Решение № 66 от 25.01.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. Стара Загора, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20235530103594 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК.

Ищецът „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София твърди в исковата си молба, че е търговско дружество, вписано в Регистъра на финансовите институции по чл. 3а, ал. 1 от Закона за кредитните институции с рег. № BGR00428 със Заповед № БНБ — 23940/21.02.2020 г. на подуправителя на Българска народна банка. Основната му дейност била отпускане на онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Договорът за кредит с кредитополучателя се сключвал във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Ответницата кандидатствала за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg. като предоставила личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка и предоставените от нея данни, служител на ищцовото дружество се свързал с нея на посочения телефон, като ответницата потвърдила самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да получи от ищеца при условията на дружеството, кредит в размер на 1800.00 лв. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на ответницата бил изпратен на посочената от нея електронна поща, електронен формат на договора за кредит от разстояние. Същата 1 потвърдила, с избиране на изпратения му от ищеца линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит „Екстра” №Д3010660/01.08.2022 г. и желаната сума й била преведена чрез системата Е-рау и получена от същата на каса на партньорски офис на „Изипей” АД, срещу представена от ответницата лична карта. Съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлявало електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление било представено в цифрова форма словесно изявление, което можело да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се считало за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се считало всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Видно от данните посочени в заявката на ответницата в тях фигурирала информация, която логически била свързана само и единствено с нея, която лично предоставила на дружеството при кандидатстването.

Следователно ответницата, с попълване на данните си в заявката за кредит автоматично следвало да се счита, че била неин автор и никое друго лице не следвало |да притежава тези данни. Законът придавал значение на подписан документ не само на този електронен документ, към който бил добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допускал страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. За обикновен електронен подпис се считало всяко въвеждане на лична информация, която логически се свързвала с издателя й, какъвто бил настоящият случай. Когато посочените предпоставки били налице, създаден бил подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила била такава, каквато законът признавал на подписания писмен документ, ако се касаело за частен документ, той се ползвал с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Въвеждането на лични данни от страна на ответницата в системата на ищеца, съгласяването й с условията на същия, потвърждаване на издадения й договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер било равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Преписът имал значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи. Съгласно чл. 180 ГПК, те се ползвали с формална доказателствена сила за авторството им. Съгласно разпоредбите на Закона за потребителския кредит на ответницата била предоставена преддоговорна информация, като същата се запознала и приела Общите условия на предлагания й кредит, като потвърдила и получила на посочения от нея e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити”. Съгласно условията на сключения Договор, ищецът поел задължение да предостави на ответницата заем, под формата на потребителски кредит, а тя поела задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва, като общият размер на задължението бил платим ведно с главницата на равни месечни вноски със следните падежи: 01.09.2022, 01.10.2022, 01.11.2022, 01.12.2022, 01.01.2023, 01.02.2023 г. Към дата 13.06.2023 г. ответницата не погасила нито една от вноските по кредита, падежите на които настъпили съответно на 01.09.2022, 01.10.2022, 01.11.2022, 01.12.2022, 01.01.2023, 01.02.2023 г. Служители на ищеца неколкократно 2 осъществили връзка с ответницата, посредством изпращане на напомнителните email-и на посочения от заявката електронен адрес, изпращани са SMS-и и били осъществени телефонни обаждания, непосредствено преди и след настъпване на падежните дати, но ответницата не осъществила никакво плащане или индикация, че желаела да направи такова на дължимата към дружеството сума. Съгласно чл. 86 ЗЗД ответницата дължила на ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва по просрочени задължения, която до датата на подаване на заявлението възлизала на 162.89 лв. Ищецът потърсил начин да защити интересите си, като на 13.06.2023 г. подал на основание чл. 410 от ГПК Заявление за издаване на Заповед за изпълнение. PC Стара Загора е образувал ч.гр. дело 2527/2023 г. и по същото дело издал заповед за изпълнение, срещу която било подадено Възражение от страна на ответника в законоустановения срок. Общата стойност на непогасения паричен дълг на ответницата, към датата на депозиране на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, била в размер на: 2286.89 лв., от които 1800.00 лв. главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №Д3010660/01.08.2022 г., 324.00 лв. договорна лихва за периода 01.09.2022 г. - 01.02.2023 г. и 162.89 лв., законна лихва за забава за периода 02.09.2022 г. - 13.06.2023 г. Към задължението били направени допълнителни разноски за образуване на Заповедното производство по чл. 410 ГПК в размер на 545.74 лв., както и разноски за образуване на настоящото производство в размер на 595.74 лв. и допълнително предстоящите разноски по настоящото производство. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да установи със сила на пресъдено нещо и да признае за установено по отношение на ответницата Н. Г. П., че дължи на ищеца „КРЕДИТ ИНС” АД: сумата от 1800.00 лв. главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра”№Д3010660/01.08.2022 г.; сумата от 324.00 лв. договорна лихва за периода 01.09.2022 г. - 01.02.2023 г.; сумата от 162.89 лв. законна лихва за забава за периода 02.09.2022 г. - 13.06.2023 г.; законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение до окончателното заплащане на главницата. В условията на евентуалност, в случай че в хода на производството не се установи, при условие на пълно главно доказване, наличието на валидно облигационно отношение - сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №Д3010660/01.08.2022 г. и съдът отхвърли като неоснователен предявения иск с осн. чл.

422 във вр. с чл. 415 ГПК, ищецът предявява иск с осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо. Моли съда да постанови решение, с което да осъди Н. Г. П. да заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД сумата от 1800.00 лв. като получена без основание и подлежаща на връщане и законна лихва за забава върху сумата от 1800.00 лв., считано от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане. Претендира разноски в исковото и заповедното производство.

Ответницата Н. Г. П. счита, че исковете са допустими, но изцяло неоснователни.

Потвърждава, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" № ... от 01.08.2022 година. Съгласно сключения договор за потребителски кредит и погасителния план към него, заемът в размер на 1800 лева трябвало да бъде погасен за 6 месеца. Съгласно чл. 3.1 от договора, годишен лихвен процент на заема бил 36% , а годишният процент на разходите е 49.7% . Ответницата оспорва главния иск, както и този, 3 който е предявен в условията на евентуалност както по размер, така и по основание. Целият процесен договор бил недействителен поради противоречие с императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит и Закона за задълженията и договорите. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от посочения в договора и с вписания от Кредитодателя в размер от 49.7%. Това било така поради няколко причини. Първо, защото видно от приложения погасителен план към договора, погасителната вноска била анюитетна и била в размер на 354 лева, без включеното възнаграждение за поръчител, а с включено такова, таксата била в размер на BGN 525 лева. Видно от приложените изчисления от ГПР калкулатори, ответницата следвало да плаща вноска от 332.28 лв., включваща като разход по кредита единствено възнаградителната лихва, а с възнаграждение на поръчител - 503,28 лв. Съгласно приложения към договора погасителен план, договорната лихва не намаляла съобразно главницата, а оставала в същия размер, което означавало, че ежемесечно лихвения процент нараствал. Вследствие на това приложеният лихвен процент бил много по-голям от представения на ответницата. Това означавало, че клаузата уреждаща размера на възнаградителната лихва била както неравноправна, така и недействителна. Последната целила да заблуди потребителя, като по този начин кредиторът се обогатявал значително повече. Дори и да не се приемело, че приложената възнаградителна лихва по договора била по-ниска от посоченото в договора, то за да бъде такава вноската по заема, кредиторът инкорпорирал в нея допълнителна сума, която оскъпила кредита за ответницата и съответно от не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" № ДЗО 10660 от 01.08.2022 година. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Основание за нищожност на процесния договор за заем била клаузата на чл. 4 от договора. Във връзка с Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" № Д3010660 от 01.08.2022 година, ответницата сключила и договор за гаранция в същия ден с „ВИКНЕЛ КОРП” ООД, рег. номер 155538/23.10.2014г., с цел обезпечение на договор за потребителски кредит. С договора за гаранция се уговаряло, че ответницата дължила възнаграждение на поръчителя за това, че щял да отговаря пред кредитодателя солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за потребителски кредит. Същото възнаграждение се заплащало от ответницата директно по сметките на ищеца ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за поръчителство, ищецът не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че трябвало. Нарушение на закона било налице и защото в договора, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на годишния процент на разходите по заема. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.7 %/. Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или 4 бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо.