Решение № 222 от 03.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 222 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова при участието на секретаря Теодора К. Иванова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20248002101503 по описа за 2024 година

Производството е по чл.290-293 ГПК.

С определението по чл.288 ГПК по настоящето дело, по касационна жалба от В. И. М., Д. Т.

М. и Р. Т. К., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1147 от 04.11.2023 г. по в. гр. д. № 278/2023 г. на ОС-Бургас, в частта по произнасянето по насрещния установителен иск за собственост на магазин – сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ 10 кв.м., с предназначение: сграда за търговия, построена в УПИ *-*, в кв.135 по плана на [населено място], предявен от В. Д. М. срещу В.

И. М., Д. Т. М. и Р. Т. К., и обусловената от това отговорност за разноските, възложени в тежест на ответниците по този иск.

В останалата част, в която е отхвърлен главният положителен установителен иск на В. И. М., Д. Т. М. и Р. Т. К. срещу В. Д. М., за признаване ищците за собственици по давностно владение на същия недвижим имот, предмет и на насрещния иск, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязлов сила- чл.296, т.3ГПК.

Касаторите В. И. М., Д. Т. М. и Р. Т. К., чрез пълномощника си адв.П. С.-М., твърдят, че въззивното решение в частта по уважения насрещен иск е неправилно поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че насрещният ищец е бил само държател на магазина по силата на споразумението от 2004 г. с наследодателя им, и такова е 1 положението и до предявяване на насрещната искова молба от него, едва с която същият заявява собственическо отношение към имота.

Насрещната страна в касационното производство – насрещен ищец В. Д. М., чрез адв.С. М., оспорва касационната жалба с възражение, че е владял магазина повече от 10 години от 05.01.2004 г. и го е придобил по давност, а владението му не било смутено, нито прекъснато, нито е развален договора му с наследодателя на ищците.

Върховният касационен съд, като прецени данните по делото, доводите на страните, и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, установи следното:

Въззивният съд е посочил, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е правилна и кореспондираща с доказателствения материал по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Независимо от това препращане, е изложил и свои мотиви по спора.

Установено e, че В. М., Р. К. и Д. М. са наследници на Т. Д. М., починал на 16.10.2014 г. Т. Д.

М. приживе, както и брат му В. Д. М., са получили по дарение от родителите си Д. Т. М. и Р.

В. М., по един жилищен етаж, представляващ самостоятелно жилище, от североизточния близнак, построен на два етажа, на площ от 61 кв.м., в дворно място в [населено място], цялото от 450 кв.м., съставляващо парцел *-*, в кв.135, като за Т. това е бил втория етаж, а за В.- първия етаж, заедно с по 1/2 ид.част от собствените на дарителите 1/2 ид.ч. от парцела, т.е. по 1/ 4 ид.ч. за всеки надарен, двете дарения оформени с нотариален акт съответно № 98/26.11.1993 г., том ІІІ, дело № 989/1993 г. и № 97/26.11.1993 г., том ІІІ, дело № 988/1993 г На 05.01.2004 г. между наследодателя на ищците Т. М. и ответника В. М., като съсобственици на имотите по горепосочените нотариални актове, е сключено писмено споразумение, в което е посочено, че то е относно ползването на общите части на съсобствената им сградата и другите постройки в съсобствената им част от парцела, построени без строителни книжа, с което, за отстраняване недоразуменията между тях, двамата братя са се споразумяли за начина на ползването им, както следва: Т. М. ще ползва цялата площ на подпокривното пространство на североизточния близнак от двуетажната двуфамилна сграда като складово помещение, а в замяна отстъпва на брат си В. М. ползването на построената в източната част до сградата постройка – магазин със застроена площ от около 8 кв.м., със самостоятелна ВиК и ел.-инсталация, състояща се от едно помещение, както и лятното помещение в западната част на двора, състоящо се от стая, антре и тоалетна, като В. М. се е задължил да ползва постройката-магазин като складово помещение. Страните по споразумението са се задължили в срок до 01.05.2004 г. да опразнят и освободят от свои вещи съответно постройката-магазин, лятното помещение и тавана (подпокривното пространство), като същите са поели и други задължения, които нямат отношение към настоящия спор. Не e спорно, че на основание подписаното споразумение ответникът В. М. е започнал да ползва самостоятелно процесната постройка-магазин, като осъществява фактическа власт върху имота и понастоящем.

В. М., Р. К. и Д. М. са изпратили на В. М. писмена покана, връчена на последния на 3.09.2021 г., да им предаде владението на процесния недвижим имот-магазина в 1-седмичен 2 срок, заявявайки, че те са негови собственици, като същите са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност № 125/18.05.2018 г. на имущество, вкл. и на процесния магазин.

Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели на двете насрещни страни. От показанията на св.М. (съпруга на ищеца Д. М.), преценени от съда по реда на чл.172 ГПК, е установено, че първоначално процесният имот се е ползвал от родителите на съпруга й като магазин за риба до към 2007 г., но от няколко години ищците не могат да влязат в магазина и причината е страх от ответника М., който заявявал претенции към тях, че магазинът е негова собственост. Сочи, че отношенията им с ответника са много изострени, те са се опитвали доброволно да се разберат, но ответникът отговарял, че имота е негова собственост, те са му го преотстъпили и той искал сам да го ползва; от няколко години нямали никакъв достъп до имота и след като В. е сменил патрона, свекърва й вече няма ключ, като и в момента помещението се ползва като склад от В.. Свидетелката не може да каже от кога ищците не са влизали в имота, тъй като тя и съпругът й не живеят там от доста години, над десетина години. От показанията на св.К. е установено, че процесния обект-магазин е бил построен от нейния брат през 1994 г. и веднага е започнал да се ползва като магазин за риба, около 7-8 години обектът е работил като магазин, но не може да каже след 2004 г. кой е ползвал магазина. Заявява, че страните имат проблем във връзка с ползването на имота, непрекъснато имат кавги, не е виждала В. да влиза в този имот, но и че В. не предоставя на ищците достъп до него, те не могат да влязат в магазина, като първите години са се опитали да се споразумеят, но той не отстъпвал, ищцата М. често й се оплаквала, че не може да ползва и задната част на двора, тъй като се страхувала от ответника. Свидетелства, че и след 2004 г. е виждала ищците да ползват магазина и ищцата искала да си сложи дървата в „магазина”, но била заплашвана от В. и си качила дървата на терасата. Заявила е, че не живее постоянно в България, като пребивава в страна от 4 до 6 месеца, през лятото и зимата.

От показанията на св.Н. е установено, че с ответника се познават от 2000 г. и от тогава се виждат редовно - поне три пъти в месеца го посещава и знае, че от 2004 г. процесният магазин се ползва само от ответника, който си слага там личен багаж и не е виждал друг да го ползва, като от 2004 г. брат му и роднините му не са стъпвали в имота. Заявил е, че е помагал на В. да пренася багаж от задната стаичка и е влизал в обекта, които е пълен с негови лични вещи. Св.П. сочи, че познава ответника и брат му, като му е известно, че между тях е имало дрязги и разправии. Свидетелят е помагал на В. да си сложи покъщнина, натурии в магазина, като не е виждал роднините на брат му да влизат в магазина.

При така установеното, въззивният съд е приел, че фактическата власт върху процесния магазин е придобита от В. М. въз основа на споразумението, чрез което е разпределено ползването на съсобствеността, и това изключва възможността той да държи вещта като своя. Посочено е, че със сключеното между двамата братя споразумение от 05.01.2004 г. на В. М. не му е предадено владението на процесния магазин, както неправилно счита той като насрещния ищец, а му е предоставено ползването, защото с това споразумение е разпределено ползването на имота, върху който двамата братя са установили съвладение като съсобственици. Аргумент за горния извод съдът е черпил от нормата на чл.32 ЗС, 3 според която разпределението на ползването на съсобствената вещ дава възможност на единия съсобственик да упражнява фактическата власт в реални граници и да ползва общата вещ, което е различно от владението като правомощие и елемент от състава на правото на собственост, т.е. този съсобственик е владелец на своята идеална част и държател на частите на другите съсобственици. Така въззивният съд е заключил, че за да може В. М. да се позове на придобивна давност, той следва да установи в процеса преобръщане на държането на чуждата идеална част във владение за себе си. И след преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът и насрещен ищец В. М. е доказал извършването на действия, с които е отблъснал владението на другия съсобственик – ищците, а преди това техния наследодател, като е препятствал възможността им да упражняват своето право на собственост. За този извод съдът се е позовал основно на показанията на свид.М. и приетото за установено от тях, че ответниците по насрещния иск и първоначални ищци не могат да влязат в магазина, защото В. не ги допуска, опитали се да уредят отношенията си доброволно, но той отговарял, че магазина е негова собственост, те са му го преотстъпили и искал сам да го ползва, като от няколко години те нямали никакъв достъп до имота и след като В. сменил ключа, свекърва й вече нямала ключ, и към момента помещението се ползва като склад от В.. В подкрепа показанията на този свидетел въззивният съд е реферирал и към тези на свид.К., от които е установено, че ищците искали да ползват магазина, но В. не им предоставял достъп и оттам започнали проблемите, като в първите години опитали да се споразумеят. За извода, че преобръщането на държането на чуждите ид.части във владение от страна на В. М. е станало от май 2004 г., решаващият съд се е позовал на уговорения в писменото споразумение между него и брат му срок за изпълнение на задълженията по него- 01.05.2004 г., както и на изявлението на насрещните ответници в отговора им на насрещния иск, че скоро след подписване на това споразумение уговорките между двамата братя били прекратени, тъй като В. М. не е изпълнил задълженията си и бил помолен от брат си да освободи магазина, но той отказал и оттам нататък препятствал достъпа им до магазина, сменял ключа за него, заявявал претенция, че е негова собственост, поради което е направен решаващ извод, че от м.май 2004 г. същият е установил владение, а не държане, върху процесния имот, като е отрекъл правата на другите съсобственици, демонстрирано и спрямо наследодателя на насрещните ответници. Това владение според въззивния съд е било спокойно-липсвало насилие при установяване и поддържането му, явно- фактическата власт била упражнявана така, че всеки заинтересован е можел да научи за това, по делото липсвали данни влошените отношения между страните да са надхвърляли междуличностните кавги, спорове и морален тормоз, за които в практиката на ВКС се приема, че не осуетяват спокойното владение. Прието е още, че не е доказано ответниците по този иск или техния наследодател да са предприели действия, с които да прекъснат това владение, което, поради продължителността му за период повече от 10 години след м.май 2004 г., е направило В. М. собственик на магазина, и предявеният от него насрещен иск е основателен. По тези мотиви първоинстанционното решение в частта, в която насрещния иск е бил отхвърлен, е отменено, и е постановено от въззивния съд неговото уважаване, ведно с осъждане ответниците по иска да платят на ищеца общо 2775 4 лв. разноски за двете съдебни инстанции.