Определение № 2879 от 05.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2879 гр. София, 05.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Анжелина Христова като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско дело № 20248002900828 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. В. С. срещу решение № 261405/29.12.2023 г. по в.гр.д. № 11565/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.06.2019 г. по гр.д. № 13539/2013 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Уникредит Булбанк“АД /правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД/, иск е правно основание чл.29 ЗЗД за унищожаване поради измама на договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство № 424/12.07.2004 г., сключен между Д. В. С. и „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно, евевнт. недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“АД не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че оплакванията на Д. С. за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни. Същото в атакуваната част 1 не е било постановено при липсата или наличието на някои от визираните условия, които да обуславят неговата недопустимост. Не е споделил доводите във въззивната жалба за неспазване на пределите на сезирането. Посочил е, че предметът на делото е спорното материално субективно право претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска.

Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, съответно е бил десезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая е счел, че СРС се е произнесъл по предявения иск. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Счел е, че евентуалното допускане на други процесуални нарушения извън горепосочените или грешки при мотивирането на съдебното решение не е процесуална предпоставка за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иска и няма отношение към допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на съдебните актове и само по себе си не е основание за обезсилване на решенията.

СГС е намерил, че с оглед ангажираните от касатора доказателства е останало неустановено наличието в кумулативна даденост на предпоставките, обуславящи приложението на института по чл.29 ЗЗД. В производството не е било доказано, че Десислава С. е била умишлено въведена в заблуждение от страна на служители на банката за сключване на процесния договор, в т.ч. и от посочените в молбата й за уточнение от 16.03.2018 г. лица, нито че към момента на сключване на процесния договор съконтрагентът й е знаел или не е могъл да не знае за измамата, изхождаща от третото лице. За неоснователни са били приети наведените във въззивната жалба доводи във връзка с кредитирането на присъдата на наказателния съд и мотивите към нея.

Съгласно нормата на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския такъв, който разглежда гражданскоправните последици от деянието във връзка с това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Тази проверка в случая според СГС сочи, че извършеното от третото лице Юлия Григорова деяние е само един от правнорелевантните факти, подлежащи на доказване в настоящия казус като част от фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД. По отношение твърденията на касатора за задължителанта сила на мотивите на присъдата въззивната инстанция е намерила, че присъдата като съдебен акт представлява единство от мотиви и диспозитив. Мотивите, макар и част от официален документ, указват какви са били съображенията на наказателния съд, изведени въз основа на събрания 2 пред него доказателствен материал, за да обоснове присъдата, но те не са самото решение по въпросите, посочени в разпоредбата на чл.301, ал.1 НПК във връзка с чл.305, ал.4 НПК. В този смисъл според СГС задължителна сила за гражданския съд има единствено диспозитивът на присъдата, но не и мотивите. Всички останали факти, извън посочените в чл.300 ГПК, които имат отношение към гражданските последици от деянието, подлежат на доказване от страната, която ги твърди, с допустимите за това доказателства в гражданския процес. Допълнително е изложил аргументи, че тези други релевантни за гражданския спор обстоятелства с оглед принципите на непосредственост и равенство на страните в гражданския процес трябва изрично да бъдат доказани пред гражданския съд независимо дали по отношение на тях вече са били събрани доказателства в хода на наказателното производство. Принципът на непосредственост при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл.11 ГПК, не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. и наказателно такова. В тази връзка Д. С., която носи тежестта за доказване на елементите от фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД, не е събрала доказателства за установяване на твърдените от нея факти чрез всички допустими от ГПК способи. СГС е счел, че липсва и задължение за съда да постановява изричен акт и да съобщава на страните в какво „качество“ същият е приел представените от тях доказателства в процеса. Въззивната инстанция е намерила за неоснователни оплакванията, че банката нямало как да не знае за измамата. Преценила е, че фактът, че служители на ЕТ са сключили договорите за кредит и за овърдрафт – предмет на наказателната измама в офис на банката, не може да доведе до извод, а още по-малко еднозначен и обоснован, за наличието на знание от страна на банката за измамата, извършена от третото лице, съответно че не е могла да не знае за нея, още повече, че сделките са сключени в един продължителен период от време от около 8 месеца. Оказаното евентуално съдействие от третото лице на ищцата при сключване на сделката също не формира такъв извод. Приел е, че правна пречка за осъществяване на това съдействие не е налице, което е и честа практика в обективната действителност. Посочил е, че изводите на съда не могат да почиват на предположения или индиции, а на безспорно установени факти в хода на процеса. Намерил е, че по делото не са налице доказателства, от които да е видно, че служители на банката са били запознати със създадените у ищцата от третото лице неверни представи относно последиците на процесния договор – че изтегленият от нея кредит ще бъде използван за плащане на заплати на служителите на работодателя й и за организиране на езиков курс в Малта и че ще бъде погасяван от нейно име, но за сметка на фирмата, нито че са поддържали последните.

СГС е приел за неоснователни наведените във въззивната жалба доводи, че ответната банка е следвало да докаже действителността на договора. С оглед релевираните в исковата молба твърдения за съществуването на конкретен порок на процесната сделка, обуславящ нейното унищожаване, в 3 съответствие с изискванията на чл.154, ал.1 ГПК е определил, че ищцата носи тежестта да установи тези обстоятелства. Във връзка с последното СГС е посочил, че последиците от неподаването на отговор по чл.131, ал.1 ГПК не могат да бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора, както и че липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Съществуването на процесния договор в правния мир според въззивния съд се установява както от приобщените към доказателствения материал по делото копия от същия, така и от представените съдебни актове, касаещи водените различни съдебни производства във връзка с него. Самият фактически състав на измамата по чл.29 ЗЗД изисква да е била сключена сделка /чието доказване е в тежест на ищеца/, тъй като дори даден правен субект да е бил въведен в заблуждение, ако това не е довело до сключване на сделка, измама по смисъла на чл.29 ЗЗД няма. Неустановяването, че такъв договор е налице, е обстоятелство, което само по себе си е основание за отхвърляне на иск по чл.29 ЗЗД.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Какво е правното значение на погрешните представи у страната кредитополучател при сключването на договора за кредит, които са установени във влязла в сила присъда на наказателния съд, и поради които тази страна е сключила договора, това основание ли е за неговото унищожаване?; 2/Каква е материалната доказателствена сила на мотивната част на присъдата като официален свидетелстващ документ или … нещо друго?; 3/ Трябва ли всяка страна в процеса да доказва фактите, на които черпи благоприятни за себе си правни последици в гражданския оборот? Трябва ли ищецът да докаже отрицателен факт – несъществуване на договор, когато се позовава на несъществуването му?; 4/ В хипотезите на нарушаване на чл.239 ГПК от СРС недопустим ли е съдебен акт на въззивния съд непроизнасящ се по тази му недопустимост?; 5/ Несвоевременната размяна на книжа по делото от страна на въззивния съд ограничава ли съществено възможността му да установи истината в процеса с оглед съобразяване с всички доказателства?

Въвежда се следните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване: по първи въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 343/20.12.2013г. по гр.д. № 2818/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 396/28.10.2011 г. по гр.д. №472/2010 г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по трети въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 14/06.03.2018 г. по гр.д. № 2401/2017 г. на ВКС, IV г.о. и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по четвърти въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК– противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 157/29.11.2010 г. по т.д. № 262/2010 г. на ВКС, I т.о. и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по пети въпрос – 4 противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практика на ВКС по решение № 3/ 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 22/02.07.2019г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, I т.о. и др. Позовава се и на хипотеза на нищожност и на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира следното:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.