Определение № 44 от 07.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 44 гр. София, 07.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

М. Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002103525 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. И. Б., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. П. Ш., и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор Б. С., срещу решение № 545/29.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1790/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 153/23.03.2024 г. по гр. дело № 777/2023 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС), ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Б. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие на незаконното обвинение в престъпление, по което е оправдан с влязла в сила на присъда по н.о.х.д. № 630/2012 г. на Кюстендилския районен съд (КРС), ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 550 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; отхвърлен е и искът за заплащане на сумата 12 950 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди вследствие същото незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното й изплащане; в тежест на ответника са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото.

Ищецът Б. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 150 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, а ответната ПРБ – в частта, с която този иск е уважен за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея.

1

Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищеца. Касаторът Б., чрез адв.

Ш. е подал отговор на касационната жалба на насрещната страна, в който се поддържат становище и съображения за нередовност на жалбата, евентуално – че по нея не следва да се допуска касационното обжалване, и също при условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата на ПРБ.

Възражението на ищеца за нередовност на касационната жалба на ответника е неоснователно, тъй като още в началото на същата ясно е посочено, че с нея въззивното решение се обжалва в осъдителната му част за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Изтъкваното от страна на ищеца обстоятелство, че в петитума на жалбата се съдържа искане за намаляване на присъденото обезщетение в съответствие с действителните неимуществени вреди, претърпени от Б., не обуславя твърдяната от последния нередовност, тъй като и самият той сочи в отговора си, че петитумът на жалбата съдържа и искане на ПРБ за частична отмяна на решението на САС в обжалваната му част, която е коректно посочена в уводната част на жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Б., също чрез адв. Ш., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ; 2) длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото и поддържано пред съда обвинение и са от значение за определяне на размера на обезщетението; 3) когато определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска по чл. 2, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, съдът следва ли да съобразява само събраните по делото формални и външни доказателства; и 4) при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва ли въззивният съд да съобразява този размер с обществените представи за справедливост, в аспект на съществуващите икономически условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените вреди и паричното им възмездяване, средностатистическите показатели за доходите по време на възникване на увреждането, покупателните способности в страната и други такива. Жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката 2 на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 5/13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; третия въпрос – в противоречие с решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 50263/15.02.2023 г. по гр. д. № 4291/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 5/13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 200/16.06.2016 г. по гр. д. № 1019/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 108/13.08.2018 г. по гр. д. № 3053/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 32/04.05.2020 г. по гр. д. № 1517/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 145/06.07.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 161/03.06.2016 г. по гр. д. № 377/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка е посочено и определение по чл. 288 от ГПК, което обаче не формира практика на ВКС по смисъла на чл.

280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, чрез прокурор С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по първия от тези въпроси в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория въпрос – в противоречие с решение № 50017/21.02.2023 г. по гр. д. № 1090/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 133/07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 159/09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 191/20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка по делото:

С постановление от 15.09.2006 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за това, че в периода 2002-2004 г. на пункта на Управление „Пътни такси и разрешителни“ – Кулата, в качеството му на длъжностно лице – контрольор на ГС „Кулата, З., И.“, присвоил около 546 882 лв., собственост на ИА „Пътища“ - София, връчени му в това му качество или поверени му да ги пази или управлява, като присвояването е в големи размери – престъпление по чл.

3

202, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 201 от НК. В деня на привличането му ищецът е задържан за срок от 72 часа, а по искане на прокуратурата за постановяване на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ е образувано частно наказателно производство, по което с определение от 18.09.2006 г. Петричкият районен съд (ПРС) му е определил мярка за неотклонение „домашен арест“, която ищецът е търпял в продължение на 2 месеца.

Досъдебното производство е продължило почти 6 години. От страна на ответната ПРБ е внесен обвинителен акт в съда, но поради отводите на съдиите от ПРС, делото е било изпратено на КРС, където е образувано н.о.х.д. № 630/2012 г., с присъда № 15/16.03.2018 г. по което, ищецът е признат за невиновен и е оправдан по обвинението. По протест на прокурора е образувано в.н.о.х.д. № 454/2018 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, по което с окончателно решение № 260009/08.09.2022 г. е потвърдена оправдателната присъда.

Въззивният съд е обсъдил и показанията на тримата свидетели по делото, разпитани за установяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. От показанията на свидетеля Д. – колега на ищеца и също подсъдим по наказателното дело, съдът е установил, че преди да им повдигнат обвинения, тогавашният вътрешен министър Р. П., заедно с районния прокурор излезли по телевизията да говорят, че са хванали голяма група престъпници.

Всички колеги, в това число и ищецът били съсипани, омърсени; хората ги гледали като престъпници и им се подигравали, всеки месец всички заедно отивали в съда на заседанията; съсипани били и семействата и психиката им, за тях животът „свършил“, тъй като на всяко заседание чакали присъда, което било един постоянен тормоз. Ходили да търсят работа, но без свидетелят да може да посочи в коя фирма, като им било отказвано, заради повдигнатото обвинение. Свидетелят постоянно се е чувал с ищеца, като според него той имал психически заболявания, отпаднал, не можел да ходи сред хората, не можел да спи; хората по улиците говорели, чували как се шушука зад гърба им по улицата, в магазина.

Свидетелят К. – кум на ищеца, също знае за наказателното производство, което се е водило 16 години; виждали се с ищеца през цялото време. От показанията на този свидетел апелативният съд е установил, че преди това ищецът е бил един лъчезарен човек, а наказателното дело го сринало, той избягвал да се среща с хора, станал нервен; когато свидетелят му е звънял, ищецът не искал да му вдига; разказвал му е, че ходи сам по балкана, за да не среща хора; имал притеснения да не го осъдят и вкарат в затвора. Преди хората поздравявали ищеца, говорели с него когато го срещали на улицата или на кафе, а след това са го избягвали; приятелите му се отдръпнали от него, а здравословното му състояние рязко се влошило, като зъбите му опадали, косата му окапала; в отношенията в семейството също имало напрежение, тъй като ищецът не могъл да си намери работа и нямал средства. Ищецът споделял на свидетеля, че имал недостиг на пари и имал нужда от помощ, която свидетелят му оказвал. От показанията на свидетелката Б.-Б. – дъщеря на ищеца, съдът установил, че баща й изпитвал страх, че е възможно като бъде осъден, да излежи някаква ефективна присъда по тези тежки обвинения. Тъй като живеят в малък град, в който се знае абсолютно всичко, притесненията му били още по-силни. Баща й преди това бил много весел и позитивен човек, но след това се обърнал на 180 градуса, станал много 4 изнервен, сприхав, крещял, карал се у дома за нищо, не могъл да спи, разхождал се през нощта по апартамента, разболял се от няколко заболявания, без преди това да е имал оплаквания. Също според свидетелката, емоционалното и здравословното състояние на ищеца се влошило драстично, което било необратимо и до днес. Възникнали проблеми между него и майка й, карали се, крещяли си, докато преди отношенията им били нормални, прегръщали се, целували се. След като излязъл от ареста, ищецът бил недоспал, уморен човек, краката му били подути. Дядото на свидетелката (бащата на ищеца) – бивш служител на митница, започнал да се кара с баща й, спорели; „до ден днешен“ отношенията им, както и тези с майка й, охладнели и не са се възстановили. От познати свидетелката чувала, че ищецът ходил да пита за работа в държавния и частния сектор, но отговорът бил: „когато ти мине делото едва тогава, защото си обвиняем“. След като приключило наказателното дело, го взели на работа за два месеца в А., но го уволнили в изпитателния срок. Според свидетелката, и до сега ищецът е изнервен, кипва бързо, не спи, не е спокоен.