Решение № 5093 от 23.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5093 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Катя Н. Велисеева Въззивно гражданско дело № 20251100508839 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Кредито“ ЕООД срещу решение №8131 от 07.05.2025 г. постановено по гр.д.

№44506/2024 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта с която по предявен от В. С. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД ответникът е осъден да заплати сумата 46,89 лева, представляваща платена при липса на основание такса за експресно разглеждане по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние №OL00087789 от 30.11.2023 г. ведно със законна лихва върху сумата от 5,00 лева от 18.04.2024 г. до окончателното плащане и ведно със законна лихва върху суматанад 5,00 лева до 46,89 лева , считано от подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК – 17.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Съдът е сезиран и с частна жалба вх. № 242717/11.07.2025 г. на ответника „Кредито“ ЕООД срещу определение №25834 от 13.06.2025 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по гр.д. №44506/2024 г. по описа на СРС, 47 състав.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част, тъй като сумата, която ответникът е осъден да върне е наредена в полза на ищеца още преди образуване на производството, за което по делото са представени доказателства, които съдът не е съобразил. Сочи, че с разписка за извършен превод от 18.04.2024 г. на ищеца са върнати надвнесени суми по 5 броя кредити, като претендираната сума е налична и достъпна за усвояване в „Изи Пей“. Заявява, че ищецът е бил уведомен за направеното плащане преди образуване на делото, тъй като е заемополучател по множество договори, сключени с „Кредито“ ЕООД, по които надвнесените суми са върнати. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а осъдителният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждането на разноски.

В подадената от ответника частна жалба са направени оплаквания относно това, че съдът не е съобразил своевременно направеното възражение за прекомерност на 1 адвокатското възнаграждение, както и че според разясненията дадени в решение по дело С438/22 на СЕС е длъжен да откаже приложението на Наредба №1/2014 г. за адвокатските възнаграждения. Поддържа, че не е дал повод за образуване на делото, тъй като сумата е била наредена преди депозиране на исковата молба в съда. Счита, че липсва индивидуализация на договора за правна защита, на който се позовава процесуалния представител на ответника. Поддържа, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази минималния размер на претенцията и липсата на фактическа и правна сложност на делото. Моли възнаграждението да бъде намалено до сумата 100-150 лева.

Ответникът е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва получаването на сумата, като поддържа, че ответникът няма сметка в „Изи Пей“ АД. Моли решенито да бъде потвърдено и да му се присъдат разноски.

В отговора на частната жалба са изложени доводи за правилността на обжалваното определение с искане да бъде потвърдено като правилно.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените с въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните намира следното:

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Предвид горното съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в която част правилността на обжалваното решение е предмет на въззивна проверка, в тежест на ищеца е да установи твърдяното имуществено разместване, изразяващо се в заплащане на исковата сума по оспорената клауза от процесния договор за потребителски кредит № 0L00087789 сключен на 30.11.2023 г., равняваща се на 46,89 лева, а в тежест на ответника е да установи наличието на основание за твърдяното имуществено разместване, респ. заплащането на същата от негова страна.

Предвид установената с първоинстанционното решение нищожност на клаузата, уреждаща дължимостта на такса за експресно разглеждане в процесния договор, в която част решението като необжалвано е влязло в сила, следва да се приеме, че заплатената от ищеца такса за експресно разглеждане в размер на 46,89 лева подлежи на връщане като платена при начална липса на основание. Въззивникът възразява, че сумата е била възстановена на ищеца преди образуване на делото посредством превеждането й по сметка на ищеца в „Изи Пей“ АД, поради което исковата претенция с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли изцяло като неоснователна.

За установяване твърдяното от кредитора връщане на сумата по делото са приети като доказателства разписка за извършено плащане от 18.04.2024 г. на сумата 298,55 лева с получател В. С. С. и основание „паричен превод към EasyPay: връщане на надвнесени суми по кредит 0L00087242, 0L00087429, 0L00087596, 0L00087789, 0L00087973“ и извадка от електронна кореспонденция, неоспорена от страните, съгласно която на 18.04.2024 г. ответникът е уведомил ищеца, че по сметката му в „ИзиПей“ са преведени надвнесени суми по кредити, сред които е посочен и процесният договор №0L00087789, както и че сумата може да бъде усвоена до четиринадесети календарни дни от датата на изпращане на съобщението, след което няма да може да бъдат получени обратно. От така представената разписка за надвнесени суми не се установява категорично, че в сумата 298,85 лева се включва и призната за недължима такса за експресно разглеждане, за която няма спор, че е платена на кредитора. По делото няма нито твърдения, нито данни какви суми по всеки от посочените договори кредиторът счита за надвнесени, респ. подлежащи на връщане, за да се приеме, че сумата в размер на 46,89 лева за такса за експресно разглеждане е част от 2

„надвнесените суми“. Както и районният съд е приел, липсата на нарочна информация, че в сумата за възстановяване е включена и таксата за експресно разглеждане, дължима по процесния договор, е пречка да се приеме, че ищецът е бил надлежно уведомен за възстановяването на тази сума от кредитора. Обстоятелството, че сумата по разписката в размер на 295,86 лева е била преведена по сметка на кредитополучателя в „ИзиПей“ от кредитора и кредитополучателят е бил уведомен за това, не означава, че е била усвоена от последния. Следва да се посочи, че в сключения между страните договор липсва нарочна уговорка за начина, по който кредиторът връща надвнесени по договора суми. Определянето на срок за получаването им също не е уговорено между страните, поради което за ищеца не съществува задължение в дадения срок да усвои сумата, още по - малко след изтичането му да се лиши от възможността изобщо да я получи. Твърденията на въззивника, че сумата е на разположение на ищеца и е налична за усвояване не установява, че същата е постъпила в патримониума на кредитополучателя, респ. че е била върната на ищеца към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция. Както се посочи по – горе такъв извод не може да се направи от представената по делото разписка от 18.04.2024 г. , каквито са възраженията на въззивника.

По отношение на твърденията, че сумите са върнати добросъвестно от страна на кредитора преди образуване на делото, следва да се посочи, че исковата молба е подадена по пощата като пощенското клеймо е от дата 16.04.2024 г., а е входирана в съда на 18.04.2024 г. в 10:50 часа. Видно от приобщената разписка за плащане от 18.04.2024 г. паричният превод е направен на 18.04.2024 г. в 19:22 часа, т.е. след депозиране на исковата молба. В случая, изрично от страна на ищеца се оспорва процесната сума да му е била заплатена преди завеждане на делото, като в тежест на ответника е било да установи с годни доказателствени средства така твърдения изгоден за него факт, което той не е сторил. Предвид изложеното, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен в цялост за пълния предявен размер.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част като правилно. В останалата част по иска с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК решението като необжалвано е влязло в сила.

По частната жалба на ответника

Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

С обжалваното определение съдът оставил без уважение искането на ответника определеното и присъдено на процесуалния представител на ищеца – адв. Д.М. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да бъде намалено до сумата 100-150 лева с аргумента, че присъденият хонорар е съобразен с минималните размери за извършената работа, както и с фактическата и правна сложност на делото.

Настоящият въззивен състав като взе предвид данните по делото, и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, намира следното:

В рамките на първоинстанционното производство ищецът В. С. С. е бил представляван от Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, осъществявайки в негова полза безплатно процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като размерът на същото се определя от съда, който не е обвързан от направеното от адвоката искане. В случая, уговорката на страните за осъществяване на адвокатската защита по този ред произтича от представения договор за правна защита и съдействие (л. 146 от делото на СРС), като предвид очертаните в него основание и предмет „изготвяне и депозиране на искова молба във връзка със сключени договори за кредит и връщане на изначално платено при липса на правно основание“ следва да се приеме, че същият е относим към настоящия правен спор.

Със становище от 07.02.2025 г. ищецът е оспорил удостоверените в договора обстоятелства, 3 че клиентът е материално затруднено лице по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., но по делото не са ангажирани доказателства, които да ги опровергават. Със същото становище е направено и евентуално искане в случай на присъждане на адвокатско възнаграждение на ищеца същото да бъде определено в минимален размер. С постановеното по делото решение първоинстанционният съд е присъдил възнаграждение в размер на 480 лева. Така присъденото възнаграждение настоящият съдебен състав намира за прекомерно по следните съображения:

Съгласно даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело № С438/22/, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 год. при определяне на отговорността за разноски, и при преценка относно размера на адвокатското възнаграждение при направено възражение в тази връзка следва да се съобрази конкретно вида на спора, фактическата и правна сложност на делото и обема на процесуалните действия, извършени от процесуалния представител на ответника.

Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА, адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, което съгласно ал. 2 на същата норма се определя в договор с клиента и размерът му трябва да бъде справедлив и обоснован. Справедливо е възнаграждение, което съответства на високите изисквания за упражняване на адвокатската професия по глава ІІ от ЗА.

Обосновано е възнаграждение, което съответства на извършената дейност при отчитане на действителната правна и фактическа сложност на делото, многобройността на процесуалните действия, продължителността на процеса и значимостта на защитата за интересите на представлявания. Ето защо съдът изхождайки от липсата на правна и фактическа сложност на делото, както и съобразявайки извършената от процесуалния представител дейност в защита интересите на ищеца – депозиране на исковата молба по пощата с направени доказателствени искания, изразяване на становища по възраженията и исканията на ответника, без да се явява в съдебно заседание, както и размера на защитавания интерес, счита че възнаграждение в размер на 300,00 лева с ДДС отразява реалната цена на положения от процесуалния представител на ищеца труд без същата да бъде съобразявана с броя на предявените искове, тъй като не се установява по делото да са били извършвани отделни или специфични действия в защита на всеки един от предявените искове.

Разпечатката съдържа 33 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7c1aa28b-a706-4be9-8871-02e2e1b7d500