Решение № 4877 от 24.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4877 гр. София, 24.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Цветелина Ал. Костова

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100513683 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата Л. П. М. срещу решение № 12021 от 18.06.2024 г., постановено по гр. д. № 43086/2022 г. по описа на СРС, 51 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Нов Български Университет осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. 45 ЗЗД за сумата от 6000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – стрес, негативни емоции, обида, безпомощност, вследствие от противоправно поведение на ответното учебно заведение, изразяващо се в незаписването й като студент по съвместна магистърска програма „Дигитален маркетинг и социални медии“ за академичната 2021 г. – 2022 г. на Университета в Йорк и Нов български университет, при създадена и поддържана представа у ищцата, че е била записана, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.08.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост с доводи, че от събраните по делото доказателства се доказвало създаването на представа у ищцата от лица, действащи като представители на двата университета, че е била записана като студент в НБУ. В тази връзка въззивницата намира, че показанията на свидетелите С. и П.- не са били обсъдени и 1 ценени от първоинстанционния съд в достатъчна степен, а посоченото обстоятелство се установявало и от факта, че ищцата е имала достъп до платформите на обучение и на ответния университет. Въззивницата счита за установено наличието на противоправно поведение на ответника, който я е въвел в заблуждение, че кандидатстването й е преминало успешно и тя е одобрена по програмата, респ. записана е и в двата университета. Поддържа, че изводът на първоинстанционния съд, че третото лице-помагач Т. не се представял като представител на НБУ, се опровергава от показанията на свидетелката С., както и от информационния сайт на ответника и сключеното между университетите споразумение за осъществяване на програми за двойна диплома. Намира, че ответникът не е положил дължимата грижа да изясни своевременно статута й и е нарушил добрите нрави, а при условията на евентуалност счита, че и двата университета носят солидарна отговорност за причинените вреди на основание чл. 10 от споразумението. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск в цялост.

Въззиваемият Нов български университет е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Третите лица-помагачи на страната на въззиваемия – Т. П. Т. и Д. К. П. не подават отговор на въззивна жалба. В открито съдебно заседание Т. П. Т. изразява становище за неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

Предявената в настоящото производство искова претенция касае обезщетяване на претърпени от Л. П. М. неимуществени вреди в причинна връзка с противоправно поведение на служители на ответника (Т. Т. и Д. П.), които са въвели в заблуждение ищцата, 2 че е записана като студент в университета в Йорк, както и в Нов български университет и са поддържали това заблуждение в продължение на няколко месеца, респ. които не са положили дължимата грижа още при кандидатстването на ищцата по магистърската програма да установят, че записването й като студент по нея е невъзможно, предвид неизпълнението на изискванията на българското законодателство за идентичност на професионалното направление на бакалавърската и магистърската степен (видно от обстоятелствената част на исковата молба и уточнителните молби към нея).

За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже, че служител на ответника е извършил описаното виновно противоправно поведение, в причинна връзка с което ищцата е претърпяла неимуществени вреди в претендирания размер, при или по повод изпълнението на възложена работа от ответника. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение.

В настоящия случай несъмнено се установява, че Л. П. М. е кандидатствала за прием в курса на магистърската програма по „Дигитален маркетинг и социални медии“ в Сити Колидж, Университет Йорк, за учебната 2021 – 2022 г., като с писмо-предложение от 12.05.2021 г., изпратено по електронна поща от Е.Е., същата е уведомена, че кандидатурата й е одобрена.

От описанието на програмата, изпратена на ищцата от Д. П., е видно, че обучението предлага две дипломи на завършилите студенти – една от университета в Йорк и една от Нов български университет.

От събраните гласни доказателства и проведена електронна кореспонденция се установява, че по време на първите лекции от курса в периода 13.11.-14.11.2021 г. студентите от програмата са били уведомени, че следва да бъдат записани и като студенти в НБУ, за което са били насочени към служител на университета – Е.А. (директор, Централна студентска администрация на НБУ). След изпращане на необходимите документи и размяна на имейли Л. М. е била информирана от г-жа А. с електронно писмо от 22.12.2021 г., че не може да бъде записана като студент в ответния университет, тъй като бакалавърската й степен е придобита в професионално направление, което е различно от направлението на магистърската програма. Изложеното е потвърдено в няколко последващи имейла, като на ищцата са предложени два варианта за продължаване на обучението й, които тя е отказала, а считано от началото на м. април 2022 г. е преустановила посещенията си на лекциите от курса.

При съвкупна преценка на събрания доказателствен материал настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва противоправно поведение на служител на ответника, от което ищцата да е претърпяла вреди. От приложената имейл кореспонденция е видно, че информацията за получаване на двойна диплома при завършване на магистърската програма е произтичала изцяло от служители на чуждестранния университет – Д. П., С.К., Т. Т., с които ищцата основно е комуникирала и които са отговаряли за организацията на съвместната магистърска програма на територията на България. Третото лице-помагач Т. е лицето, което е информирало М. и останалите студенти за изискването да бъдат записани в НБУ, респ. той е пропуснал да направи това по-рано, но същият не е служител на ответния 3 университет и не е в отношения по възлагане на работа с него. В интернет страницата на НБУ Т. Т. е представен като „координатор на City College” (л. 54 от делото на СРС) и като такъв същият е посочен във всички изпращани от него имейли, които ищцата е получавала, респ. в съдържанието им е споменавал „нашите партньори от НБУ“ и че НБУ е „партньор за България“, което недвусмислено го разграничава от учебното заведение. Липсва основание да се приеме, че същата е била заблудена относно длъжността на подпомагащата страна, още повече, че когато е станало дума за необходимостта участниците в програмата да бъдат записани като студенти в НБУ, Т. е заявил, че не е компетентен и студентите следва да се обърнат към отдела по прием на студенти в българския университет. Показанията на свидетелката И.М. С. в частта относно твърденията, че Т. Т. се е презентирал като представител и на двата университета, не обосновават обратен извод, тъй като са изолирани и противоречат на останалия доказателствен материал по делото, от който е видно, че ищцата е била наясно с длъжността на третото лице-помагач като координатор на програмата към британския университет.

Изложеното се отнася и до другия сочен от ищцата делинквент Д. П. – същата е директор на магистърската програма за България като служител на чуждестранния университет, видно от удостоверената в констативния протокол на нотариус В.М. от 29.06.2023 г. информация на интернет страницата на Сити Колидж, като имейл адресът й завършва на york.citycollege.eu (както и на Т. Т. и на всички останали чуждестранни университетски служители, с които ищцата е комуникирала), което недвусмислено сочи, че П. работи за университета в Йорк.

Липсата на правоотношение между третите лица-помагачи и ответника се потвърждава от показанията на свидетелите Е.С. А. и Д.И.Т., които са категорични, че Т. и П. не са служители на НБУ, а координират съвместната магистърска програма от името на британския университет.

Единствената комуникация, която ищцата е провела със служител на ответника, е имейл кореспонденцията с Е.А. в периода 17.11.2021 г. – 22.12.2021 г., в рамките на която последната е изискала необходимите документи от М. и своевременно я е уведомила за наличието на пречки да бъде записана като студент в НБУ. Разменените имейли не биха могли да бъдат квалифицирани като противоправно поведение на ответното висше учебно заведение, напротив – видно е, че А. е действала в рамките на възложената й работа и след като е била сезирана от Л. М. със запитване какво следва да предприеме, за да бъде записана като студент в НБУ, е извършила необходимите проверки и е установила законодателна пречка, за която своевременно е уведомила ищцата. В последващо електронно писмо от 24.03.2022 г. Е.А. отново е потвърдила невъзможността обучението на ищцата да продължи, без да тя да придобие образователно-квалификационна степен „бакалавър“ в професионалното направление на магистърската програма, във връзка с което са й предоставени две възможности за придобиване на квалификацията, но ищцата не се е съгласила с тях и е предпочела възстановяване на платените такси за обучение.

Следователно, в нито един момент ответникът чрез своите служители не е твърдял и не е заблуждавал Л. М., че последната е записана като студент в българския университет, поради 4 което и ищцовите твърдения за противоправно поведение остава недоказани. В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетелите И.М. С. и Е.С. А., според които Л. не е получила факултетен номер от НБУ, т.е. не са налице данни за действия на администрацията на НБУ, които да сочат на прием на ищцата като студент там. Свидетелят К.Г. П.-, съпруг на ищцата, твърди, че са казали на съпругата му, че след като е записана в програмата, значи е записана и в българския университет и Л. си живеела „с мисълта, че е записана в НБУ“, но същевременно свидетелят заявява, че М. е искала факултетния си номер от НБУ, за да се ползва с правата си като всички останали студенти и не го е получила, нито са й предоставили студентска книжка, което еднозначно показва, че служителите на НБУ не са я въвели в заблуждение, че е студент при тях. Изложеното се потвърждава косвено от факта, че ищцата не е заплащала такса за обучение към НБУ, каквато според показанията на св. А. се дължи едва след като лицето е записано като студент в учебното заведение, а платената сума й е била изцяло възстановена от университета в Йорк, по сметка на който същата е била изначално преведена.