Определение № 12869 от 15.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 12869 гр. София, 15.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Л, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно частно гражданско дело № 20261100505753 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК вр. счл. 248 ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, вх. № 131920/27.04.2026 г. по описа на СРС, регистрирана в СГС с вх. № 74688/03.06.2026 г., депозирана от Н. Н. Х., ЕГН**********, чрез процесуалния му представител Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, представлявано от Д.М.М. – Управител, срещу Определение № 15363 от 23.04.2026 г., постановено по гр. д. № 57376/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 165 състав, с което е оставено без уважение искането му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото Решение № 2914 от 16.02.2026 г. в частта за разноските. Моли за отмяна на обжалваното определение и допълване на решението в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа, че своевременно е поискал присъждане на направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК и доказателства за тяхното извършване. Твърди, че по делото безспорно са установени заплатената държавна такса и внесеният депозит за вещо лице, а представеният договор за правна защита и съдействие съдържа всички съществени елементи на облигационното правоотношение и удостоверява реално извършеното плащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Излага съображения, че законът не поставя изискване договорът за правна защита и съдействие да бъде сключен по утвърден образец, както и че липсата на такъв не представлява основание за отказ от присъждане на разноски. Поддържа още, че по делото са представени фактура и фискален бон за извършеното плащане, а при липсата на своевременно направено възражение за прекомерност съдът не е разполагал с правомощие 1 служебно да откаже присъждането на адвокатското възнаграждение.

Насрещната страна - „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК не взема становище по частната жалба.

Съдът, след като обсъди доводите в частната жалба и се запозна с доказателствата по делото, приема за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срок, от лице, легитимирано да обжалва, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

С Решение № 2914 от 16.02.2026 г., постановено по гр. д. № 57376/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 165 състав, е прогласена за недействителна по отношение на ответното дружество разпоредбата на чл. 5 от сключения между страните Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние № 1254341/13.04.2023 г., поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП и чл.

19, ал. 4 ЗПК, като искът е отхвърлен в останалата му част като неоснователен. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 894,76 евро, представляваща недължимо дадено възнаграждение за договорна лихва по Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние № 1254341/13.04.2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.10.2023 г. до окончателното й плащане.

По отношение на разноските първоинстанционният съд е изложил съображения единствено в мотивите относно претендираното адвокатско възнаграждение, като е приел, че представеният договор за правна защита и съдействие не съответства на утвърдените от ВАдС образци, в него е отразено единствено, че е заплатена сумата за адвокатски хонорар и същият служи като разписка, като липсват други доказателства в тази насока. С оглед броя на заведените от ищеца дела и трайната практика за представяне на договори за правна защита и съдействие за безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА, съдът не е дал вяра на представения договор и е приел, че не следва да присъжда разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищеца като недоказани.

По отношение на претендираните разноски за заплатена държавна такса и внесен депозит за вещо лице липсват изложени съображения в мотивите.

В законоустановения срок по чл. 248, ал. 1 ГПК ищецът е депозирал молба за изменение на решението в частта за разноските, с която е поискал да му бъдат присъдени сумата от 51,13 евро – държавна такса, сумата от 204,52 евро – депозит за вещо лице и сумата от 613,55 евро – адвокатско възнаграждение.

С обжалваното Определение № 15363 от 23.04.2026 г. Софийският районен съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК. За да постанови 2 този резултат, първоинстанционният съд е приел, че макар молбата да е процесуално допустима, същата е неоснователна, тъй като в мотивите на постановеното решение вече са изложени съображения относно неприсъждането на разноски на ищеца съобразно представения разходооправдателен документ, на който съдът не е дал вяра, а несъгласието на страната с решението в частта за разноските следва да бъде релевирано чрез въззивното му обжалване, поради което не е налице основание за изменение на съдебното решение по реда на чл. 248 ГПК.

Настоящият въззивен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд.

По делото е налице своевременно направено искане за присъждане на разноски, като от материалите по същото е видно, че страната в законоустановения срок, с молба от 04.02.2026 г. е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, депозирани преди провеждането на откритото съдебно заседание. От съдържанието на договора за правна защита и съдействие се установява, че между доверителя Н. Н. Х. и процесуалния му представител Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“ е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 613.55 евро или 1200 лв. с ДДС. Съгласно изричното отбелязване в договора същото е заплатено в брой към момента на подписването му.

Съобразно със задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС „Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени.

Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането.

Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.“

В настоящия случай от представения по делото договор за правна защита и съдействие се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по повод процесуалното представителство на ищеца по настоящото дело. В договора са индивидуализирани страните, предметът на възложената правна помощ, размерът на уговореното 3 възнаграждение, както и начинът на неговото заплащане.

Изрично е удостоверено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой към момента на подписването му, поради което договорът има и характер на разписка за извършеното плащане.

Настоящият съд не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение съображения, че представеният договор не следва да бъде кредитиран, тъй като не съответства на утвърдените от Висшия адвокатски съвет образци. Нормативната уредба не поставя изискване договорът за правна защита и съдействие да бъде сключен по определен образец, като за неговата действителност и доказателствена сила е достатъчно да съдържа съществените елементи на облигационното правоотношение.

Липсата на съответствие с утвърден формуляр сама по себе си не представлява основание за отказ да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Обстоятелството, че ищецът е страна по множество сходни производства, не може да обоснове извод за недоказаност на конкретно претендираните разноски. Броят на образуваните дела не представлява юридически факт, който да оборва доказателствената стойност на представените по делото писмени доказателства, нито освобождава съда от задължението да извърши преценката им съобразно правилата на гражданския процес.

Освен договора за правна защита и съдействие, по делото са представени и фактура за адвокатското възнаграждение, както и фискален бон, удостоверяващи извършеното плащане.

Същите не са оспорени от насрещната страна и в своята съвкупност установяват по несъмнен начин реалното извършване на претендирания разход.

По отношение на претендираните разноски за държавна такса в размер на 51,13 евро и депозит за вещо лице в размер на 204,52 евро настоящият въззивен състав констатира, че същите са своевременно поискани със списък по чл. 80 ГПК и удостоверени с представените по делото платежни документи. Въпреки това в мотивите на първоинстанционното решение липсват съображения относно тяхното присъждане.

По заявеното искане за присъждане на разноски, съдът не се е произнесъл в нито една негова част, доколкото в диспозитива на решението отсъства произнасяне както по претенцията за адвокатско възнаграждение, така и по претенцията за държавна такса и депозит за вещо лице.

Неоснователно би било и евентуално становище, че разноските следва да бъдат определени по съразмерност поради съдържащото се в диспозитива на първоинстанционното решение произнасяне за отхвърляне на иска „в останалата му част“. От петитума на исковата молба се установява, че ищецът е предявил два иска – установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 1254341 и осъдителен 4 иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 5 лв., предявен като частичен иск от общо вземане в размер на 5050 лв. С определението по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е докладвал именно тези две искови претенции, като е дал правна квалификация на установителния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо, второ и трето ЗЗД, а на осъдителния иск – по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В хода на производството, с молба от 04.02.2026 г., ищецът е поискал увеличение единствено на размера на осъдителния иск, като същият се счита предявен за сумата от 1750 лв. като частичен иск от общо вземане в размер на 5050 лв., което увеличение е допуснато с протоколно определение от същата дата по реда на чл. 214 ГПК. С постановеното решение съдът е уважил установителния иск, като е прогласил недействителността на процесната договорна клауза, както и осъдителния иск в пълния му предявен размер след допуснатото увеличение. Следователно ищецът е получил изцяло търсената с предявените искове защита.

Обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел нищожността на клаузата на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, а не е възприел всички наведени от ищеца основания за нищожност, не обуславя частичен процесуален неуспех. В петитума на исковата молба не са били формулирани отделни искания за прогласяване нищожността на клаузата на различните основания по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а е било заявено едно искане за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора. Поради това невъзприемането на всички наведени основания за нищожност не представлява отхвърляне на самостоятелна искова претенция и не обуславя приложение на правилото на чл. 78 ГПК за разпределяне на разноските по съразмерност.

При тези данни ищецът има право на присъждане на всички доказани разноски. С оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се допълни постановеното решение в частта за разноските.