Решение № 5592 от 25.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5592 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20261100500521 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „А1 България“ ЕАД, чрез юрк. К., срещу решение № 20256/10.11.2025г., постановено по гр.д. № 60567/2024г. по описа на СРС, 81-и състав, с което е уважен предявеният от ищеца „Минолби“ ЕООД, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за връщане на сумата 0.72 лева с ДДС, получена от ответника без основание по договор № 503554975, с Приложение № 1/03.12.2021г., за месечни абонаментни такси по фактура № 442061544, отнасяща се за периода от 28.11.2021г. до 27.12.2021г., за мобилни услуги № 0********, ведно със законната лихва от 10.10.2024г. до окончателното плащане.

Въззивникът намира, че първоинстанционното решение било неправилно и необосновано. С отговора на исковата молба ответникът изрично оспорил, че не ищецът „Минолби“ ЕООД заплатил сумата по процесната фактура. Същото възражение неправилно било прието от СРС за ирелевантно за спора. Не било съобразено, че правната доктрина и съдебната практика приемали, че активно легитимирано по иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД било лицето, което фактически дало нещо без основание. Активната легитимация не се определяла от юридическото задължение, за погасяването на което плащането било извършено. Сочи Решение № 1131/22.12.2006г. по т.д. № 717/2006г. II т.о. на ВКС и друга съдебна практика. По делото останало недоказано, че имуществото на ищеца намаляло и че именно ищецът 1 дал това, което претендирал да му бъде върнато. Уважаването на претенцията на ищеца не възстановявало имуществата на двете страни от преди плащането на сумата.

Всъщност обогатявало се имуществото на ищеца с нещо, което не било излязло от него. Позовава се на декларираните в ТР данни, съгласно които ищецът „Минолби“ ЕООД не обявявал финансови отчети от 2020г., когато била подадена декларацията по чл. 38, ал. 9, т. 2 ЗСч, с която управителят декларирал, че дружеството не осъществявало дейност по смисъла на ЗСч и на удостоверението от НАП за деклариране на данни, от които било видно, че дружеството нямало разходи след 2020г., в т.ч. за заплащането на задължението по фактурата и нямало служители, които да платят с фирмени пари посоченото задължение. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Минолби“ ЕООД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. В случая с отговора на исковата молба ответникът „А1 България“ ЕАД изрично признал, че претендираната по делото сума му била заплатена. Извънсъдебно ответникът признал също, че издал кредитно известие, с което сторнирал сумата, т.е. обявил пред НАП нейното връщане с първичен счетоводен документ, но реално връщане не настъпило. Относно възраженията в жалбата се позовава на Определение № 2142/29.04.2025г. по гр.д. № 4745/2024г., Определение № 195/28.03.2010г. по т.д. № 727/2010г. I I т.о. по описа на ВКС, и друга съдебна практика, с която било прието, че вътрешното отношение по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД било от значение само за страните по същото и съдът не бил длъжен да го изследва. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за производството.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част.

По отношение правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Разглежданият от настоящата съдебна инстанция иск е такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане.

В този смисъл - Р 13/12г. т.д. 15/10г. II т.о. на ВКС.

2

Страните не са формирали спор, че били в договорни отношения, а това се установява и от представените по делото писмени доказателства.

Не е формиран спор и относно обстоятелството, че във връзка с договор № 503554975, ведно с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги чрез посочения в исковата молба мобилен телефонен номер 0********, ответното дружество издало фактура № **********/04.01.2022г., с период на потребление на услугите от 28.11.2021г. до 27.12.2021г. за сума в общ размер 21.34 лева без ДДС, 25.61 лева с ДДС. Не е спорно също, че задължението по фактурата с начислен ДДС било заплатено на ответника.

По делото са представени писмени доказателства – изходящо от ответника „А1 България“ ЕАД до Директора на ОДМВР Бургас писмо с приложение към същото, обективиращо извънсъдебното признание на ответника, че по повод постъпили сигнали от клиента „Минолби“ ЕООД операторът извършил проверка на предоставените услуги и издал кредитно известие № 652959237 към процесната фактура № **********/04.01.2022г., с която намалил начисленото задължение относно телефонен номер 0******** със сумата 0.60 лева без ДДС, респ. 0.72 лева с ДДС.

Издаването на кредитното известие № 652959237 към процесната фактура № 0442081859/04.01.2022г. и намаляването на задължението по последната със сума в размер 0.72 лева с ДДС, установява липсата на основание за получаване от ответника на сумата 0.72 лева с ДДС, платена по процесната фактура № **********/04.01.2022г.

В конкретния случай няма спор, че сумата била платена на ответника при начална липса на основание, т.е. в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД. Ответникът поддържа защитно възражение, че не ищецът, а трето за спора лице заплатило процесната сума.

Разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите, когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника. Когато естеството на задължението е такова, че може да бъде изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae, задължението може да бъде изпълнено от трето лице. Тази възможност произтича от същността на изпълнението като осъществяване на дължимия резултат.

Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и 3 длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД. В този смисъл - Решение № 197/07.02.2012г. по т.д. № 1043/2010г., II т.о., на ВКС.

С изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора, поради това, че същият бива удовлетворен, но изпълнението не погасява задължението на длъжника по отношение на третото, изпълнило неговия дълг лице. Това трето лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но тъй като го изпълнява на същото основание, то има правото да репарира обратно всичко, с което се обеднило. Трето лице разполага с обратния иск за връщане на платеното чрез иска за неоснователно обогатяване.

Имуществото, с което третото лице престирало вместо този длъжник намалява патримониума му, докато това на длъжника остава непроменено, т.е. налице е обогатяване под формата на намаляване на пасиви, които той си спестява чрез плащането на дълга му от третото лице, без да е налице основание за това погасяване, т.е. при тази хипотеза в полза на третото лице, а не длъжника, се поражда право да предяви искове за настъпило неоснователно обогатяване. В този смисъл - Решение № 1131/22.12.2006г. по т.д. № 717/2006г., II т.о. на ВКС.

Институтът на неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за уважаване на кондикционния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е доказване намаляване на имуществото на длъжника.

В рамките на настоящото производство обаче не се установява възражението на ответника, че не ищеца - въззивник, а трето за спора лице платило процесната сума.

Задължен по процесната фактура е именно ищецът, а доколкото безспорно сумата по фактурата била платена, с оглед формалната житейска логика презумтивно сумата била погасена със средства на задълженото лице. Заявеното оспорване от ответника – въззивник в настоящото производство, е абсолютно бланкетно и не е скрепено с конкретни фактически твърдения – не е посочено кое точно лице се твърди да погасило сумата и по каква причина, съответно липсват и всякакви доказателства в тази връзка.

По отношение наведените доводи, че ищецът не е депозирал годишни финансови отчети от 2020 г., което доказвало, че не е извършвал никакви плащания, следва да се посочи, че това касае публично – правни задължения на ищцовото дружество, като тези обстоятелства сами по себе си не могат опровергаят извършването на плащания от дружеството на определени гражданско – правни задължения.

По изложените съображения и съдът намира, че именно ищецът „Минолби“ ЕООД заплатил процесната сума, поради което и предявеният иск се явява основателен.

4

Изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първата, предвид на което обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 ГПК.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемета страна-ищец.

Пред СГС въззиваемият-ищец е сторил разноски в размер 100 лева - адвокатско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат присъдени.

Разноските СГС присъжда в съответствие със Закона за въвеждане на еврото в Р България.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № решение № 20256/10.11.2025г., постановено по гр.д. № 60567/2024г. по описа на СРС, 81-и състав.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, да заплати на „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159, сумата 51.13 евро – разноски по делото, сторени пред СГС.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.

3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5