Решение № 251 от 23.03.2021, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно гражданско дело 3468/2020
- Вид
- Решение № 251
- Подписан
- 23.03.2021
- Състав
- Елизабет Петрова, Катерина Рачева, Мария Райкинска
Цитирани разпоредби
- чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 и ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 и ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 493а, ал. 2 · Кодекс за застраховането
- параграф 22 · Кодекс за застраховането
РЕШЕНИЕ
№ 251 гр. София , 22.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на единадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:
Членове:
Елизабет Петрова
Катерина Рачева
Мария Райкинска като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20201000503468 по описа за 2020 година при участието на секретар Нина Вьонг, за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от ЗК „Лев инс“ АД, ответник в първоинстанционното производство срещу решение 4282 от 16.07.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. 10221/2019 г., I гражданско отделение, 21 състав, поправено с Решение 5254 от 04.09.2020 г., с което дружеството е осъдено да заплати на А. П. Н. 100 000 лева (сто хиляди лева) застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му Й. П. Н. при ПТП на 01.08.2016 г. около 14.30 ч. в гр. София на бул. „Ломско шосе“, причинени виновно от В. Д. К. при управление на т.а. „Мерцедес Спринтер 313 ЦДИ“ заедно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 01.08.2016 г. до деня на окончателното плащане, както и разноски по делото в размер на 7730 лева.
Във въззивната жалба на застрахователното дружество се поддържа неправилност и необоснованост на решението, тъй като ТР 1/2016 на ОСНГТК на ВКС не е приложено правилно от съда. Искането към въззивния съд е решението да бъде отменено и предявеният иск да се отхвърли.
Подаден е отговор на въззивната жалба от страна на ищеца, в който се поддържа нейната неоснователност. Посочва се, че доводите в нея се отнасят за друго производство.
Посочва се, че по делото е установена изключително близката връзка между двамата братя, както и отражението на смъртта на единия върху другия. Поддържа, че размерът, определен в чл. 493а, ал. 2 от КЗ и параграф 96 от ДЗ на ЗИД на КЗ, противоречи на минималните суми по чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с ДИРЕКТИВА 2009/1ОЗ/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.
1
Жалбата е подадена в срок и е допустима. От въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
Няма развити въззивни оплаквания срещу приетия от първоинстанционния съд механизъм на пътния инцидент, както и срещу наличието на деликт, извършен от застрахован при ответника водач. Не се спори, че към датата на ПТП ответникът е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на водача на товарен автомобил „Мерцедес Спринтер 313 ЦДИ“. Следва да се приеме за установено, че на 01.08.2018 г. около 14:30 ч. на бул. „Ломско шосе“ непосредствено след кръстовището с ул. „Св. Петка Търновска“, в посока към ул. „Христо Силянов“, водачът на товарния автомобил е потеглил от мястото си, на което е бил спрял и без да пропусне движещия се в лявата пътна лента мотоциклет, е предприел маневра „завиване в обратна посока“, като навлязъл в лявата лента за движение, разделена от неговата с двойна непрекъсната линия. Мотоциклетът се ударил в товарния автомобил, водачът му паднал от мотоциклета, при което последвали удари на главата и тялото му в части от автомобила и пътната настилка. Вследствие получените травматични увреждания пострадалият починал. Не се установява при изясняване на механизма и приемането на противоправно поведение на застрахования водач и причинна връзка между поведението и настъпилата смърт да са нарушени императивни норми.
Не е спорно, че загиналият в резултат на инцидента водач на мотоциклет е братблизнак на ищеца. Спорно пред въззивната инстанция е дали ищецът е претърпял неимуществени вреди от смъртта на брат си, които да подлежат на репариране от застрахователното дружество. Независимо от грешните дати и погрешно изложените факти във въззивната жалба, които не се отнасят за настоящия случай, ясно са изложени оплакванията срещу приетата особено близка връзка на починалия и ищеца и действително претърпените вреди.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
Предвид разширяването на кръга от лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък с ТР 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г. въззивният съд излага следните съображения. От значение са мотивите на ВКС за разширяване на кръга от лица. Най-близките на починалия по смисъла на Постановление на Пленума на ВС № 4/61 г. и Постановление на Пленума на ВС № 5/69 г. се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и 2 ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Неоснователни са оплакванията, че Тълкувателното решение 1/2016 на ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г. не следва да се прилага, тъй като датата на деликта е преди приемането му. Съдът при постановяване на решението си прилага материално-правните норми, действали към деня на настъпването на непозволеното увреждане, но съобразно задължителното им тълкуване към деня на постановяване на решението.
Въззивната инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че са доказани особено близки отношения на загиналия и брат му, както и че вредите надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.
Свидетелските показания са ясни, убедителни, задълбочени и в синхрон помежду си.
Според свидетелката Н. Л., приятелка на загиналия, двамата са поддържали близка връзка, въпреки че не са живеели заедно последните няколко години. Свидетелката употребява израза „двамата се усещаха“, който описва лаконично, но достатъчно категорично отношенията им. Майката на двамата братя-близнаци Р. С. разказва, че двамата й сина са били като едно цяло. След смъртта на брат си ищецът минал да работи само нощна смяна, всеки ден ходи на фитнес да изкарва напрежението си, не си празнува рождения ден, тъй като очаква, че трябва да е заедно с брат си. След печалната новина косата му побеляла.
Не поддържа връзка с приятелите си, изолирал се е от всичко. Психотерапевтът и психиатърът, към когото са се обърнали за помощ, са поставили диагноза посттравматично депресивно състояние. Последното се потвърждава и от представения амбулаторен лист, където в обективно състояние е записано, че А. е дистимен (хронична потиснатост) и хипобуличен (постоянно усещане за безпомощност), а основната диагноза е смесено тревожно-депресивно разстройство. Лелята на ищеца и на загиналия му брат С. И. при разпита си потвърждава, че връзката на двамата близнаци е била много силна, а след смъртта на единия, другият се е затворил в себе си и не общува с никого. Не иска да има семейство и деца, тъй като го е страх, че ще му бъде отнето това, което е имал с брат си, ако се привърже към някого другиго. Не са нужни специални знания за оценка на свидетелските показания, които разкриват симптомите на засилена тревожност, фиксиране в минал момент и в безвъзвратната загуба и липса на желание да бъде открит смисъл и радост от живота.
Изцяло лишени от основание са оплакванията, че не се установяват обстоятелства, обосноваващи отговорност на застрахователя за обезщетение на преживелия брат.
По справедливия размер на обезщетението съдът намира следното. Съгласно чл. 52 от ЗЗД и константната практика на ВС и ВКС по приложението му съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Тъй като неимуществените 3 вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
Размерът на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява неговата загуба. Критерият справедливост включва освен установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
Въззивният състав приема, че сумата от 70 000 лв. (седемдесет хиляди) лева отговаря на така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените неимуществени вреди.
Съдът не омаловажава загубата на ищеца, нито изпитваните от него тъга и усещане за липса на перспектива и смисъл от живота, но счита, че определяне над този размер не би било справедливо предвид факта, че загиналият и ищецът са били братя, а не родител и дете.
Параграф 96, ал. 1 от ЗИДКЗ не намира приложение към настоящия случай, по който застрахователната полица е от 23.08.2015 г. и отношенията се регулират от КЗ (отм.) на основание параграф 22 от ПЗР на КЗ.
Ето защо решението следва да бъде отменено в осъдителната част над 70 000 лева до присъденото обезщетение от 100 000 лева. Обезщетението се дължи със законната лихва от датата, приета от първата инстанция с поправеното по реда на чл. 247 от ГПК решение, срещу която няма въззивни оплаквания – 01.08.2016 г.
Разпечатката съдържа 32 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7c22a866-530b-435f-bf85-8750f7ffb022