Решение № 1339 от 07.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1339 гр. София, 07.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100513867 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 13020 от 24.07.2023 г. на Софийски районен съд, 66-ии състав, постановено по гр. д. № 44442/2022 г. е признато за установено по предявените от „Топлофикация София” ЕАД против К. Ф. А. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1570,49 лв. – главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода 01.02.2019 г. – 30.04.2021 г. относно топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж.к. *******, аб.№ *******, ИД номер 170508, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда (07.04.2022 г.) до окончателното й погасяване; 28,12 лв. – цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.08.2019 г. до 30.04.2021 г. , ведно със законна лихва за период от 07.04.2022 г. до изплащане на вземането, както и 174,35 лв. – лихва за забава върху главницата от 1570,49 лв. за период от 15.09.2019 г. до 23.03.2022 г., като е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК вр. чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за главница за топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 31.01.2019 г., както и за горницата над 1570,49 лв. до пълния предявен размер от 1910,47 лв., както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 174,35 лв. до пълния предявен размер, както и искът за сумата от 4,42 лева – мораторна лихва за период от 01.10.2019 г. до 23.03.2022 г.

С решението е разпределена и отговорността за разноски между 1 страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 76,54 лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 439,12 лв. – разноски за исковото производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 89,14 лв. – разноски за исковото производство.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която са уважени предявените от дружеството искове, е постъпила въззивна жалба от ответника К. Ф. А., подаден чрез адв. Л. Х., в която са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в атакуваната част поради несъобразяването му със събраните доказателства по делото.

На първо място според въззивника ищецът не е уточнил основанието на претенциите си, тъй като не е посочил дали претендира вземанията въз основа на сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия или се позовава на института на неоснователното обогатяване.

На следващо място според въззивника неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответстват на нормативно установените изисквания и са били подлагани на изискуемия контрол. Намира, че това противоречи на заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ), тъй като видно от същото през целия процесен период не е извършвана метрологична проверка на общия топломер. Ето защо счита, че ищецът не е доказал, че действително е потребено претендираното количество топлинна енергия за сградна инсталация, доколкото на вещото лице не е предоставена цялата необходима информация досежно метрологията на общия топломер.

Посочва още, че с оглед неизвършената в срок метрологична проверка и извършената такава изцяло извън процесния период, не може да се установи, че общият топломер е годно измервателно средство и от показанията му не може да се отчете действителното количество доставена топлинна енергия за сградна инсталация. Поради тези съображения намира, че исковата претенция за главница за топлинна енергия е следвало да бъде отхвърлена изцяло само на това основание.

Въззивникът релевира и възражения, че по делото не са представени фактурите по отношение на задълженията му, а са представени единствено извлечения от сметки и съобщения към фактури, отразяващи прогнозно начислена топлинна енергия. Намира, че въпросните извлечения от сметки са частни документи по смисъла на ГПК, които обективират изгодни за издателя си факти, поради което не представляват доказателство за отразените в тях обстоятелства. Сочи още, че неправилно решаващият съд е основал решението си единствено въз основа на заключението на назначената по делото СТЕ, без да са представени каквито и да било документи, съгласно които се определят отчислените технологични загуби, като в тази връзка посочва още, че вещи лица се назначават от съда, когато за изясняване на някои въпроси са необходими специални знания, а не за обобщаване на съществуваща информация, за която следва да бъдат съставени предвидените в закона писмени документи, респ. същите да бъдат представени с исковата молба. В тази връзка въззивникът заявява, че оспорва верността на представените с исковата молба писмени доказателства, като посочва, че 2 въпросните извлечения от сметки и известия не са му връчвани никога и върху тях не е положен подпис на получател, което от своя страна водело до неприложимост на общите условия на ищеца, тъй като едно от условията за настъпване на падежа е връчването на издадената фактура на получателя.

Намира, че сумите за начислените лихви също не са реално изчислени, доколкото същите са начислявани върху прогнозни сметки, което било недопустимо. В тази връзка намира, че обезщетението за забава е изцяло недължимо, тъй като е изчислено за период преди настъпване на изискуемостта за процесното вземане и освен това е изчислявано върху главница, начислена за недоставена топлинна енергия.

Според въззивника неправилно решаващият съд е приел, че ищецът е представил по делото валиден договор, сключен между страните за доставяне и потребление на топлинна енергия за процесния период, както и законен договор с фирмата, извършваща дялово разпределение. По делото не били представени писмени доказателства за доставена топлинна енергия, която да е точно определена по количество и качество, а единствено общи условия на дружеството, което обуславяло извода за нищожност на договора поради липса на предмет. Релевирани са и възражения за нищожност на конкретно посочени клаузи от Общите условия за продажба на топлинна енергия като нарушаващи императивни норми на Закона за защита на потребителите. По отношение на договора с фирмата, извършваща дялово разпределение въззивникът счита, че същият е невалиден, доколкото е сключен преди 20 години и няма данни да е действащ към момента на предявяване на иска.

На последно място въззивникът оспорва и размерът на вземането на ищеца, като счита, че исковата претенция е определена произволно и не отговаря на факта, че реално не е получена и потребена в процесния имот топлинна енергия.

С оглед изложените съображения е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част.

В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна, като е отправена молба до въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.

От третото лице помагач „Нелбо“ АД не е постъпило становище.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, в която исковете са отхвърлени, не се обжалва и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото въззивно производство. При извършена проверка по реда на чл.

3

269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че в обжалваната част решението е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за плащане на стойността на доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – етажна собственост, за възнаграждение за дялово разпределение и обезщетение за забава за плащане на същите.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията, т.е. договорът за продажба на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ).

Съгласно § 1, т. 2а от допълнителните разпоредби на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които имат качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В това си качество те дължат цената на доставената топлинна енергия.

В настоящия случай от приложените писмени доказателства по делото, в това число заповед № 1/18.01.2012 г. и заявление с вх. № 566/29.02.2012 г. за откриване на партида съгласно общи условия за продажба на топлинна енергия, се установява, че ответникът е настанен като наемател/ползвател на процесния имот, който е общинска собственост. Сключен е и договор за наем от 19.01.2012 г., който според чл. 2 е безсрочен. Установява се от служебна бележка от 23.01.2012 г., че в процесния период имотът е обитаван от 4 ответника и неговото семейство считано от 2012 г., включително и в процесния период. Видно от заявление – декларация от 29.02.2012 г., подадено от ответника лично, на тази дата партидата е сменена на името на ответника по негово искане. Ето защо следва да се приеме, че ответникът се явява титуляр на вещно право на ползване по смисъла на чл. 153 ЗЕ и на основание чл. 150 ЗЕ се установява наличие на облигационно правоотношение с ищцовото топлофикационно дружество, респективно качеството му на потребител на топлинна енергия.

Ето защо според настоящия състав е доказано съществуването на облигационно отношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга, като възраженията, релевирани с въззивната жалба в обратния смисъл са неоснователни. Това е така, защото в случая се касае за договор, сключен при публично известни общи условия по реда на ЗЕ, по който ответникът, като ползвател на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.