Решение № 1303 от 26.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1303 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20231100504021 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби - по въззивна жалба на „Технополис България“ ЕАД, подадена чрез пълномощника адв. Е. С. и по въззивна жалба на А. П. Ш. срещу решение № 20035074 от 11.05.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение №20059401 от 27.09.2022г. и двете постановени по гр. д. № 15602/2021 г., по описа на С РС, ГО, 39 състав.

Въззивникът - ищец „Технополис България“ ЕАД, чрез пълномощника си адв. Е. С. обжалва решението в частта, в която е отхвърлен обективно кумулативно съединения осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане сумата от 1298.50 лв., представляваща неустойка по чл. 4, във вр. с чл. 3 от договор за заем от 12.06.2018 г. за периода от 12.03.2020 г. до 18.03.2021 г. Във въззивната жалба се твърди, че първостепенният съд неправилно е преценил фактите и обстоятелствата по делото и неправилно е тълкувал и приложил материалния закон и поради този причина е достигнал до неправилния извод за нищожност на клаузата за неустойка. Излагат се доводи, че договорната клауза за неустойка не е нищожна. Поддържа се, че дори и да се приеме, че размера на неустойката е прекомерен, първоинстанционният съд е следвало да приложи чл. 92, ал. 2 от ЗЗД и да намали размера на дължимата неустойка, а не да отхвърля изцяло иска на осн.

1 чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка моли съда да отмени решението в обжалваната част, с която е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, като неправилно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззивникът - ответник А. П. Ш. обжалва решение № 20035074 от 11.05.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение №20059401 от 27.09.2022г. и двете постановени по гр. д. № 15602/2021 г., по описа на С РС, ГО, 39 състав, в частта, с която е осъден да заплати на „Технополис България“ ЕАД, на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата от 3500 лева, представляваща непогасена главница по договор за заем от 12.06.2018г., както и в частта, с която е осъден на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати съдебни разноски в размер на 573.90 лева. Във въззивната жалба се поддържа, че сумата, посочена в исковата молба не е на стойност 3 500 лева, а значително по - ниска. Твърди се също, че липсват приложени документи по делото, които да потвърждават прекратяването на трудовото му правоотношение. Навежда се, първостепенният съд не взел под внимание частично плащане на задължението, обект на исковата молба, неизпълнени плащания за неизползван платен годишен отпуск и изплащане на месечни възнаграждения по договор. Не претендира присъждане на направени разноски по делото .

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

В срока по чл. 263 ГПК и двете страни са подали отговор на въззивната жалба на другата страна, в която развиват подробни доводи за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и са процесуално допустими.

Разгледани по същество въззивните жалби са неоснователни.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция 2 доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби са допустими - подадени е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение, поправено по реда на чл. 247 от ГПК е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца „Технополис България “ ЕАД срещу ответника А. П. Ш., иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и за неоснователност на обективно съединения иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, поради нищожност на неустоечната клауза на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи и при преценка на правилността на постановеното решение, настоящият съдебен състав намира следното:

Предмет на разглеждане в настоящото производство са предявените от „Технополис България“ ЕАД, с ЕИК 130858590 срещу А. П. Ш., искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3500 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем от 12.06.2018 г. и с правно основание чл. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на 3 сумата от 1298.50 лв., представляваща неустойка по чл. 4, във вр. с чл. 3 от договор за заем от 12.06.2018 г. за периода от 12.03.2020 г. до 18.03.2021г.

Основателността на предявения иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се установи, че е сключен договор за заем, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че е настъпила изискуемост на претендираното вземане, респективно, че е настъпила предсрочна изискуемост на заема като заемополучателят е уведомен за това.

Съ о б р а з н о правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е да установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е да установи, че са изпълнили задълженията си точно и в срок или че са настъпили други правоизключващи обстоятелства.

Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 12.06.2018 г. в гр. София е бил сключен договор за паричен заем между „Технополис България“ ЕАД, гр. София, като заемодател и А. П.

Ш., като заемател, по силата на който заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата от 10 000 лв., а заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя при конкретно посочени в договора условия, в срок до 31.03.2020г.

В хода на първоинстанционното производство е изпълнена съдебно счетоводна експертиза, от която се установява, че в изпълнение на сключения договор, ищецът, в качеството на заемодател е превел по банковата сметка на ответника, в качеството на заемател уговорената сума от 10 000 лева. От тази сума ответникът е върнал 6500 лева и са останали непогасени 3500 лева.

Заключението на съдебно - счетоводната експертиза не е оспорено и въззивният съд, аналогично на СРС го възприема като компетентно и обосновано.

За да уважи изцяло предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, първостепенният съд правилно е приел, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по сключения договор за паричен заем, по който въззивникът - ищец „Технополис - България“ ЕАД е изправна страна. Въззивникът - ответник А. Ш. е върнал 6500 лева от получената в заем сума и са останали невърнати 3 500 лева. Срокът на договора е изтекъл на 31.03.2020г., с което е настъпила изискуемостта на цялата невърната сума.

Неоснователен е доводът на въззивника - ответник А. Ш., че изискуемостта на паричното му задължение по сключения договор за заем не е настъпила поради липса на категорични доказателства за прекратяване на трудовото му правоотношение с ищеца. Първоинстанционният съд е обвързал настъпването на изискуемостта на задължението на заемателя за връщане на заетата сума с изтичане на уговорения в договора срок - 31.03.2020г., а не с 4 прекратяване на трудовото правоотношение. Изводите на СРС са правилни. В случая по делото няма ангажирани доказателства, установяващи обстоятелството, че преди датата на завеждане на исковата молба в съда 18.03.2021г. е било направено волеизявление от страна на изпълнителния директор на ищцовото дружество, което е достигнало до ответника А. Ш. за предсрочна изискуемост на заетата сума. Ето защо, аналогично на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав приема, че не е настъпила предсрочна изискуемост, а вземането на „Технополис - България“ ЕАД е станало изискуемо на 31.03.2020 г., когато е изтекъл срока на договора.

Времевия момент 31.03.2020г. предхожда подаването на исковата молба, което означава че към датата на предявяване на иска по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД претендираното вземане от 3 500 лева е било изискуемо и то не поради предсрочна изискуемост, произтичаща от прекратяване на трудово - правната връзка между страните, а на основание уговорения в договора за заем срок за връщане на заетата сума.

Относно размера на невърната сума правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза, което е изготвено компетентно и не е оспорено от страните. Неоснователно се поддържа от въззивника – ответник А. Ш., че от дължимата от него сума не са приспаднати вземанията му от ищеца, възникнали от трудовото правоотношение – неизплатени трудови възнаграждения и обезщетение за неизползван отпуск. Доказателства за дължими суми от ищеца, в качеството му на работодател на ответника по делото няма. Самият ответник А. Ш., във въззивната жалба не сочи размер на неизплатени му трудови възнаграждения и обезщетение за неизползван отпуск. Дори и обаче да беше така, задължения по трудовото правоотношение не могат да се приспаднат от задължения породени от договора за заем, сключен между същите страни, освен ако не е направено възражение за прихващане или не е предявен насрещен иск, каквито процесуални инструменти въззивника – ответник А. Ш. не е използвал.

В хода на въззивното производство е приета вносна бележка за превеждане на сумата от 100 лева. От съдържанието на бележката не може да се направи несъмнен извод, че превеждането на сумата от 100 лева е извършено от въззивника - ответник за погасяване на дълга му по процесния договор за заем. Ето защо, въззивният съд намира, че не следва да приспада тази сума от констатирания от съдебно - счетоводната експертиза размер на невърнатата сума от 3 500 лева.