Решение № 2935 от 05.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2935 гр. София, 05.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-И, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Райна Стефанова

Членове:

Весела Тр. Ж. Офицерска

Илиана Станкова като разгледа докладваното от Весела Тр. Ж. Офицерска Въззивно гражданско дело № 20231100506148 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 437, във вр. с чл. 435, ал. 2, т. 6, пр.2 от ГПК.

Образувано е по жалба Я. С. Ж., с ЕГН: **********, с постоянен адрес в гр. София, обл. София-град, общ. Столична, ул. **** срещу отказ на съдебния изпълнител от 28.02.2023 г., постановен с резолюция, обективирана върху Молба вх. № 09465/28.02.2023 г. по изп.д.

№ 20168580401906, образувано пред ЧСИ У.Д., с рег. 858 на КЧСИ, с район на действие СГС, за прекратяване на изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК.

Жалбоподателят твърди, че е длъжник по изпълнителното дело, като на 13.03.2023 г. получила съобщение за постановен отказ от ЧСИ по искането и за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Сочи, че след извършена справка по изпълнителното дело констатирала, че със Съобщение с изх. № 8776/12.01.2017 г. адресирано до ЕТ „Я. Т.****" е изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху вземанията на длъжницата за трудово възнаграждение. С молба с вх. № 01462/22.01.2020 г. взискателят по изпълнителното дело отново е поискал да бъде наложен запор на вземанията на длъжницата от трудовото й правоотношение с работодателя ЕТ „Я. Т.****". Видно от приложена по изпълнителното дело справка за сключените трудови договори, получаваното от нея трудово възнаграждение е в размер под минималната работна заплата за страната, поради което исканият запор не е наложен. Поддържа, че периодът между двете горепосочени и предприети от взискателя изпълнителни действия надхвърля предвидения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК двугодишен срок, поради което на 12.01.2019 г. е настъпила перемпция по право на изпълнителното дело и всички извършени след това действия следва да се считат обезсилени по право.

Иска отказът на ЧСИ да бъде отменен и изпълнителното дело да бъде прекратено на осноавние чл. 433, ал.1, т.8 ГПК.

Взискателят „ЕОС М.“ ЕООД е взел становище за неоснователност на жалбата.

Твърди, че по делото са подавани молби и извършвани принудителни действия, прекъсващи давността, включително по наложеният запор върху трудовото възнаграждение на длъжника са постъпвали суми в периода 09.08.2017 г. – 02.02.2018 г.

В мотивите си по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК ЧСИ Д. изразява становище за 1 допустимост, но неоснователност на жалбата, поради ненастъпването на основанията за перемпция на делото.

За да се произнесе съдът установи от фактическа страна следното:

От приложеното по делото копие на изп.д. № 20168580401906 се установява, че то е образувано по молба на взискателя „ВАНКА ДСК" АД от 27.12.2016 г. въз основа на Изпълнителен лист от 24.11.2016 г., издаден по ч.гр.д. № 64622/2016 г. по описа на СРС, 71 състав, по силата на който Я. С. Ж. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД главница от 7 235.30 лв., лихви и разноски, дължими по договор за кредит от 07.04.2015 г. С молбата на ЧСИ е възложено извършването на всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ за събиране на присъденото вземане. По молба на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД това дружество е конституирано като взискател по делото въз основа на представен договор за цесия, а по молба от 11.11.2022 г. също въз основа представен договор за цесия като взискател в изпълнителното производство е конституирано „Еос М.“ ЕООД.

Установява се от приложените доказателства, че със Запорно съобщение от 12.01.2017 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника в ЕТ „Я. Т.“. На 19.01.2017 г. е поътпил отговор от работодателя, че длъжникът получава възнаграждение и ежемесечно ще бъде удържана сума в размер на ¼ от него или 68.15 лв. На 22.01.2020 г. е подадена молба от взискателя за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника Ж., а със запорно съобщение от 08.02.2020 г. е наложен такъв. На 31.01.2020 г. е постъпила молба от взискателя за налагане на запор на банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД. На 26.04.2021 г. е постъпила молба от взискателя за извършване на опис на движимо имущество на длъжника. На 25.11.2022 г. е наложен запор на банковата сметка на длъжника в „Юробанк България“ АД. По изпълнителното дело са приложени Справка за постъпилите суми – л. 168 и Справка за изходящите плащания – л. 152, видно от които последното плащане за погасяване на дълга е от 24.01.2018 г. в размер на сумата от 55 лв. по наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, а на 05.02.2018 г. е извършен последният превод от ЧСИ на взискателя, което кореспондира и с отбелязванията върху гърба на изпълнителния лист за извършените преводи в полза на взискателя.

Въз основа на така установените факти по делото и при тяхната оценка в съвкупност и взаимовръзка съдът достигна до следните правни изводи:

Софийски градски съд намира, че жалбата е подадена от легитимирано лице – длъжник в изпълнителното производство, в двуседмичния срок по чл. 436, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител – отказ да се прекрати принудителното изпълнение – чл. 435, ал. 2, т. 6, пр. 2 от ГПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В разглеждания случай с процесната жалба се атакува постановения отказ от ЧСИ Д. за прекратяване на изп.д. № 20168580401906 на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с твърдението, че в преклузивния двугодишен срок по отношение на него не са били искани от взискателя и предприети действия по принудително изпълнение.

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, в случай че взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка, образуваното изпълнително производство подлежи на прекратяване с постановление на съдебния изпълнител. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, прекратяването на изпълнителното производство на това основание настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти липсата на извършени изпълнителни действия по искане на взискателя и изтичане на двугодишен срок от последното предприето действие по принудително изпълнение.

Смисълът на тази правна норма е свързан с това, че в изпълнителният процес взискателят има задължението със своите действия да поддържа неговата висящност, която не е обусловена само от подадената молба за образуване на изпълнителното производство и 2 липсата на предпоставки за неговото прекратяване. Движението на изпълнителното производство зависи от взискателя, от това какви изпълнителни способи ще иска да бъдат приложени от съдебния изпълнител, от искането за повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. С оглед на това и законодателят е счел, че липсата на активност от взискателя в хода на изпълнителното производство да отправя искане до съдебния изпълнител да извърши определени изпълнителни действия, което състояние продължава в период от две години, ще води до неговото прекратяване.

В разглеждания случай законоустановените предпоставки по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не са налице.

Преценката по съществото на спора по настоящото дело изисква да се отговори на въпроса дали в продължение на две в периода от образуване на изп.д. №20168580401906 на 27.12.2016 г. до 28.02.2023 г. – подаване на молбата за прекратяване, взискателят е бездействал в продължение на две години и изпълнителни действия не са извършвани, поради което са настъпили предпоставките по чл.433, ал.1, т.8 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство.

Прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона настъпва при осъществяване на факта, с настъпването на който законодателят свързва определените в правната норма последици. Този факт в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е изтичането на двугодишния срок на бездействие на взискателя, считано от:

1. последното искане от визскателя за извършване на изпълнителни действия или 2. от последното извършено по отношение на конкретиня длъжник действие.

Срокът от две години, в който бездействието на взискателя води до прекратяване на изпълнителното производство съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, се брои от датата на подаване на молбата, с която този субект е поискал от съдебния изпълнител да извърши определено изпълнително действие, което правило важи и в случаите, в които взискателят е направил искане, но съдебният изпълнител бездейства, както и когато действието не се извършва, тъй като взискателят не е внесъл дължимите авансово разноски за осъществяване на посоченото от него действие по изпълнение. В последните две хипотези също се изисква активност от страна на взискателя, за да бъде проведено изпълнителното производство до своя край, тъй като той е страната, която може да поиска от съдебния изпълнител да извърши посочено от него изпълнително действие, което той не е направил, въпреки че е бил длъжен да го стори, или пък да поиска да бъде постановен изричен отказ за извършване на посоченото от него изпълнително действие, за да може да упражни правото да обжалва този акт пред окръжния съд на основание чл. 435, ал. 1, т. 1 ГПК, с което би се преодоляла липсата на движение в процеса по принудително изпълнение.

Съгласно приетото в мотивите на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Съгласно тълкувателното решение, за да е налице прекратяване, взискателят следва да е изоставил изпълнението. В случая такова изоставяне от страна на взискателя не е налице. Беше установено, че от образуване на изпълнителното производство и към настоящия момент непрекъснато се извършват действия по изпълнението по инициатива на 3 взискателя с искане за прилагане на определен изпълнителен способ. За периода след образуване на изпълнителното дело от страна на взискателя са били подавани искания и са извършени следните действия по негова инициатива, които са прекъсвали давността – на 12.01.2017 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника, в периода 23.02.2017 г. – 24.01.2018 г. са постъпвали суми по наложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от работодателя ЕТ „Я. Т.-2001“, на 22.01.2020 г., 31.01.2020 г., 26.04.2021 г., 11.11.2022 г. и 21.12.2022 г. са подавани молби от взискателя за извършване на изпълнителни действия, като междувременно са налагани и запори на трудовото възнаграждение и вземанията по банкови сметки на длъжника.

В случая липсва двугодишен период на бездействие, който да даде основание за прекратяване на делото.

В периода, сочен от жалбоподателката като период на резултиращо в перемция на изпълнителното дело бездействие на взискателя – от 12.01.2017 г., когато е изпратено запорното съобщение до работодателя, до 22.01.2020 г. – подаване на молба от взискателя за налагане на запор, се установява, че е имало период, в който по наложения запор върху трудовото възнаграждение са постъпвали суми, като последната постъпила сума е от 24.01.2018г. В този период преклузивният срок не е текъл, доколкото по отношение на длъжника са били предприети от ЧСИ изпълнителни действия чрез наложения запор, по който са постъпвали суми за погасяване на дълга. В този период взискателят не е имал интерес да иска извършването на други изпълнителни действия при липсата на данни за налично друго имущество и вземания на длъжника, тъй като са извършвани изпълнителни действия, чрез които изпълнителният способ е частично реализиран. Ето защо не може да се приеме, че взискателят се е дезинтересирал от изпълнението.