Решение № 3666 от 01.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3666 гр. София, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100505452 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от В. И. Г. въззивна жалба срещу решение № 906/18.01.2025Г. постановено по гр.д. № 42787/2024Г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 50 състав, с което са отхвърленИ предявените от нея искове с правно основание чл.439 ГПК и чл.55 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено спрямо „СОФИЙСКА ВОДА“АД, че не дължи сумите по изпълнителен лист издаден по ч.гр.д. № 58187/2014г. по описа на Софийски районен съд и въз основа на който е образувано изп.д. № 1887/2024г. по описа на ЧСИ С.Х., както и за осъждане на ответника да й заплати сумата от 3562,46 лв. – неправомерно събрани суми в хода на цитираното изпълнително дело и 87,05 лв. – мораторна лихва върху главницата.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи относно последното валидно действие по изпълнение, което е годно да прекъсне давността. Посочва, че такова следва да се счита предприетите действия от ЧСИ въз основа на молба от взискателя от 27.03.2017г., доколкото ЧСИ в нарушение на закона - чл.426 от ГПК и диспозитивното начало не е изпълнил исканото с молба от 31.01.2019г. от взискателя изпълнително действие, а е предприел друго такова и което не му е изрично възложено по чл.18 от ЗЧСИ и поради което и налагането на запор от 14.02.2019г. не е действие, което е годно и съответно същото не следва да се счита, че прекъсва давността. По изложените съображения счита, че към дата 11.05.2022г. давността относно вземанията е изтекла т.е. същите са погасени по давност, съответно събраните суми след тази дата от ЧСИ са недължими и подлежат на връщане, ведно със законна лихва за забава.

Моли решението като неправилно и незаконосъобразно да бъде отменено и постановено друго, с което се уважат предявените установителен и осъдителни искове в пълен размер.

Претендира разноски.

1

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК не постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – „СОФИЙСКА ВОДА.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск и с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника „СОФИЙСКА ВОДА“АД не дължи сумата по изпълнителен лист издаден по ч.гр.д. № 58187/2014г. по описа на Софийски районен съд и въз основа на който е образувано изп.д. № 1887/2024г. по описа на ЧСИ С.Х., както и при условията на обективнокумулативно съединяване искове с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата от 3562,46 лв. – неправомерно събрани суми в хода на цитираното изпълнително дело и 87,05 лв. – мораторна лихва върху главницата.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл не е спорна между страните установената правилно и въз основа на събраните писмени доказателства по делото от първоинстанционният съд фактическа обстановка, а именно: след издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 58187/2014г. по описа на Софийски районен съд- в полза на заявителя СОФИЙСКА ВОДА“АД и поради неподадено от него възражение по чл.414 от ГПК, заповедтаза изпълнение по чл.4140 от ГПК е влязла в сила и въз основа на нея е издаден изпълнителния лист от 06.01.2015г.. послужил като основание за образуване на изп.д. № 344/2015г. и 1887/2024г. по описа на ЧСИ С.Х..

Защитата по чл. 439 ГПК е въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – в случая след влизане в сила на съдебното решение по гр.д. № 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав и разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на него. Т.е. в производството по чл.439 от ГПК не могат да се разглеждат възражения, отнасящи се до съществуване на правото към датата на издаване на изпълнителното основание и като преклудирани е недопустимо разглеждането им настоящото производство / в каквато насока е трайната съдебна практика/.

На следващо място: когато е уважен отрицателен установителен иск, едно претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно основание, а с оглед на всички възможни правопораждащи основания. В този смисъл ищецът отрича изобщо правото на ответника, а последният следва да изчерпи всички правопораждащи правото си основания - ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС – т.1.

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически 2 факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание,

Следователно в тежест на ищците по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото.

Следователно след успешно проведен от длъжника срещу взискателя отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК вр. чл.439 от ГПК, предявения от длъжника иск правно основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу взискателя за връщане на сумите, събрани принудително в изпълнително производство би се явявил основателен и като такъв подлежи на уважаване /решение № 45 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2020 г., IV г. о., ГК, решение № 26/18.04.2012 г. по т. д. № 150/2011 г. Ан ВКС, решение № 139/28.08.2013 г. по т. д. № 98/2012 г. на ТК на ВКС.

Следователно уважаването на иска с правно основание чл.439 от ГПК, в случая е първото необходимо условие за уважаване и на исковете по чл.439 от ГПК, поради което и в същата логическа последователност следва да бъдат разгледани.

Във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба, съдебния състав счита следното:

В заповедното производство е предвиден специален ред за защита на длъжника /чл.413, чл.414, чл.423 и чл.424 от ГПК/ и който ред изключва общия исков ред /чл.124 ал.1 от ГПК/при условие, че длъжника е уведомен по надлежен ред, че кредитора е заявил спорното /в случая/ материално право чрез връчване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК или заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК /покана за доброволно изпълнение/.

При условие, че между страните е налице спорно материално право, всяка една от тях е имала пълна възможност за избор на процесуално поведение и средства заявяване и удовлетворяване на спорното право, съответно защита срещу нарушено такова.

Въззивният съдедебен състав споделя становището, че при влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД, независимо от вида на вземанията. Чл. 117 ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414 ал.

2 ГПК./В т. см. определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г., IV г. о., ГК , решение №3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на IV г.о. на ВКС/.

Следователно по отношение на вземанията, предмет на влезнала в сила заповед за изпълнение, се прилага 5- годишна погасителна давност, на основание чл.117 ал.2 от ГПК, независимо от вида на вземанията. Следва да се има предвид, че вземането на разноски, присъдени със заповедта за изпълнение, обаче е вземане, различно по характер от спорното вземане, предмет на заповедта. То има различно основание /чл.78 ал.1 от ГПК/ и същност, самостоятелно право, по отношение на което във всички случаи, е приложима 5- годишна погасителна давност /чл.117 ал.2 от ЗЗД/. Същото в никакъв случай няма характера на вземане по чл.119 от ЗЗД, като цитираната разпоредба има предвид допълнителни вземания, които произтичат от погасеното по давност вземане /такава е връзката – главница, лихва, главница-неустойка/.

Въззивният съдебен състав съобразява, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18 ал. 1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, 3 насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и т.н – т. 10 от ТР №2/2013 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСТК на ВКС.

Според даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно чл. 130 ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. С ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г.“С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.