Определение № 2543 от 24.10.2022, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2543 гр. Бургас, 24.10.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Д. П. Стоянов като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20222100501546 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Илиева.

Обжалва се разпореждане № 10228, инкорпорирано в заповед № 2678 от 1.09.2022 г. за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против Д. С. П. от гр. Бургас, в частта, с която е отхвърлено частично заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Предвид липсата на изрично посочени вземания, въззивният съд намира, че жалбата се отнася за вземанията за договорно възнаграждение в размер на 46,79 лв., за възнаграждение за услуга „Фаст“ в размер на 87,36 лв.; за възнаграждение за услуга „Флекси“- 222,72 лв., за мораторна лихва в размер на 62,94 лв. и за такса извънсъдебно събиране в размер на 30 лв.

Според жалбоподателя, съдът неправилно е прогласил за недействителен процесния договор за потребителски кредит, като заключил, че не отговаря на изискванията на чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК.

Сочи, че според цитирана от него съдебна практика на ОС- Габрово, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна според която законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 ГПК. Намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Ето защо намира, че заповедният съд е превишил 1 правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на липсата на възможност по чл.145, ал.2 ЗЗП да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет. Сочи, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква, че след като са спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като годишния лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Развити са подробни съображения.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови издаването на заповед за изпълнение за всички заявени суми, в претендирания в подаденото заявление размер. Претендира разноски за въззивната инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 5633 по описа за 2022 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против Д. С. П. от гр. Бургас, за следните суми: 332 лв.- неплатена главница; 46,79 лв.- неплатено договорно възнаграждение за периода от 25.12.2021г. до 25.06.2022г.; 87,36 лв.- неплатено възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“, дължимо до 25.06.2022г.; 222,72 лв.неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, дължимо до 25.06.2022г.; 30 лв.неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 9.01.2022г.; 50,52 лв.- лихва за забава, начислена от 26.12.2021г., когато длъжникът изпаднал в забава до 25.06.2022г., 12,42 лв.- законна лихва, дължима от 25.06.2022г.- датата на изтичане на погасителния план до 30.08.2022г., както и законна лихва от подаването на заявлението.

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства: Между страните е сключен договор за потребителски кредит, подписан при ОУ, неразделна част от договора.

Заявителят изпълнил своята част от задължението и превел на длъжника уговорената сума.

Длъжникът поел задължение да я върне за срок от 11 месеца, с месечна вноска съобразно погасителен план- 99,58 лв., с падежна дата- всяко 25- то число на месеца. Съгласно ОУ 2 длъжникът дължи на дружеството възнаграждение за ползвания кредит, като същото е определено по размер в договора. Същото е разсрочено във времето и се погасява от клиента в рамките на погасителния план. Клиентът закупил и пакет от допълнителни услуги, по силата на който получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за потребителски кредит, преди клиентите, които не са закупили такъв пакет, а през целия срок на договора му било предоставено правото да променя едностранно погасителния план. За тези предоставени услуги клиентът дължи възнаграждение, което става изискуемо със закупуването на пакета от допълнителни услуги. Същото е разсрочено във времето за срока на договора и се погасява от клиента в рамките на погасителния план, на равни месечни погасителни вноски и е добавено към месечните вноски за погасяване на кредита.

Длъжникът не изпълнил задължението по договора съобразно погасителния план.

Направил 4 погасителни вноски и изпаднал в забава, като падежът на последната погасителна вноска бил на 25.06.2022г. Във връзка със забавеното изпълнение на задълженията, кредиторът направил допълнителни разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, определени в Тарифата за таксите на заявителя. Поради изпадането в забава за повече от 14 дни, на длъжника са начислени суми за извънсъдебно събиране на вземанията в остатъчен размер от 30 лв. За периода от изпадането на длъжника в забава- 26.12.2021г. до 25.06.2022г. се дължи и мораторна лихва, в остатъчен размер от 50,52 лв. За периода от 25.06.2022г. до 30.08.2022г. се дължи и мораторна лихва, в размер от 12,42 лв.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит № 40005317541 от 9.08.2021г., ведно с общите условия и погасителен план към него.

Съдът е издал заповед № 2678/1.09.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението, както и за част от разноските.

С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ е отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за договорната лихва, за претенцията за стойността на пакета от допълнителни услуги, за мораторните лихви, както и за таксата за извънсъдебно събиране в размер на 30 лв.

Изложени са съображения, че заявлението е в противоречие със закона- основано е на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК. Цената на закупените „допълнителни услуги“ не била за такива по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а била като част от възнаграждението за предоставения кредит, надвишаващо размера на кредита, като умишлено било обособено като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ДПК, установяващ лимит на ГПР. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Тъй наречената стойност на пакета „допълнителни услуги“ е изначално известна, но не фигурира в общите разходи на потребителя, макар стойността му да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на ГПР, респективно- на общите разходи по кредита3 настоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредитчл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК. За пълнота е посочено, че прави впечатление величината на лихвения процент 40,90%, поради което тази клауза, според съда е нищожна и на самостоятелно основание, като противоречаща на добрите нрави, защото надвишава трикратния размер на законната лихва.

Затова, с оглед изначалната недействителност на договора, съдът е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективнонеплатения остатък, ведно със законната лихва.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е частично основателна.

Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

От текста на цитираната норма е видно, че изискването съдът да извърши проверка за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. В заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което заповедният съд няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора. В този смисъл е и приетото ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

В случая, съдържанието на договора за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 на ЗПК относно задължителните реквизити на ДПК.

В случая, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетения за забавено плащане не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправни клаузи от ДПК.

Въззивната инстанция споделя доводите на жалбоподателя за неправилност на извода на районния съд, че уговорената от страните по договора за потребителски кредит годишен лихвен процент от 40,90 % противоречи на добрите нрави.

Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и понастоящем, липсва. Доколкото в позитивното право липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави, поради което и по- старата съдебна практика приемаше за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Според 4 настоящият съдебен състав понастоящем такава горна граница има и това е 5- кратния размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва. Процесната лихва е в размер на 40,90 % годишно, не надвишава максимума, предвиден в чл.19, ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо възнаградителната лихва е договорена в рамките на закона. Основателно е оплакването в жалбата, че така уговорената договорна лихва принципно не може да противоречи на добрите нрави. Презумпцията е, че след като една уговорка не противоречи на закона /както е в случая/, то тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави.