Решение № 54 от 10.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 54 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-16, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Валерия Братоева при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Валерия Братоева Търговско дело № 20221100902364 по описа за 2022 година

РЕШЕНИЕ№ гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА при секретар Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдията търговско дело № 2364 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба на „С.С.Р.М.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище гр. София, предявена срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище гр. Пловдив и П. И. Т., ЕГН **********, за солидарно заплащане на сумата 124528,69 лева, представляваща задължения по договор за наем, сключен на 19.05.2015 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 37900,00 лева, дължимо за периода от 22.12.2019 г. до 22.12.2022 г..

В исковата молба са изложени твърдения, че на 19.05.2015 г. ищецът и „Б.“ ЕООД сключили договор за наем на помещение в търговски център „София Ринг Мол", находящ се в гр. София, в.з. „Малинова долина – Бункера“, срещу задължението последното да заплаща базова наемна цена, както и възнаграждение за управление, експлоатация и поддръжка на 1 общите части на търговския център и консумативни разходи, свързани с използването на наетото помещение: електрическа енергия, студена и топла вода, топлофикация, климатизация, интернет и други.

Наемателят „Б.” ЕООД не изпълнило задължението си за заплащане на дължимата наемна цена, възнаграждение за услуги и консумативни разходи, поради което на 14.12.2017 г. между ищеца-наемодател, наемателя и П. И. Т., в лично качество, бил подписан анекс към договора, с който страните се съгласили, че задълженията на „Б.” ЕООД към 14.12.2017 г. възлизат на сума в общ размер от 124528,69 лева, които следвало да бъдат заплатени разсрочено в периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., което обаче не било изпълнено, съответно ответникът П. И. Т. се задължила да учреди в полза на „С.С.Р.М.“ ЕАД залог върху вземането си от продажбата на неин собствен недвижим имот, но това задължение също останало неизпълнено и от неизпълнението му ищецът претърпял вреди в размер на останалото необезпечено задължение, съгласно поддържано уточнение на исковата молба.

Ответникът П. И. Т. счита предявените срещу нея искове за процесуално недопустими, с оглед неясното основание на главния иск, а по същество ги оспорва като твърди, че същата с анекса не е поела задължение за заплащане на дължимите суми към ищеца, единствено поела задължение да учреди залог в негова полза върху свое вземане. При условията на евентуалност, счита вземането да е погасено с изтичането на кратка 3-годишна давност.

Ответното дружество „Б.“ ЕООД не оспорва сключването на договора за наем и анекса към него, както и възникналото задължение за заплащане на сумата 124528,69 лева, но кредиторът се съгласил то да бъде погасено на месечни вноски с размер от 3000 лева в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г., поради което и било погасено по давност. При условията на евентуалност заявява процесуално възражение за прихващане със сумата 219832,60 лева, представляваща общ размер на извършени в наетия имот подобрения през 2015 г. и 2016 г., което е прието за съвместно разглеждане в производството.

В допълнителната искова молба „С.С.Р.М.“ ЕАД оспорва спрямо претендираното главно вземане да е приложима кратка погасителна давност. Оспорва възражението за прихващане на „Б.“ ЕООД като твърди, че съгласно договора наемодателят не дължал обезщетение за извършени в наетото помещение подобрения, съответно такива изобщо не били направени и не се намирали в имота при освобождаването му. Предявява и възражение за изтекла спрямо вземането за подобрения погасителна давност.

Ответниците не са се възползвали от процесуалното право да депозират отговор на допълнителната искова молба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят и с определение от 15.08.2023 г. за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им, са отделени фактите, че между „С.С.Р.М.“ ЕАД и „Б.“ ЕООД на 19.05.2015 г. е сключен договор за наем на търговско помещение, като в анекс № 1 от 14.12.2017 г. наемателят „Б.“ ЕООД признало, че към сключването на анекса дължи по договора за наем сумата 124528,69 лева, която следвало да заплати на месечни вноски в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г., като П. И. Т. в лично качество се задължила за гарантиране на вземането на наемодателя да учреди залог върху вземанията си от продажба на свой недвижим имот.

Видно от представения договор за наем от 19.05.2015 г. „С.С.Р.М.“ ЕАД се съгласило 2 да предостави на „Б.“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижим имот, представляващ помещение в търговски център, в което наемателят се задължил да извърши довършителни работи (чл. 2.4.1 от договора) и да заплаща базова и/или подоходна наемна цена, възнаграждение за услуги и други суми (чл. 2.4.6 от договора). Изрично в договора страните се съгласили, че довършителните работи в наетото помещение се извършват за сметка и на риск на наемателя, който обаче следва да ги съгласува и извършва под контрола на наемодателя – чл. 8.12 и чл. 8.27 от договора. В раздел XI от договора страните предвидили забрана за наемателя да извършва подобрения и/или промени в помещението без изричното предварително писмено съгласие на наемодателя, включително уредили неблагоприятните последици при неизпълнение на така вмененото на наемателя задължение, като при допуснато нарушение на забраната и взето от наемодателя решение да бъдат запазени извършените подобрения, последният не дължал каквото и да било обезщетение за тях на наемателя – чл. 11.3 от договора.

В анекс № 1 към договора за наем, сключен на 14.12.2017 г. (в титулната част анексът е посочен като № 1, но в съдържанието на документа е индивидуализиран като № 2) между ищеца, наемателя и трето за наемното правоотношение лице - П. И. Т., „Б.“ ЕООД признало, че в рамките на наемното правоотношение възникнало задължение за заплащане на сумата 124528,69 лева, което не било изпълнено и се задължило да го погаси в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. чрез месечни вноски в размер на 3000 лева. В чл. 2 от анекса страните изразили воля П. И. Т. в качеството на гарант в едноседмичен срок от подписване на анекса, да учреди залог в полза на наемодателя върху вземанията си от продажбата на собствен недвижим имот.

В производството са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на А.

Младенов Червеняков, който обаче не установява външно възприети релевантни за спора факти, а възпроизвежда собственото си тълкуване на термина „гарант“, което няма значение за настоящото производство.

Ответникът „Б.“ ЕООД е представило издадени му от трети лица фактури, които установяват стойността на предоставени му стоки и услуги, които са приети под условие, че бъдат заверени, съгласно чл. 183 ГПК, но това условие не е настъпило.

Други доказателства от значение за спора не са ангажирани, а необсъдените съдът намира за неотносими.

Относно главните искове с правна квалификация чл. 79 ЗЗД.

Основателността на предявен иск за реално изпълнение на поето правно (договорно) задължение, се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираната парична сума, настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от страна на задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение, основана на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. По отношение на П. И. Т. претенцията е за обезщетение на причинени от неизпълнение на договорно задължение вреди.

Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявеното право на вземане за сумата 124528,69 лева. По отношение на неизпълнението, което по своята същност е отрицателен факт – липса на дължимо поведение, достатъчно е твърдението на ищеца, като ответната страна следва да докаже опровергаващия го положителен факт – точно 3 изпълнение, като при липсата на ангажирани доказателства, съдът приема посоченият елемент от основанието на иска за доказан.

С подписването на 14.12.2017 г. на анекс към наемния договор, ответникът „Б.“ ЕООД извънсъдебно признало факта в правната му сфера да са възникнали задължения за престиране на парични суми по договора за наем на помещение в търговски център в размер на общо 124528,69 лева, които към сключване на анекса били с настъпил падеж, т. е. имали характер на изискуеми задължения, като кредиторът-наемодател „С.С.Р.М.“ ЕАД се съгласило изпълнението на тези изискуеми задължения да бъде разсрочено на месечни вноски в рамките на една календарна година. Действително размерът на месечната погасителна вноска от 3000 лева не представлява 1/12 част от размера на признатото вземане, но така допусната грешка в пресмятането не е от значение за настоящия правен спор, тъй като ответниците не оспорват размера на признатото от наемателя „Б.“ ЕООД задължение, нито поетото от него задължение за разсроченото му погасяване до 31.12.2018 г.. Срокът за разсроченото погасяване на задължението обективно е изтекъл и доказателства за извършено плащане или удовлетворяване чрез друг правно регламентиран способ, не са ангажирани. Това означава, че в правната сфера на „Б.“ ЕООД е налице непогасено парично задължение към „С.С.Р.М.“ ЕАД в обем от 124528,69 лева, което сочи на основателност на иска, предявен спрямо ответника-юридическо лице.

Основният спорен в производството въпрос е отговаря ли солидарно за изпълнението на това признато задължение ответникът П. И. Т. и евентуално от какви факти се поражда отговорността , като няма съмнение, че същата е дефинирана в процесния анекс като „гарант“, което предполага да бъде дадено тълкуване на съдържанието на използвания от страните термин.

В решение № 167 по т. д. № 666/2010 г. на I Т. О., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на I Т. О., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II Т. О., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II Т. О., решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., Т. К., І Т. О., решение № 30 от 29.02.2016 г. по т. д. № 149/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. и решение № 188 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, представляващи уеднаквена съдебна практика е разяснено, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на тези критерии предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора (анекса) и обективирана в съдържанието му воля на договарящите.

В приложение на цитираната практика, съдът приема, че общата воля на страните, изразена в анекса следва да се тълкува в смисъл, че П. И. Т. като трето за наемното правоотношение лице е поела задължението да гарантира, т. е. да обезпечи изпълнението на признатите от наемателя задължения, чрез предоставяне на обезпечение (гаранция) недвусмислено обозначено като залог върху нейно парично вземане.