Решение № 6867 от 16.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6867 гр. С., 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20221110159004 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен е иск от „Б.И.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление /адрес/, представлявано от Б.Г.М., срещу М.п., с адрес: /адрес/, за осъждане на на ответника да заплати на ищеца сумата от 385,00 лв., представляваща обезщетение претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение във връзка с обжалване на Определение № 1925/22.12.2020 г., постановено от съдия по вписванията при СРС, с което е постановен отказ за вписване на договор за цесия, отменен като незаконосъобразен с Определение № 264812/11.03.2023 г. по в.ч. гр. д.

№ 249/2021 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 17.02.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.

Претендират се разноски.

Ищецът твърди, че подал до Служба по вписванията – гр. С. заявление вх. № 78902/22.12.2020 г., с което поискал вписване на Договор за цесия от 18.12.2020 г., по силата на който е придобил вземания на „П.И.Б.“ АД спрямо „Т.М.“ ЕООД, обезпечени с договорна ипотека върху подробно описани в исковата молба недвижими имоти. С Определение № 1925/22.12.2020 г. съдия по вписванията Р. С. В. постановил отказ за вписване, в нарушение на закона и съдебната практика, с мотиви, че подписът на заявителя не бил нотариално заверен, подлежащият на вписване акт не съдържал точна сигнатура на вписването на договорната ипотека, по която се иска отбелязване на договора за цесия, доколкото по последния имало две различни договорни ипотеки, както и че следвало да се подадат две отделни искания за вписване на договора за цесия, тъй като били налице две договорни ипотеки. Така постановения от съдията по вписване акт бил отменен с Определение от 11.03.2021 г. по в. ч. гр. д. № 249/2021 г. по описа на СГС, като за обжалването ищецът заплатил разноски в общ размер от 385 лв. Според ищцовото дружество ответникът М.п. е възложител на работа на съдиите по вписванията, поради което отговаряло за причинените от тях вреди и следвало да заплати посочената сума, представляваща имуществена вреда, настъпила в причинна връзка с незаконосъобразния отказ за вписване.

1

В срока по чл. 131 ГПК, ответника е депозирал отговор на исковата молба, в който развИ. доводи за недопустимост на иска с твърдения, че ищецът е следвало да предяви претенцията си за съдебни разноски по реда на чл. 78 ГПК, в производството по оспорване на отказа на съдията по вписванията. Поддържа още, че се касаело за едностранно охранително производство, поради което разноските по същото следвало да останат в тежест на молителя на основание чл. 541 ГПК и било недопустимо да се претендират с иск по чл. 49 ЗЗД. По съществото на спора ответникът признава, че е възложител на работа на съдиите по вписванията, но оспорва да е налице виновно и противоправно поведение на съдия по вписванията, в причинна връзка с което да са настъпили посочените в исковата молба вреди. Поддържа се, че процесният отказа е постановен в съответствие със законна и по вътрешно убеждение, като съдебната практика не била задължителна, а отделно от това била налице противоречИ. такава по идентични казуси. РазвИ.т се съображения, че констатираната от СГС незаконосъобразност не следвало да обвързва съда, пред който се претендира обезщетение. Оспорва се и настъпването на вреда за ищцовото дружество с аргументи, че не е доказано да е заплащало претендираните суми. В евентуалност поддържа, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на отказа е прекомерно. Моли се за отхвърляне на предявения иск и се претендират разноски.

В срока за отговор, ответникът М.п. прави искане за привличане на трето лице помагач – Р. С. В., като предявява и обратен иск на основание чл. 219, ал. 3 ГПК.

С Определение № 12161/16.10.2023 г., по в. ч. гр. д. № 7664/2023 г. по описа на СГС, Р. С. В. е конституиран като трето лице помагач на страната на ответника, а с Определение № 5826/06.02.2024 г. по гр. д. № 59004/2024 г. по описа на СРС е приет за съвместно разглеждане обратният иск на ответника.

С предявения от М.п. обратен иск срещу третото лице – помагач, при условията на евентуалност, се иска осъждане на Р. С. В., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, да заплати на М.п., сумата от 385,00 лв., представляваща претърпени имуществени вреди, в резултат на постановен незаконосъобразен отказ за вписване на договор за цесия, обективиран в Определение № 1925/22.12.2020 г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане.

Ищеца по обратния иск твърди, че е възложител на работа на Р. С. В. – съдия по вписванията, като в случай че ответника бъде осъден да заплати обезщетение на „Б.И.“ ЕООД по първоначалния иск, то ще придобие регресни права за възстановяване на платената сума от служителя си. В тази връзка поддържа, че Р. В. умишлено е постановил незаконосъобразен отказ за вписване, макар да е знаел за съдебната практика в противополжния смисъл. С тези аргументи се моли за уважаване на обратния иск.

Ответникът по обратния иск Р. С. В. е депозирал писмен отговор в законоустановения срок, като оспорва допустимостта на първоначалния иск с доводи, че ищецът е следвало да претендира сторените разноски по реда на чл. 78 ГПК в производството пред СГС, която възможност към настоящия момент е преклудирана. Поддържа, че преценката на съда за незаконосъобразност на отказа на съдията по вписванията не била обвързваща за съда, разглеждащ деликтния иск, който следвало да извърши самостоятелна преценка. Счита, че ползването на правна помощ в производството по обжалване не било задължително, поради което с ангажирането на адвокатска защита и заплащането на хонорар било налице съпричиняване на вредите. Оспорва да са налице елементите от фактическия състав на чл.

49 ЗЗД и да е доказано да са настъпили претендираните с първоначалния иск вреди. Оспорва и обратния иск с доводи, че при постановяване на отказа за вписване е действал в съответствие със закона, вътрешното си убеждение и съдебната практика, като последната била противоречИ., което изключвало умисъл и противоправност в действията му. РазвИ. доводи, че е действал добросъвестно и в съответствие с професионалните си знания и вътрешното си убеждение е оценил относимите факти и е приложил закона, поради което 2 липсвал умисъл в действията му. От това ответникът прави извод, че е изключена пълната му имуществена отговорност по отношение на работодателят му М.п., съответно, последният няма регресно вземане за обезщетение. Поддържа, че производството по обжалване на отказ на съдията по вписванията е част от производството по вписване, което е охранително по своя характер, поради което сторените от молителя разноски следвало да останат за негова сметка на основание чл. 541 ГПК. Моли за отхвърляне на предявените искове и претендира разноски.

В съдебно заседание ищеца се представлява от адв. Г., който поддържа исковата молба и моли съда да уважи иска. Претендира разноски по списък.

Ответника се представлява от юрк. Т., която поддържа писмения отговор и насрещния иск. Моли иска да бъде отхвърлен.

Третото лице помагач се представлява от адв. С., който поддържа отговора и моли съда да отхвърли исковете.

По делото са ангажирани писмени доказателства, назначени и изслушани са съдебно-счетоводна и съдебно-почеркова експертизи.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са главен иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и обратен иск по чл. 54 ЗЗД, вр. с чл. 203 и сл. КТ.

По главния иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.

Иска е допустим, като релевираното от ответника в тази насока възражение за недопустимост е неоснователно. Осъдителният иск за присъждане на разноски, сторени в друго производство, е процесуално недопустим само тогава, когато законът предвижда специален ред за разпределение на отговорността за разноски между страните в съответното производство, изключващ общия исков ред. В случаите, в които изобщо липсва законова разпоредба, уреждаща отговорността за разноски (напр. отговорност за разноските на подсъдимия в наказателното производство; отговорност за разноските на длъжника в изпълнителния процес) или тази отговорност не може да бъде реализирана в рамките на съответното производство с оглед неговия характер (напр.отговорност за разноските на жалбоподателя при обжалване действия на съдебен изпълнител), единственият ред за реализиране на тази отговорност е исковият.

Настоящия случай е именно такъв, защото частното производство, образувано по жалба срещу отказ за вписване на акт, е едностранно и този му характер изключва възможността при уважаване на жалбата съдът да възложи отговорността за разноски в тежест на насрещната страна по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК. Предвид, че разноските представляват имуществена вреда, увреденото лице може да ги претендира по реда на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД от лицето, носещо гаранционна отговорност за действията на постановилия отказа. Производството по вписване на актове по реда на Правилника за вписванията е охранително, а не административно, поради което е приложима именно общата гражданскоправна отговорност за вреди. Нормата на чл. 541 ГПК, която предвижда, че разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, е неотносима към настоящата хипотеза, тъй като касае единствено сторените от молителя разноски в самото охранително производство (в случая в производството по вписване), а не и в частното производство по чл. 538, ал. 2 ГПК, вр. чл. 278 ГПК и чл. 32а ПВ. Това е така, защото в охранителното производство молителят търси съдействие от държавата за издаване на акт с правно значение, за което дължи съответните държавни такси и разходи по издаване, докато разноските по обжалване на незаконосъобразен отказ за издаването на такъв акт представляват разходи за защита на правния интерес на молителя, които не биха били сторени, ако сезираният с молбата за съдействие орган се беше произнесъл в съответствие със закона. В този смисъл разноските в частното производство са извън обхвата на разходите по издаване на самия охранителен акт, респективно извън обхвата на чл. 541 ГПК.

В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е да докаже при условията на пълно и главно доказване извършено от служител на ответника във връзка с възложената му дейност деяние, противоправен характер на деянието, наличието, естеството и интензитета на причинените от него вреди, както и причинната връзка на същите с извършеното противоправно деяние. В тежест на ответника 3 е да установи, че е заплатил претендираните спрямо него суми, както и да опровергае презумпцията за вина.

Съгласно нормата на чл. 281 ЗСВ, възложител на работата на съдията по вписванията е ответникът М.п., поради което именно той е пасивно легитимиран по предявените искове за ангажиране на неговата гаранционна отговорност.

Страните не спорят, че със заявление вх. № 78902/22.12.2020 г., ищеца е поискал вписване на Договор за цесия от 18.12.2020 г., по силата на който е придобил вземания на „П.И.Б.“ АД спрямо „Т.М.“ ЕООД, обезпечени с договорна ипотека върху подробно описани в исковата молба недвижими имоти, че с Определение № 1925/22.12.2020 г. съдия по вписванията при СРС (Р. С. В.) е постановен отказ, който е отменен с Определение от 11.03.2021 г. по в. ч. гр. д. № 249/2021 г. по описа на СГС. Въпреки, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, относно производството по в. ч. гр. д. № 249/2021 г. по описа на СГС, нито е представен самия съдебен акт, съдът приема, че доколкото отмяната на отказа за вписване, не е спорна между страните, то следва да бъде направен извод, че отказът на съдията по вписванията е бил незаконосъобразен.