Решение № 968 от 29.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 968 гр. София, 28.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Мирослав Стоянов при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Мирослав Стоянов Въззивно гражданско дело № 20201100509789 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 23.06.2020 г. на „Ц.К.“ ООД чрез адв. С.А. срещу Решение № 77317 от 27.04.2020 г. по гр.д. № 39965/2015 г. на СРС, поправено в частта за разноските с Решение № 166967 от 03.08.2020 г. по същото дело, в частта, с която е признато за установено, че „Ц.К.“ ООД дължи на „БДЖ-П.П.“ ЕООД сумата от 13 589,53 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ открита площ с настилка, находяща се пред сграда (стол) на Локомотивно депо - гр. Варна, след прекратен договор за отдаване под наем на дълготрайни активи от 16.11.1999 г. и споразумение от 01.03.2009 г. към него за периода от 26.02.2010г. до 23.12.2010 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10502/2015г. на СРС, 63. с-в.

В жалбата, уточнена в открито съдебно заседание пред въззивния съд относно посочени в нея дати, се твърди, че: предявеният иск е недоказан по основание. Не е доказано ползването на процесните открити площи от 445 кв. м, които напълно съвпадат с 1 обекта на договора за наем от 10.11.1999 г., като не са анализирани показанията на свид. Д.М. опровергаващи ищцовите твърдения за ползване на същите площи от ответника; районният съд допуснал съществено процесуално нарушение с приемането на доказателства, на които е основал постановеното от него решение, след изтичането на преклузивния срок по чл. 143 вр. чл. 147 ГПК. В съдебно заседание съдът е разпределил доказателствената тежест между страните с изрично указание до ответника, че при установяване на всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД в негова тежест е доказване връщането на фактическата власт върху процесния имот след прекратяване на договора за наем. В съдебно заседание на 03.12.2019 г. ответникът е поискал изслушването на свидетел за установяване на същите факти в доказателствена тежест на ищеца, а съдът допуснал разпит на свидетел на ответника, но за опровергаване на отрицателния факт, че владението на имота не е предадено след прекратяване на наемния договор. В същото заседание са приети скици на имота, които писмени доказателства не са новооткрити или новосъздадени, тъй като са били представени в производството по отрицателен установителен иск пред други съдилища. Така горепосочените свидетелски показания и писмени доказателства следва да се изключат от доказателствения материал по делото; показанията на свид. В.В. изцяло не са кредитирани, тъй като същият посещавал имота рядко. Това обстоятелство е вярно, но за периода след 2009 г., както изрично е записано в протокола от съдебното заседание на 03.12.2019 г. Към 24.09.2009 г., когато според съда е прекратен наемния договор, горният свидетел е посещавал обекта в гр. Варна доста често в качеството му на търговски директор на ответното дружество, като не е опровергано твърдението, че е присъствал в момента на освобождаването и разчистването на терена на процесния обект. Същият свидетел е бил началник на „Локомотивно депо-Варна“ от 26.10.2009 г., тоест месец след датата на събитието, без да има данни къде е пребивавал и в какво точно качество е имал наблюдения върху отношенията между страните по делото преди 26.10.2009 г.; неправилна е правната квалификация, приета от районния съд, което е довело до неправилни изводи относно наличието на право на иск на 2 ищеца. Липсват доказателства как е прекратен наемният договор, както и че дружеството-наемодател се е противопоставяло на ползването на имота след 24.09.2009 г. Цитираното в исковата молба писмо от 24.07.2009 г. на директора на „Локомотивно депо-Варна“ относно искане за прекратяване на процесния договор не е представено като доказателство по делото, нито е доказано получаването му от ответника; неправилно е прието от районният съд, че не се спори по останалите предпоставки от фактическия състав на предявения иск, тъй като съдът изрично възложил в доказателствена тежест на ответника противопоставянето от страна на наемодателя срещу ползването на имота от ответника, продължило след прекратяване на договора за наем.

През процесния период ищецът не се е противопоставил на горното фактическо състояние и не е искал от ответника да му предаде негов собствен имот. Липсват доказателства относно получаването от ответника на приложеното писмо-покана от 13.02.2015 г. Издаването на фактури от ищеца и през процесния период, по-голямата част от които са с основание „наем на терен за месец …2010 г.“ е индиция, че самият той не счита наемният договор за прекратен. Така съдът не могъл да приеме, че е доказан фактът на противопоставяне срещу ползването на имота и дори и при доказване на останалите елементи от фактическия състав наемателят е продължил да ползва имота и след изтичане на наемния срок със знанието и без противопоставянето на наемодателя, като процесният договор следва да се счита продължен за неопределен срок съгласно чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Претенцията е погасена с тригодишна давност, в какъвто смисъл е направено възражение с отговора на исковата молба. Иска отмяна на акта в обжалваната част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „БДЖ-П.П.“ ЕООД, в който я оспорва като неоснователна.

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна с интерес от обжалване срещу обжалваем акт и е редовна съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК.

Решението в останалата част, с която са отхвърлени частично искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и изцяло искът по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва е влязло в сила като необжалвано от страните по делото.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на 3 страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо (чл. 269 ГПК).

С обжалваното решение е прието, че договорът за наем между страните е прекратен на 24.09.2009 г., без да е оспорено обстоятелството, че наемодателят се е противопоставил на ползването на имота от наемателя след прекратяването на договора. Неоснователно е оспорването, че ответникът въобще не е ползвал имота, което няма правно значение, след като не е предал държането им своевременно след прекратяването на договора. Недоказано е и твърдението на ответника, че е предал имота след горното прекратяване.

Съгласно чл. 162 ГПК съдът е определил размера на иска без оглед на средния пазарен наем, тъй като не се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, като е отчел размера на уговорената месечна наемна цена съгласно споразумението от 01.03.2009 г. – 1 372,68 лв. без ДДС, и е уважил частично възражението за изтекла погасителна давност, като е присъдил сума в размер на 13 589,53 лв. за периода от 26.02.2010 г. до 23.12.2010 г.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба, подадена в срока по чл. 415 ГПК от заявителя и ищец по делото. Постъпило е възражение в срок от длъжника и ответник срещу издадената заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът да заплати на заявителя суми на основание и в размери, за които са предявени исковете.

По процесуалната легитимация на ищеца с оглед извършените преобразувания

С § 3, ал. 1 и § 5 ПЗР на ЗЖТ Национална компания „БДЖ“, с която първоначално е сключен наемният договор, се прекратява без ликвидация считано от 01.01.2002 г. и се образува еднолично търговско дружество „БДЖ“ ЕАД с държавно имущество, което е правоприемник на Национална компания „БДЖ“ в частта от активите и пасивите, както и по баланса към 30 ноември 2001 г., която се отнася до железопътните превози на пътници и товари. С Договор за преобразуване чрез вливане от 26.04.2010 г. „БДЖ-Тягов подвижен състав (Локомотиви)“ ЕООД се преобразува, като се влива в „БДЖ“ ЕАД, което на 23.11.2010 г. се преименува на „Х. БДЖ“ ЕАД. С Договор за преобразуване от 24.01.2011 г. част от имуществото на „Х. БДЖ“ 4

ЕАД се отделя в новообразуваното дружество „БДЖ-П.П.“ ЕООД, което става негов правоприемник за съответното отделено имущество, посочено в чл. 1, ал. 2 от договора, съответно в Приложение № 5, където са описани и вземания на „Х. БДЖ“ ЕАД към ответника.

Предявен е иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по реда на чл. 422 ГПК.

С оглед служебното задължение на въззивната инстанция като втора инстанция по същество на спора да даде правилна правна квалификация на спора според фактическите твърденията на страните по него и имайки предвид твърденията на ищеца, че е бил лишен от ползването на процесния имот, в резултат на което претендира обезвреда от ответника в съответен размер, правилна е правната квалификация на предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

Договорът за наем може да бъде прекратен на различни основания изтичане на срока, предсрочно прекратяване, разваляне, др. При систематичното тълкуване на двете разпоредби на чл. 236, ал. 2 ЗЗД се установява, че продължаването за неопределен срок на договора за наем , предвидено в чл. 236, ал. 1 ЗЗД, касае само изтичането на срока на договора като прекратително основание, когато използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя. Необоримата презумпция на чл. 236, ал. 1 ЗЗД е неприложима в случаите, в които действието на договора е прекратено на друго основание - например предсрочно прекратяване. В такава хипотеза едностранното изявление за прекратяване имплицитно съдържа и противопоставяне на продължаването на наемната връзка. В тези случаи, ако държането на наетата вещ продължи със съгласието на бившия наемодател, то това държане може да се основава или на нова облигационна връзка (възмездна или безвъзмездна) или да е без основание, като е от значение и дали наемодателят е собственик (Решение № 25 от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 426/2019 г., II т. о.; Решение № 227 от 07.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 2482/2013 г., I т. о.; Решение № 135 от 15.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 645/2010 г., IV г. о.).

Съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяването на договора наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение за ползването и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. При тази 5 хипотеза бившият наемател е длъжен да изпълнява задълженията си по прекратения договор за наем, а именно да пази вещта, да я ползва само по предназначение, да заплаща консумативи, свързани с ползването й. За него остава и задължение за плащане цената на ползването на тази вещ. След прекратяването досегашният наемател дължи вече не наем, защото е престанал да бъде наемател, а обезщетение най-малко в размер на наема. При продължаване на ползването на имота след прекратяване на договора за наем въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем, като по силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем /така решение № 48/22.07.2016г. по т.д. № 480/2015г. на ВКС, І ТО и цитираните в него решение № 146 от 01.12.2010г. по т.д. № 934/2009г. на ВКС, II ТО, решение № 769 от 17.06.2011г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, III ГО, решение № 230 от 18.06.2014г. по гр.д. № 6874/2013г. на ВКС, IV ГО, решение № 173 от 22.03.2013г. по т.д. № 939/2011г. на ВКС, I ТО, решение № 422 от 21.05.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на ВКС, III ГО, решение № 391 от 26.05.2010г. по гр.д. № 765/2009г. на ВКС, II ГО, решение № 144 от 17.05.2011г. по гр.д. № 401/2010г. на ВКС, IV ГО, Решение № 88 от 28.07.2015г. по т.д. № 264/2014г. на ВКС, ІІ ТО и др. Доколкото по силата на закона между страните възниква "квазинаемно" правоотношение, задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен характер, което не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения наем. Законодателят с разпоредбата на чл. 236, ал.2 от ЗЗД е уредил необорима презумпция че неизпълнение на задължението да върне вещта след прекратяването на договора за наем води до претърпяване на вреди от наемодателя поради невъзможността да ползва вещта, обект на договора за наем.