Решение № 6439 от 26.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6439 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100505056 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 12912 от 16.11.2022 г., постановено по гр. д. № 62553/2021 г. по описа на СРС, 38-ми състав, са отхвърлени предявените от етажните собственици на жилищна сграда с адрес: гр. София, ул. ****, против Министерство на отбраната на Република България и Изпълнителна агенция „В.в. и в.-п.д.“, главен установителен иск за признаване правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: портиерно помещение с площ от 21,83 кв.м., находящо се в гр. София, ул. ****, при съседи: север - тротоар и тревна площ, изток - вход на блока, стълбищна клетка и коридор, юг - асансьор, запад - тротоар и трафопост, от горе - част от ап. № 7, от долу – мазета, на основание, че същият представлява обща част на сградата в режим на ЕС, както и предявеният при условията на евентуалност установителен иск за признаване правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание давностно владение в периода от 1974 г. до момента на депозиране на исковата молба.

Със същото решение ищците – етажните собственици на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. ****, е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК като съдебни разноски сумите, както следва: на Министерство на отбраната на Република България – 490,57 лв. и на Изпълнителна агенция „В.в. и в.-п.д.“ – 310,57 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците – етажните собственици на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. ****, чрез пълномощника си – адв. Н. С., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че изводът на първоинстанционният съд, че съдът следва да разгледа като главно производното основание за придобиване на правото на собственост, а първичното да разгледа евентуално, доколкото 1 вещно право може да бъде придобито само на едно придобивно основание, е неправилен, необоснован и противоречащ на практиката на ВКС. Сочи, че обективното съединяване два иска – искът за собственост, предявен на заявеното в исковата молба основание и искът за собственост, предявен на по-късно заявеното основание, е допустимо, тъй като са налице както посочените в чл. 210 ГПК предпоставки за обективно съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство, така и предпоставките по чл. 214, ал. 1 ГПК за допустимост на изменението на иска. Също така сочи, че когато обективното съединяване на искове е при условията на евентуалност, предпоставка за разглеждане на евентуалния иск е само неоснователността на главния иск, какъвто е конкретният случай.

Изтъква, че в нито един момент в производството по делото не е бил спорен факта, касаещ съществуването на етажна собственост, не е налице оспорване в тази насока от ответните страни. Твърди, че за признаването на предявения евентуален иск с правно основание чл. 38, ал. 1 ЗС е необходимо единствено и само да се докаже статутът на имота, като меродавният момент към който се преценява статутът е момента на възникване на етажната собственост.

Твърди още, че е тази насока в производството по делото се ангажирани доказателства, от които е установено, че процесния имот е със статут портиерно помещение и същото се е ползвало от ищците по предназначение. Моли съда да отмени обжалваното решение.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия – ответник Министерство на отбраната на Република България, който чрез процесуалния си представител - юрк. Д. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва жалбата по подробно изложени съображения. Изтъква, че първоинстанционният съд правилно приема в решението, си, че ищците не са представили доказателства, които да потвърдят материалноправната им легитимация по предявените искове. Сочи, че никъде в обжалваното решение не се оспорва фактът на съществуване на етажната собственост, а единствено се подчертава, че няма доказателства, че конкретните лица участващи в общи събрания, в действителност конституират етажната собственост.

Излага подробни съображения, че ищците не са установили правото си на собственост и на оригинерно основание, тъй като активно легитимирани да предявят исковете са собствениците, които съставляват етажната собственост, а не самата етажна собственост.

Поддържа, че имотът има статут на самостоятелен обект в сграда и към момента на създаването на етажната собственост (т.е. продажбата на апартаменти на физически лица от държавата) същият не е имал качеството на обща част. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди решението. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемият – ответник Изпълнителна агенция „В.в. и в.-п.д.“, в срока по чл. 263, ал.1 ГПК е подали писмен отговор, процесуалния си представител - юрк. Ц. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, в който са изразили становище за неоснователност на жалбата по подробно изложени съображения. Излага съображения, че цитираната съдебна практика от страна на жалбоподателя, касае обективно съединяване на два иска в едно производство, какъвто е настоящият случай, но право на собственост може да се придобие само на едно правно основание. Изтъква, че не са били представени доказателства от ищците, че именно те са собственици на самостоятелни обекти в процесната сграда в режим на етажна собственост. Поддържа, че процесният имот е част от жилищния фонд на Министерството на отбраната и същият е в управление на Изпълнителна 2 агенцията „В.в. и в.-п.д.“ на основание ПМС № 123/2015г., ДВ бр. 37 от 22.05.2015 г., в сила от 01.07.2015 г. Моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на ищците, че са собственици на процесния недвижим имот на основание придобивна давност, а при условията на евентуалност положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост върху процесния имот, доколкото същият е обща част на сградата в режим на ЕС, на основание чл. 38 ЗС, въведен с молба от 25.02.2019 г. (л.

162 по гр. д. № 2626/2018 г. по описа на СРС, 34-ти състав).

Предвид оплакването в жалбата следва да се отбележи, че в мотивите на т. 2 в на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че при посочване на ново основание на иска за собственост наред или при условията на евентуалност с първоначално заявеното основание, се стига до обективно съединяване на два иска: искът за собственост, предявен на заявеното в исковата молба основание и искът за собственост, предявен на по-късно заявеното основание, като това обективно съединяване е допустимо. Следва да се отбележи, че вещно право може да бъде придобито само на едно придобивно основание, поради което при позоваване на деривативно и оригинерно придобивно основание, това може да стане само при условията на евентуалност, като винаги деривативното основание поради своето естество е главно, а оригинерното – евентуално, независимо от начина на предявяване от ищеца. Това следва от правната същност на владението като елемент от придобивния способ по чл. 79 ЗС, съставляващо упражняване за себе си на фактическа власт върху чужд имот (чл. 68, ал. 1 ЗС). Затова когато страна по делото се позовава на деривативно придобивно основание и на придобивния способ по чл. 79 ЗС, придобивната давност винаги се заявява при условията на евентуалност, ако се приеме, че не е настъпил вещно-прехвърлителния ефект на деривативното придобивно основание (в този смисъл е и константната практика на ВКС – 3 напр. Решение № 102 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 819/2020 г., II г. о., ГК, Решение № 50005 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 277/2022 г., II г. о., ГК, Решение № 421 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3890/2022 г., II г. о., ГК). С оглед изложеното, съдът следва да разгледа като главно деривативното основание за придобиване на правото на собственост, а оригинерното основание – придобивна давност – евентуално, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд и изложените във въззивната жалба възражения в тази връзка се явяват неоснователни.

По отношение на предявения положителен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост върху процесния имот, доколкото същият е обща част на сградата в режим на етажна собственост (ЕС), следва да се има предвид, че при спор между страните, касаещ принадлежността на правото на собственост, е необходимо пълно доказване на придобивното основание (в този смисъл Решение № 67 от 23.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 768/2011 г., II г. о., ГК).

При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, освен правото на собственост върху отделните самостоятелни обекти, съществува и съпритежание на общите части. Чл. 38, ал. 1 ЗС допуска разделянето на общите части на сградата в режим на ЕС на общи по своето естество и общи според своето предназначение, като в диспозицията на разпоредбата възможните обекти на неделима съсобственост са изброени неизчерпателно, а дадените примери законодателят не съотнася към съответна група. Обемът на общите части за всеки един от собствениците в ЕС се определя към момента на учредяване на етажната собственост по начина, указан в императивната разпоредба на чл. 40 ЗС. Придобиването на отделен обект в сграда ЕС е способ за придобиване и на съответстващите му идеални части от общите части на сградата. (в този смисъл вж. Решение № 43 от 6.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1406/2017 г., II г. о., ГК, Решение № 154 от 26.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2015 г., I г. о., ГК).

В случая ищците обосновават възникването в техния патримониум на идеални части от правото на собственост върху процесния недвижим имот в качеството им на собственици на самостоятелни обекти в процесната сграда – ЕС, при твърдения, че същото представлява портиерско жилище и като такова представлява обща част по предназначение, по смисъла на чл. 38 ЗС. В конкретния случай, обаче, настоящият състав на съда приема, че въззивниците не са установили при условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, при правилно указана доказателствена тежест, че са собственици на самостоятелни обекти в процесната сграда – етажна собственост, ведно с принадлежащите им идеални части от общите части на сградата, поради което така предявеният иск следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, с оглед изложеното във въззивната жалба оплакване, следва да се има предвид, че основанието за отхвърляне на главния иск е именно гореизложената липсваща материалноправна легитимация на ищците, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд, а не дали е налице етажна собственост, което не и не представлява спорно обстоятелство по делото.