Определение № 1242 от 01.12.2021, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1242 гр. Благоевград, 01.12.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Габриела Тричкова като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно частно гражданско дело № 20211200500994 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413 ал. 2, във вр. чл. 274 и следващите от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, с седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Разпореждане № 1040/ 15.10.2021г., постановено по ч. гр. д. № 2413/2021 г. по описа на РС Благоевград, в частта му, в която е отхвърлено подаденото заявление от „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрк. Т.К., за издаване на заповед за изпълнение за парично задължение срещу АНТ. Ж. АЙР., ЕГН **********, за сумата от 599.66лв. (петстотин деветдесет и девет лева и 66 стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г.

С частната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд, като се възразява срещу изводите на съда, че поради наличието на неравноправни клаузи, договорното възнаграждение за посочения в заявлението по чл. 410 от ГПК период е недължимо поради недействителност на договора в тази му част. Излагат се съображения, че извън правомощията на заповедния съд е да отхвърля заявление за издаване на заповед за изпълнение приемайки, че сделката, от която заявителят черпи права, е невалидна. Поддържа се, че за да се позове заповедния съд на неравноправна клауза в потребителски договор, следва да преценява само дали е налице нарушение на закона или на добрите нрави.

Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане в обжалваната част и да разпореди издаването на заповед за изпълнение. Претендира се присъждането на разноски за държавна такса и юрисконсулт.

Въззивната инстанция намира подадената частна жалба за процесуално допустима, като 1 подадена от активно легитимиран правен субект, срещу акт подлежащ на обжалване, в предвидения за това срок и съдържаща необходимите реквизити за редовност- форма, съдържание и приложения. Разгледана по същество, съдът установи следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019г. на ВКС по тълк. д. № 6/ 2017г., ОСГТК, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. Съгласно разпоредбата на чл. 278 ал. 2 от ГПК, въззивната инстанцията като съдебна инстанция по същество, осъществява контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, като следва след самостоятелен анализ на доказателствата да установи правно релевантните факти, относими към приложимата процесуалноправна норма, като изгради собствени правни изводи и се произнесе по съществото на спора, без да е ограничена в рамките на въззивната проверка от изложените в частната жалба оплаквания.

Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

С обжалваното разпореждане районният съд е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата от 599.66 лв. (петстотин деветдесет и девет лева и 66 стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г., като е приел, че в случая са налице основанията по чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК за отхвърляне на заявлението в тези части, поради противоречие с чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като посочените услуги и лихви водят до неоснователно обогатяване, като тези клаузи създават значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата.

Настоящият състав споделя аргументите на първата инстанция, като намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно.

В съдебната практика - Решение № 231/06.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 875/2017 г., I т. о., ТК, Решение № 51/4.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о. и др. се приема, че на основание чл.

146, ал. 1 ЗЗП защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от договора - на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗП.

При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата. Само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на 2 договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори.

В заповедното производство, проверката за неравноправния характер на клауза в потребителски договор се проверява служебно от съда, при инициирано искане до съда за издаване на заповед за изпълнение, по силата на императивната разпоредба на чл. 146 ЗЗП, както и по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, с която заповедния съд е задължен и служебно да извърши такава проверка. В този смисъл, възражението в частната въззивна жалба е неоснователно.

Настоящият състав на ОС Благоевград изцяло споделя извода на първата инстанция, че част от заявеното вземане по реда на чл. 410 от ГПК се основава на неравноправни клаузи.

Клаузата в договор е неравноправна, когато: 1/ не е индивидуално уговорена; 2/ е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ е сключена във вреда на потребителя.

При установяване в кумулативна даденост на посочените предпоставки, една клауза се явява неравноправна, независимо, дали е сред изрично посочените в чл. 143 ал. 1 т. 1 - т. 18 ЗЗП посочването е примерно и неизчерпателно.

В конкретния казус, според настоящия състав, са налице всички горепосочени елементи от сложния фактически състав, сочещ на неравноправност на обсъжданите клаузи от процесния договор, предвид на това че същите попадат в хипотезата на примерно посочените такива по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 ЗЗП. А че уговорената такава в процесните текстове създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните, е безспорно.

Ответникът по депозираното заявление има качеството на кредитополучател- физическо лице, а посоченото основание за вземането по своята правна характеристика отговоря на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на ЗПК и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“ приложимите норми са и тези на ЗЗП, съгласно чл. 24 ЗПК във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП.

Със заявлението се претендира заплащане на сумата от 599.66лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г.

С представения Договор за потребителски кредит на наследодателя на длъжника е предоставена сума в размер на 2000лв., със срок за погасяване- 48м. размер, на равни месечни вноски по кредита от 135.00лв., като е договорен фиксиран годишен лихвен процент от 76.8700% и ГПР 108.62%, както и наказателна лихва за просрочен ден в размер на 0,21%.

Относно претенцията за възнаградителна лихва, настоящата инстанция счита, че така 3 уговорената възнаградителна лихва надвишава над 7 пъти законната лихва по просрочени задължения. Трайно е прието в съдебната практика, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, която е определена с ПМС № 100 от 29.05.2012г. (обн. ДВ, бр. 42 от 05.06.2012 г.) - приложимо към датата на сключване на договора от 19.11.2012г., същата се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта. Максималният размер на договорната лихва /била възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

Прието е, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, а по обезпечен заем - двукратния размер на законната лихва, то е налице неравноправна клауза, тъй като в този случай така определеният размер на възнаградителната лихва съществено превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума и води до неоснователно обогатяване.

Това положение безспорно накърнява добрите нрави, понеже със сделката неравноправно се третира икономически слабия участник в оборота и неправомерно се използва недостига на материални средства при него за облагодетелстване на отпусналата кредита фирма. В такава насока е и константната практика на ВКС, обективирана в Определение № 901 от 10.07.2015г. на ВКС по гр.д. № 6295/2014г., IV г.о., ГК; Решение № 1270 от 9.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007г., II г. о., ГК, Решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. № 315/2005г., II г. о., и Решение № 906 от 30.12.2004г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003г., II г. о.

При нарушаване на изискванията за еквивалентност на престациите, нарушени са и правилата за добросъвестност и клаузата от съответния договор се явява неравноправна съгласно чл. 143 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, който закон е приложим и за договора за потребителски кредит, съгласно по аргумент от чл. 24 ЗПК. А съгласно разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни.

Уговорената с договора за потребителски кредит възнаградителна лихва се включва и в годишния процент на разходите, фиксиран в договора на 108,62. Според чл. 19 ал. 4 от ЗПК, той не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва. Последният е 50%.

Конкретният годишен процент на разходите значително го надхвърля. Това съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК, води до нищожност на съответната клауза от договора поради противоречието й със закона./Определение № 60451 от 3.06.2021г. на ВКС по гр. д. № 850/2021г., III г.о., ГК/.

Предвид горното, частната жалба е неоснователна, поради което и атакуваното разпореждане следва да се потвърди в атакуваната част, а частната жалба да се остави без уважение.

С оглед изхода на правния спор искането на заявителя за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

С оглед на изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

4

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1040/15.10.2021г., постановено по ч.гр.д. № 2409/2021г. по описа на РС Благоевград, в частта му, в която е отхвърлено подаденото заявление от „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ 49, бл. 53Е, вх.

В, чрез юрк. Т.К., за издаване на заповед за изпълнение за парично задължение срещу АНТ.

Ж. АЙР., ЕГН **********, за сумата от 599.66лв. (петстотин деветдесет и девет лева и 66 стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 24.01.2013г. до 24.02.2017г.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5