: 1, начин на трайно ползване: за енергопроизводство, с административен адрес на сградата: гр. София, ул. „*******, за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба (01.10.2020 г.) до окончателното плащане.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост с твърдения, че споразумението, въз основа на което първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на имота, не е ратифицирано по надлежния ред и няма превес пред вътрешното законодателство, като същото не включва в обхвата си прехвърляне правото на собственост върху процесния трафопост. Въззивникът счита, че процесният имот е част от електроразпределителната мрежа и като такъв се явява държавна собственост, предоставена на лицата, получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, като трафопостът е придобит от ответника по силата на универсално правоприемство от „Национална електрическа компания“ ЕАД и винаги се е намирал във владение на енергийното предприятие. Оспорва приетите заключения относно размера на претендираното обезщетение, като счита, че същият следва да бъде определен по Методиката на КЕВР за предоставен достъп през уредби и съоръжения. Намира, че не е налице обедняване за ищеца, тъй като той не би могъл да използва по предназначение трафопоста при липсата на лиценз да осъществява енергийна дейност, като липсва и обогатяване от ответника, който не би могъл да реализира самостоятелна печалба от тази съставна част на единната електроразпределителна мрежа. При условията на евентуалност счита, че наведеното от него възражение за изтекла придобивна давност е основателно, тъй като предвид спецификата на 2 имота фактически действия в него могат да се осъществяват единствено от лица със специални знания, каквито са служителите на ответното дружество. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият Руската федерация подава отговор на въззивната жалба, като намира, че същата е неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

При предявен ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС в тежест на ищеца да е установи правото си на собственост върху процесния имот, придобито на наведеното основание, както и че ответникът упражнява фактическа власт върху него. В настоящия случай ищецът основава претендираното от него вещно право върху имота на твърдения, че същият е бил придобит по силата на международен договор, сключен между българската държава и СССР.

По делото е приложен официално заверен от Министерство на външните работи препис на Спогодба между правителството на Народна Република България и правителството на Съюза на съветските социалистически републики за замяна на терени и сгради в София, подписана на 13 май 1977 г. Съгласно чл. 1 и чл. 2 от спогодбата, правителството на СССР предава при условията на взаимност в собственост на НРБ терен с площ от 4400 кв.м. със сгради с обща площ от 1952 кв.м., намиращи се между улиците „Георги Сава Раковски“, „Московска“ и „Георги Бенковски“ (обозначени в план-скица – приложение № 1 към спогодбата), а правителството на НРБ предава при условията на взаимност в собственост на СССР терен с площ от 6600 кв.м., намиращ се в кв. 16-а в район „Изток-Юг“ между новия административно-жилищен комплекс на Посолството на СССР и улиците „Незабравка“, 3

„Латинка“ и „Никола Мирчев“, и терен с площ 5700 кв.м. заедно със започнатите, но недовършени две сгради с обща площ 2588 кв.м. (едната 1378 кв.м. и другата 1210 кв.м.), намиращи се в кв. 15, район „Изток-Юг“, между улиците „Никола Мирчев“ и „Латинка“, като точното местонахождение на терените и техните граници са обозначени в приложената към спогодбата план-скица (приложение № 2). Уговорено е, че започнатите, но недовършени сгради и всички сгради, които могат да бъдат построени върху терените, посочени в член 2, стават собственост на СССР (чл. 3 от спогодбата).

Цитираната спогодба е представена в официално заверен от Министерство на външните работи препис (л. 173-182 от делото на СРС) и представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, чиято формална и материална доказателствена сила не е оборена от ответната страна (на която се пада тежестта за това съобразно разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК), поради което възраженията на въззивника срещу автентичността и верността на съдържащите се в документа изявления са несъстоятелни. В отговора на исковата молба не се съдържа изрично оспорване на твърденията на ищеца, че сред прехвърлените със спогодбата имоти попада и процесният трафопост – възраженията на ответника в първоинстанционното производство се концентрират върху правната невъзможност за подобно прехвърляне предвид наличието на императивна материалноправна уредба, която забранява притежанието на право на собственост върху енергийни обекти от лица различни от държавата и енергийните предприятия. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, респ. след приемане на доклада по делото ответникът може да твърди нови обстоятелства, само ако не е могъл да ги узнае и посочи своевременно (арг. чл. 147, т. 1 ГПК). По силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство (в този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК), поради което поначало следва да се приеме, че наведеното във въззивната жалба възражение с твърдение, че процесният трафопост не е включен в обхвата на споразумението от 1977 г., е преклудирано и не следва да се разглежда по същество.

За пълнота на изложението и предвид развилия се в първоинстанционното производство процес по доказване следва да се отбележи, че това възражение е неоснователно. Член 2 на спогодбата урежда прехвърлянето на право на собственост в полза на СССР на терен с площ от 5700 кв.м. заедно със започнатите, но недовършени две сгради с обща площ 2588 кв.м.

(едната 1378 кв.м. и другата 1210 кв.м.), намиращи се в кв. 15, район „Изток-Юг“, между улиците „Никола Мирчев“ и „Латинка“, като точното местонахождение на терените и техните граници са обозначени в приложената към спогодбата план-скица (приложение № 2). Тази план-скица не е приета по делото – ищецът поддържа, че същата е приложена към исковата молба и е налична на л. 113 от делото на СГС (пред когото първоначално е 4 образувано първоинстанционното производство), но представеният документ представлява скица-извадка от регулационния план на гр. София - ж.к. „Изток юг“ (одобрен със заповед № 90/01.03.1976 г.), подписана от главния директор на главна дирекция „Архитектура и благоустройство“, а не от страните по спогодбата и от съдържанието му не може да се извлече каквато и да била връзка с международното споразумение, още повече че съобразно официалния отговор на МВнР от 20.07.2022 г., документ, представляващ Приложение № 2 към спогодбата между НРБ и СССР от 13.05.1977 г., не е открит в архивите на Министерство на външните работи и не се съхранява в институцията.