Решение № 5649 от 13.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5649 гр. София, 13.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100506581 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 20115071 от 05.02.2024 г., постановено по гр. д. № 9440/2020 г. по описа на СРС, 44-ти състав, са отхвърлени предявените от Т. Д. П. срещу Т. С. А. кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр за установяване на извършено от ответницата спрямо ищеца нарушение, изразяващо се в неравното му третиране по признаци лично и обществено положение при работата й по преписка с вх. № 513000-24186/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 17149/2019 г. по описа на СРП, и за осъждането й да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от въззивника – ищец Т. Д. П. с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява липсата на предприети от ответника действия по призоваването му за разпит по образуваната прокурорска преписка, с оглед на което счита, че спрямо него е проявена дискриминация. Наред с това поддържа, че не е бил редовно призован за последното по делото съдебно заседание, поради което и счита, че делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане.

Въззивникът – ответник Т. С. С. не е депозирала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като жалбоподателят не дължи заплащане на държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 1 решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената от ищеца Т. Д. П. за изцяло неоснователна, по следните съображения:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т. 2 от ЗЗДискр. от Т. Д. П. срещу Т. С. А. за признаване за установено в отношенията между страните, че спрямо Т. Д. П. от ответника Т. С. А., в качеството й на служител на СДВР и по повод на работата й по пр. пр. № 17149/2019 г. по описа на СРП, е осъществила дискриминация по признак лично и обществено положение, изразяваща се в следното: липса на проведено от ответника уведомяване на ищеца относно номера на образувана преписка и името на наблюдаващия прокурор; липса на предприети действия по призоваването му за снемане на обяснения и отказ да комуникира с ищеца след първоначално проведените телефонни разговори.

Съгласно изложените от ищеца фактически твърдения, спрямо него от ответницата е проявено дискриминационно отношение по признак „лично положение“ и „обществено положение” в сравнение с други лица, от които се снемат сведения по образувани преписки.

По така предявените искове и при съобразяване на формулираното в чл.9 ЗЗДискр правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация, ищецът, който твърди, че е жертва на дискриминация, следва да докаже факти, от които може да се направи извод, че действително е налице такава.

По отношение на конкретно наведеното във въззивната жалба оплакване за допуснато процесуално нарушение по повод на липсата на надлежно уведомяване на ищеца за последното проведено в производството пред СРС съдебно заседание от 15.06.2023 г., следва да бъде посочено, че ищецът е бил редовно призован за предходно проведеното на 27.04.2023 г. съдебно заседание /на което, видно от изготвения по делото протокол, не се е явил и не е бил представляван/, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 56, ал. 2 ГПК следва да се счита, че ищецът е бил редовно призован за следващото, проведено на 15.06.2023 г. съдебно заседание, като наведените от него оплаквания за допуснати процесуални нарушения, настоящият състав на съда намира за изцяло неоснователни.

Между страните по делото не съществува спор, а и от приложените писмени доказателства се установява, че пр. пр. № 17149/2019 г. по описа на СРП е образувана по повод на постъпило в 08 РУ – СДВР писмо по електронна поща, подадено от Т. Д. П., адресирано до началника на отдел “Икономическа полиция“ – Й.Б., в което е изразена загриженост за здравословното му състояние и е предоставена рецепта за оздравяване. По образуваната преписка е назначена проверка, като преписката е разпределена на служител на СДВР - ответника Т. С. А.. От изготвената докладна записка от Т. С. А. се установява, че е провела телефонен разговор с ищеца, в който го е уведомила за необходимостта да се яви и да даде обяснения. Ищецът заявил, че не се намира в страната, като поискал от ответника информация относно номера на преписката и името на наблюдаващия прокурор. От преписката не се установява ищецът да се е явил за разпит и да са му били снети обяснения, като след приключване на проверката с постановление на прокурор при СРП от 10.07.2019 г. е постановен отказ за образуване на досъдебно производство.

Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка 2 дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в § 1 т. 7 ДР на ЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси. Според § 1 т. 8 ДР ЗЗДискр изразът „на основата на признаците по чл. 4, ал. 1“ означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Признакът трябва да е основна, значима причина за по- неблагоприятното третиране, защото не всяко различно третиране е дискриминация, а само това, което е основано на защитен признак.

От значение за установяването на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДскр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания – в този смисъл са решение № 231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр.д. № 6/2009 г. на ВКС, III г.о. и др.

Съгласно заявеното от ищеца спрямо него не е изпращана призовка за разпит като свидетел и същият не е бил разпитан в качеството му на такъв, от където следва и че не би могъл да бъде направен извод относно нарушаване на правото му да бъде осведомен за обстоятелствата, с оглед на които е призован. Действително ищецът е бил уведомен по телефона за необходимостта да бъде разпитан, но при констатираното му отсъствие от страната и при липса на конкретно предприети действия по призоваването му за разпит като свидетел, следва да бъде направен обоснован извод, че с оглед на извършените по образуваната преписка действия и дадените от наблюдаващия прокурор указания основанието за последваща комуникация, в това число и призоваване на ищеца за разпит като свидетел, е отпаднало, с оглед на което и ответникът е преустановил опитите за свързване с ищеца, което поведение само по себе си не би могло да бъде разглеждано като акт, попадащ в описаните в § 1 т. 7 ДР на ЗЗДискр актове, представляващи “неблагоприятно третиране“. Непредоставянето на информация относно номера на преписката и името на наблюдаващия прокурор в проведения между страните телефонен разговор също не би могло да бъде разглеждано като форма на неблагоприятно третиране спрямо ищеца, доколкото предоставянето на подобна информация не е вменено като задължение за разследващия орган, на още по-голямо основание и при провеждане на неформален телефонен разговор, и не се установява да е практика в идентични случай. В тази връзка следва да бъде посочено и че ищецът не е доказал как са третирани други лица при "сравними сходни обстоятелства “, макар доказателствената тежест за установяване на същото обстоятелство да е негова. Доказването на начина, по който са третирани други лица при сравними сходни обстоятелства не се извършва чрез навеждане на предположения относно начина, по който са били призовавани други свидетели, като при посочването на конкретни лица следва да се установи сходство в положението на сравняваните субекти, за да могат да служат като сравнителни лица и да отговарят на изискването за сравними сходни белези, като тези на ищеца.

При съобразяване на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява проявено от ответника 3 дискриминационно третиране, както и обективно наличен противоправен резултат за ищеца при упражняване на дейността на ответника в качеството му на служител на СДВР, във връзка с наличието на признаци на ищеца, подробно изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДикср.

С оглед на което предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр за установяване на нарушение е неоснователен, като неоснователността на така предявения иск обуславя неоснователност и на предявения като кумулативно съединен с него осъдителен иск по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.

При съобразяване на изложеното и доколкото изводите, до които достига настоящата съдебна инстанция се съвпадат с възприетото от първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

С оглед на правилата на чл. 280, ал. 3, г. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20115071 от 05.02.2024 г., постановено по гр. д. № 9440/2020 г. по описа на СРС, 44-ти състав.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4