Решение № 2685 от 12.04.2019, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 12.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА Д. мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 9614 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 251425 от 27.10.2017 г., постановено по гр.дело № 15297/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 с-в е признато за установено на основание чл. 422 вр. чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, че „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******дължи на „К.С.Г.“ ЕООД, ЕИК ******сумата от 20,57 лева, представляваща вземане за връщане на заплатена без основание неустойка за забава, начислена за периода от 12.03.2016 г. до 12.05.2016 г., върху главница в размер на 1213,14 лева по фактура № **********/12.12.2014 г., чиято недължимост е установена с влязло в сила решение от 03.08.2015 г., постановено по гр. д. № 6618/2015 г. по описа на СРС, 49 състав, потвърдено с решение от 18.08.2016 г., постановено по в.гр.д. № 4700/2016 г. по описа на СГС, IV – В въззивен състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, и за която сума на 02.12.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 66896/2016 г. по описа на СРС, 141 състав.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******е осъден да заплати в полза на ищеца „К.С.Г.“ ЕООД, ЕИК ******разноски, както следва: сумата от 325,00 лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 66896/2016 г. по описа на СРС, 141 състав; сумата от 325,00 лева, представляваща разноски в производството пред първата инстанция.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – Х.И.Х., ЕГН **********, привлечено от страна на ответника.

Срещу решение № 251425 от 27.10.2017 г., постановено по гр.дело № 15297/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 с-в е постъпила въззивна жалба от ответника „Ч.Е.Б.“ АД, с която се излагат съображения за недопустимост на първоинстанционното решение, алтернативно и за неправилност, поради допуснати от районния съд съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон.

В жалбата се навеждат твърдения за недопустимост на решението на първоинстанционния съд. В този смисъл се поддържа, че сумата от 20,57 лева, представляваща произволна част от неустойката за забавено плащане по фактура № **********/12.12.2014 г. не може да бъде предмет на самостоятелен иск. В тази връзка се посочва, че това обезщетение за забава е за периода от датата на падежа на цитираната фактура - 29.12.2014 г. до датата до която е начислявана – 21.10.2016 г., т.е. до датата, на която фактурата и всички лихви като акцесорно вземане към нея са сторнирани. Поддържа се, че заявеният от ищеца иск за задължения, обективирани във фактури за електрическа енергия № *********/10.04.2016 г. и № *********/12.05.2016 г. не съществуват, или дори да съществуват, то те не са свързани с фактурата от 12.12.2014 г. Излагат се съображения, че ответното дружество не е издавало фактури за процесната неустойка.

Излагат се съображения за допуснати от първата инстанция нарушения на материалния закон. В тази връзка се поддържа, че Ч.Е.Б. АД по своя инициатива е сторнирало и фактурата и начислената неустойка за забава в размер на 215,59 лева, както и че дори и последната сума да е била платена от клиента, то същата е формирала депозит за следващите му периодични задължения, тъй като не е поискал да му бъде върната.

Посочва се също, че съгласно чл. 26, ал. 2 от договора с клиента, продавачът на електрическа енергия има право да извърши прихващане на надплатена сума като отрази в издадената фактура, с реквизитите съгласно Общите условия, приспадането на надплатената сума от дължимата сума за плащане.

Навеждат се съображения, че не се установява по делото наличието на връзка между претендираните с исковата молба суми и фактура № **********/12.12.2014 г., нито с предмета на фактури за електрическа енергия № *********/10.04.2016 г. на стойност 50,94 лева и № *********/12.05.2016 г. на стойност 79,64 лева, като в тази връзка се посочва, че процесният договор за цесия е нищожен, като такъв без достатъчно индивидуализиран предмет.

Моли се за обезсилване на първоинстанционното решение, алтернативно да бъде отменено и предявения иск да бъде отхвърлен изцяло.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок въззиваемата страна „К.С.Г.“

ООД е депозирала отговор на въззивната жалба. В отговора се поддържа, че първоинстанционното решение е допустимо, във връзка с което се посочва, че предявеният иск не е частичен и дружеството е предявило всички прехвърлени му вземания. Навеждат се доводи, че процесният договор за цесия е валиден, тъй като видно от самия договор неговата кауза е продажба на вземане.

Поддържа се, че процесните вземания представляват мораторни неустойки платени от цедента в полза на ответника преди сключване на договора за цесия, че договорът за цесия е сключен на 12.09.2016 г., че ответникът е уведомен за цесията на 08.11.2016 г., както и че ответникът е сторнирал недължимо платените неустойки на 21.10.2016 г., т.е. след плащането на неустойките, с което е признал, че същите са недължимо платени. В тази връзка се навеждат твърдения, че към датата на сключване на договора за цесия е било налице процесното вземане и същото е било годен предмет на разпоредителна сделка.

Моли се за потвърждаване на обжалваното решение.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на третото лице помагач – Х.И.Х..

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 23.11.2016 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „К.С.Г.“ ООД, с което е поискано длъжникът „Ч.Е.Б.“ АД да бъде осъден да заплати сумата от 20,57 лева, представляваща сбор от недължимо платени неустойки за просрочено плащане, начислени върху сумата от 1213,14 лева по фактура № **********/12.12.2014 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 23.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

На 02.12.2016 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 66896/2016 г., по описа на СРС, ГО, 141 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.

Срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на „Ч.Е.Б.“ АД.

Във връзка с горното на заявителя „К.С.Г.“ ООД е указано, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу длъжника за претендираните в заявлението суми.

Въззивната жалба срещу решение № 251425 от 27.10.2017 г., постановено по гр.дело № 15297/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 с-в е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на инстанционна проверка, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното: съгласно уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо. При постановяването му не са допуснати нарушения на императивните материалноправни норми. В този смисъл, настощият съдебен състав намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС, тъй като сумата от 20,57 лева, представляваща произволна част от неустойката за забавено плащане по фактура № **********/12.12.2014 г. не може да бъде предмет на самостоятелен иск.

Правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск, за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния спор. От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Видно от изложеното в исковата молба, ищецът се легитимира като кредитор на вземане, спрямо ответника, представляващо недължимо заплатена неустойка за забава в размер на 20,57 лева, начислена за период 12.03.2016 г. – 12.05.2016 г. върху главница в размер на 1213,14 лева по фактура № **********/12.12.2014 г., чиято недължимост се твърди, че е установена с влязло в сила решение от 03.08.2015 г., постановено по гр. д. № 6618/2015 г. по описа на СРС, 49 състав, потвърдено с решение от 18.08.2016 г., постановено по гр. д. № 4700/2016 г. по описа на СГС, IV-В състав.

Изложени са факти относно вида и начина на формиране на претенцията както и относно основанието, на което същата се претендира от ответника. Предвид горните съображения, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е бил сезиран с валидна и допустима искова молба, по която е дължал произнасяне.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По предявената с исковата молба претенция в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че по силата на валиден договор за прехвърляне на вземане е придобил от Х.И.Х. /потребител на ответното дружество/ вземане срещу ответника „Ч.Е.Б.“ АД, представляващо недължимо заплатена неустойка за забава в размер на 20,57 лева, начислена за период 12.03.2016 г. – 12.05.2016 г. върху главница в размер на 1213,14 лева по фактура № **********/12.12.2014 г., че ответникът е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, както и че е настъпил падежа на същото.

Не е спорно между страните, че за процесния период третото лице помагач – Х.И.Х. е бил клиент на електрическа енергия по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ за обект, находящ се в гр. Самоков, ул. ******.

Установява се от представеното по делото решение №

6840/18.08.2016 г., постановено по в.гр.д. 4700/2016 г. по описа на СГС, ГО, IV-В въззивен състав, че с влязло в сила решение е признато за установено, че Х.Х. не дължи на ответното дружество сума в размер на 1213,14 лева, отразена във фактура № **********/12.12.2014 г. за преизчислена стойност на изразходена и неотчетена електрическа енергия за период 24.01.2014 г. – 23.04.2014 г.

Не се спори по делото, а и изрично се признава от ответното дружество, както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба, че върху сумата от 1213,14 лева, отразена във фактура № **********/12.12.2014 г. ответникът е начислявал неустойки за всеки отделен месец за период от падежа на цитираната фактура – 29.12.2014 г. до крайната дата, до която е начислявана - 21.10.2016 г. Не е спорно и обстоятелството, че за горепосочения период общия размер на начислената неустойка е 215,59 лева, както и че същата е сторнирана на 21.10.2016 г., предвид признатата в влязло в сила решение недължимост на сумата от 1213,14 лева, отразена във фактура № **********/12.12.2014 г.

От представените по делото фактура №

**********/10.04.2016 г. и фактура № **********/12.05.2017 г. по делото се установява, че ответното дружество е отразило като дължими вземания за неустойка върху просрочени плащания съответно в размер на 9,78 лева във фактурата от 10.04.2016 г. и 10,79 лева във фактурата от 12.05.2017 г.