Решение № 2983 от 28.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2983 гр. Пловдив, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитрина Ил. Тенева при участието на секретаря Марияна В. Михайлова като разгледа докладваното от Димитрина Ил. Тенева Гражданско дело № 20215330108517 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София , ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от *************, чрез процесуален представител: *****, против Б. Д. Г. с ЕГН ********** с адрес ****** за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 1143,81 лв. главница, ведно със законна лихва от 01.09.2020 г. до изплащане на вземането, 86,39 договорна лихва от 10.05.2019-27.09.20199 г.; 79,28 лв. мораторна лихва от 28.09.2019-27.08.2020 г. Притендира разноски.

От ответницата са предявени спрямо ищеца обективносъединени насрещни искове с правна квалификация чл. 124 от ГПК вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване недействителност на договор за заем № ****** г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Б. Д. Г. и нищожност на клаузата за неустойка.

В исковата молба се сочи, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответницата е сключен на 25.04.2019 г. договор за кредит № ******, за сума 1 от 1250 лева. Същата е усвоена. ГЛП е 35%; ГПР-42,12 %. Общия размер на задължението е 1353,22 лв., платимо на 11 месечни вноски по 123,02 лв.

Заплатена е сума от 168,30 лв. Същата е погасила 106,19 лв. –главница и 45,28 лв.-неустойка. Вземането е прехвърлено на ищеца на 02.12.2019 г.

Уведомлението за това не е връчено на длъжника. Вземането е притендирано по чл. 410 от ГПК –ч. г. д. 12420/2020 г. на ПРС. Заповедта е връчена по реда на чл. 47 от ГПК.

В срока за отговор особения представител на ответника адв. К. оспорва иска. Притендира недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК, поради противоречие с клаузите на ЗПК-чл. 10, 11и 19. Посочва, че е предвидено заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, която се дължи на вноски. Твърди, че условията за предоставяне на обезпечение са неизпълними и целта е получаване на допълнителна печалба. ГПР не отговаря на реалния такъв. Оспорва цесията и действието и спрямо длъжника.

Притендира отхвърляне на иска, евентуално връщане само на чистата стойност на кредита.

В срока за отговор по насрещния иск „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД оспорва иска. Отрича несъответствието с разпоредбите на ЗПК. Заявява, че въпроса за неустойката е разрешен от заповедния съд и не подлежи на разглеждане в исковия процес при липса на такава притенция от ищеца.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, както и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

От приложението писмени доказателства-договор за заем от 25.04.2019 г., е видно, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Б. Д. Г. е постигнато споразумение за предоставяне на заем с размер от 1250 лв. дължим на 11 двуседмични вноски от по 123,02 лв. ГЛП е фиксиран на 35 %, а ГПР-42,12 %.

В чл. 4 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя за представяне на обезпечение на кредитора –поръчител, отговарящ на определени условия. Предвидено е заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в размер от 498,08 лв.

От представения рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г. ; приложение от 02.12.2019 г. е видно, че между 2 кредитора и ищеца е постигнато съгласие за продажба на вземания, определени с премо-предавателен протокол. На 02.11.2020 г. е предадено вземането към ответника в размер от 1767,17 лв.

От приложеното уведомление (лист 19 от делото) е видно, че до ответника е изготвено уведомление от ищеца за извършената цесия.

От представената справка (лист 30 от делото) е видно, че от ответника е извършено плащане на сума по договора в общ размер от 168,30 лв.

От приложеното ч. г. д. 12420/20 г. на ПРС е видно, че ищеца е подал заявление по чл. 410 ГПК за притендираното вземане, въз основа на което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение. Заповедта е връчена по реда на чл. 47 от ГПК.

Предвид така установените факти съдът намира от правна страна следното:

С оглед начина на връчване на заповедта за изпълнение по ч. гр. дело № 12420/20 г. на ПРС е налице правен интерес от предявяване на настоящия положителен установителен иск чл. 422, ал. 1 ГПК от страна на заявителя – ищец „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" АД.

Доколкото ищеца обляга притенцията си в заповедното и настоящето производство, за притежание на вземане от Г. на сключен договор за цесия между него и кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, то той следва да установи наличието на всички факти от хипотезата на чл. 99 от ЗЗД пораждащи действие на прехвърлянето спрямо третото лице.

Тъй като договорът за цесия е неформален, консенсуален и каузален и с него едно лице /цедент/ прехвърля на друго /цесионер/ свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна престация, за да е налице валидно сключен договор е достатъчно постигане на съгласие между цедента и цесионера, доколкото не се предвижда форма за действителност или извършване на плащане като елемент от фактическия състав. Съобразно разпоредбата на чл.

99, ал. 3 от ЗЗД предишният кредитор е задължен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Макар съобщаването д а не е елемент от фактическия състав, който поражда действие на договора за цесия между страните, /същото има значение за третите за договора лица, какъвто е и длъжникът. По тази причина по аргумент на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на уведомяването м у з а това.

3

Следователно за всички трети лица до момента на съобщаването носител на вземането спрямо длъжника е цедента. Поради това и съобщаването се явява юридическият факт, от който възниква качеството на кредитор на цесионера спрямо всички трети лица за договора. Тъй като в закона няма изрична регламентация за начина, по който следва да бъде уведомен длъжника, като се сочи единствено, ч е това следва да се извърши от цедента , в практиката на ВКС се приема, че е допустимо цедента да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.

По делото са ангажирани доказателства и се установяват обстоятелства от страна на цесионера „АКПЗ” АД да е изготвено уведомление до ответника за извършеното прехвърляне на задължението му по сключения между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор от 30.01.2017 г., но липсват доказателства установяващи връчването на уведомлението на длъжника към момента на образуване на заповедното производство.

Съобразно въведената практика от ВКС у ведомлението за цесията може да се връчи на длъжника заедно с исковата молба и това уведомление следва да се зачете съгласно чл. 235 ал.3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Специфичното в случая е, че съобщението за цесията следва да се извърши на длъжника. В настоящия случай длъжника-ответника не е открит и му е назначен особен представител по реда на чл. 47 от ГПК. Особения представител обаче има ограничен кръг права за целите на процеса и той не може да приема материалноправни изявления, къквото е съобщаването на цесията, доколкото чл. 34 ал.3 от ГПК, изисква за действие представляващи разпореждане с предмета на делото представителят да разполага с изрично пълномощно, а договорът за цесия представлява разпореждане с едно право и получаването на съобщение за цесията е част от възникването на това право, което налага изрично упълномощаване за получаване на съобщението.

Независимо, че чл. 29 ал.5 от ГПК дава възможност особеният представител да извършва действия, за които се изисква изрично пълномощно, с одобрението на съда, пред който се води делото , за да е налице надлежно уведомяване при тези условия е необходимо изрично съгласие на особения представител да приеме това съобщаване, обусловено от възможността му да доведе реално до знанието на длъжника извършената цесия, и предварително одобрение на съда. В настоящия случай такива не са налице, което води до извод, че съобщението за цесията връчено на особен представител не поражда 4 действие.

Тъй като предмет на разглеждане по настоящето дело е предявен иск по чл. 422 от ГПК с предхождащото заповедно производство образувано по заявление на цесионера – „АКПЗ” АД, от 28.08.2022 г., то в случая тази дата се явява релевантният момент, към който цесията е следвало да бъде надлежно съобщена на длъжника. При положение, че това изискване не е било изпълнено към датата на подаване на заявлението, то и прехвърлянето с оглед разпоредбата на 99, ал. 4 от ЗЗД не е породило действие спрямо длъжника към този момент. Следователно цесионерът не е имал валидно придобито и изискуемо вземане към момента на подаване на заявлението, или не е бил легитимиран да иска издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника. С оглед на това съобщаването на цесията в по-късен момент с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, в конкретната хипотеза не може да се отчете като новонастъпил факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Предвид задължителните разяснения в т. 10б от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК , определение № 492/30.07.2014 г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 3933/2013 г. следва да се приеме, че легитимиран да подаде заявлението в заповедното производство е цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който се явява, спрямо трети лица за договора за цесия, носител на спорното право към този момент.

Поради изложеното следва да се приеме, че ищец не е установил надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия към релевантния за производството момент – подаването на заявление, поради което иска по чл. 422 от ГПК се явява недоказан и подлежи на отхвърляне.

По отношение предявения насрещен иск по чл. 124 от ГПК вр. чл. 22 от ЗПК за недействителност на договор за заем № ****** г. съдът, и зследвайки съдържанието на договора за кредит намира, че не са спазени изискванията к ъ м него, предвидени в императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 ЗПК , чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 ЗПК.

Посочения размер от 42,12 % не е ясно какви разходи включва и в частност дали обхваща и предвидената неустойка, доколкото размера и е ясен още към момента на сключване на договора. Ето защо е налице основание за признаване постигнато съгласие между страните за надействително. Това налага уважаване на тази притенция.

5

С оглед отправените възражения от ищеца за недействителност на съдържащи се в договора уговорки, съдът намира, че на първо място следва да обсъди, първото посочено от ищеца основание за нищожност на клаузата за неустойка, а именно противоречието й с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. /.

В процесния случай страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл. 4, ал. 1 от договора/, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 498,08 лв. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.