Решение № 4003 от 11.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4003 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20261100502085 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу решение 21 450/24.11.2025 г. по гр.д. 12479/2025 г. на С РС, 42 състав, с което са отхвърлени предявените от същия искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД вр. чл.

240 ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Г. Х. И. за признаване за установено, че съществува вземане на ищеца, както следва: 1000 лв. – главница по договор за паричен заем, сумата от 240, 90 лв. – договорна лихва за периода 29.02.2020 г. – 28.02.2021 г., сумата от 317, 80 лв. – мораторна лихва за периода 28.02.2021 г. – 02.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 60923/24 г. по описа на СРС, 42 състав.

В жалбата са наведени твърдения, че решението на СРС е неправилно .

Излагат се съображения, че представеното приложение 1 към договора за целия, представен като част от документ е изготвено само досежно сочения ответник в производството, което е сторено с оглед Закона за защита на 1 личните данни и регламент /ЕС/ 2016/679. Иска се отмяна на решението на СРС като бъде постановено ново, с което да бъдат уважени предявените в производството искове.

Въззиваемата страна Г. Х. И. не заявява отговор в срока по чл.263 ал.1 ГПК.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се има предвид следното:

Видно от данните по делото ответникът – въззиваема страна и „Сити Кеш“ ООД са били в договорно правоотношение по повод сключен договор за паричен заем „Кредирект“ № 402566/29.02.2020 г. при приложими общи условия. По силата на същия, заемодателят е предоставил на ответника заем в размер на 1000 лв. при насрещно задължение на заемателя да върне сумата при изготвен погасителен план на 12 месечни вноски. В договора е посочен ГПР – 48, 26% и ГЛП от 40,05%. Страните се уговорили ищецът – заемател в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция като при неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 1 341, 72 лв., която се начислява автоматично с подписване на договора за заем /т.6.1 и т.6.2 от договора/.

Не е част от предмета на спора, че ответникът – въззиваема страна е потребител по смисъла на §13 т.1 от ДРЗЗП, поради което процесния договор попада в приложното поле на ЗПК и за наличието на неравноправни клаузи съдът следи служебно, за което обстоятелство страните са уведомени от СРС с определение 34 184/16.08.2025 г., постановено по реда на чл. 140 от ГПК.

При извършената служебна проверка въззивният съд намира, че по 2 отношение на процесния потребителски договор са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което не е налице недействителност на договора поради тяхното нарушаване съгласно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи са еднакви по вид и формат и с не по-малък от 12 размер на шрифта.

Следва да се има предвид, че императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Според чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Тази разпоредба е транспонирана в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, 3 когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

В процесния договор за потребителски кредит в размера на ГПР не е включен размера на неустойката по т. 6.2 от договора, която представлява част от „общия разход по кредита” по смисъла на горепосочените разпоредби, което ясно личи от клаузата на т. 5 от договора, съгласно която ГПР на заема не включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения.

Уговорката за неустойка цели прикриване на част от възнаграждението за кредитора по начин, че то да не попадне в обхвата на „общия разход по кредита на потребителя“ по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно да не бъде включено в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Това е така, защото същата е предвидена при сключването на договора и без да е изтекъл тридневния срок за предоставяне на обезпечението, в погасителния план към договора е предвидено разсрочено заплащане на неустойката за неизпълнение на посоченото задължение. Вноските за неустойка са кумулирани към погасителните вноски, с което се явяват добавък към същите, т.е. практически неустойката е приравнена на погасителните вноски по кредита и същата се явява сигурна печалба за кредитора. Резултатът от тази дейност е заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото при отчитане на неустойката, чийто размер е по-голям от размера на предоставената заемна сума, то ГПР очевидно би бил по-висок както от посочения в договора процент от 48. 26 %, така и от петкратния размер на законната лихва, което ясно личи и от погасителния план. Така при заета сума от 1 000 лв., сумата подлежаща на връщане възлиза на 2 556 лв.

В обобщение на тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че посоченият в договора стойност на ГПР не отговаря на действителния му размер, който е по-висок. Невключването в изчисляването на ГПР по реда на чл. 19, ал. 2 ЗПК на размера на неустойката е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чието нарушаване води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК е императивна и с оглед констатираното 4 нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е посочено в нея като основание за недействителност на договора за потребителски кредит, то единственото възможно решение за съда е да приложи закона според ясния му смисъл.

Целта на уредбата на ГПР е да се уеднакви изчисляването му от кредиторите като по този начин потребителят да може да го сравни с конкурентните кредитни продукти. За законодателя подвеждащото оповестяване на ГПР е порок от толкова висока степен, че то изключва валидността на целия потребителски договор, поради което се дължи връщане само на чистата стойност на заема т.е. главницата.

Видно от данните по делото, вземанията на заемодателя „Сити Кеш“ ООД по повод сключения с ответника договор са цедирани на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 13.01.2022 г. В приложение 1 към същия, предоставен като извадка, касателно единствено процесния по настоящото производство договор, е видно, че вземанията, предмет на този договор за заем са включени в предмета на договора за цесия.

Изготвено е уведомление за цесия от цесионера – ищец, за което същият е надлежно упълномощен от цедента, видно от приложеното пълномощно в производството пред СРС /стр.22 в делото на СРС/.

Обстоятелството, че уведомлението е изготвено от цесионера не опорочава неговото действие предвид наличието на валидна представителна власт на цесионера с тези права, предоставени му от цедента /решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на Второ ТО на ВКС, решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г. на Трето ГО на ВКС , решение 96/17.04.2018 г. по гр.д. 3049/2017 на Четвърто ГО на ВКС и др./.

В рамките на исковата молба са наведени твърдения, че уведомлението за извършената цесия е приложено към исковата молба. Не съществува пречка от нормативен порядък за приложения способ за уведомяване, поради което с факта на получаване на исковата молба, ведно с приложеното към нея уведомление, длъжникът е редовно уведомен за сключения договор за цесия.

Исковете са отхвърлени от състава на СРС по съображения, че не е представено в цялост Приложение 1, в което са посочени всички вземания, предмет на договора за цесия, от което не можело да се обоснове извод, че процесните по настоящото производство вземания са включени в предмета на договора за цесия между ищеца и заемодателя по договора за паричен заем.

5

Във въззивната жалба са изложени съображения, че Приложение 1 към договора за цесия не е представено в цялост с оглед изискванията на чл. 5 § 1 на регламент /ЕС/ 2016/679. Сочената разпоредба установява, че личните данни следва да бъдат обработвани законосъобразно, добросъвестно и по прозрачен начин по отношение на субекта на данните („законосъобразност, добросъвестност и прозрачност/. Нормата на чл. 6 §1 т.2 от регламент /ЕС/ 2016/679 на свой ред посочва, че обработването е законосъобразно, когато е необходимо за изпълнението на договор, по който субектът на данните е страна, или за предприемане на стъпки по искане на субекта на данните преди сключването на договор. Съобразно практиката на СЕС и в р ешение на Съда (трети състав) от 2 март 2023 г. по Дело C-268/21, постановено по приложението на чл. 5 и чл. 6 от регламента е посочено, че когато преценява дали трябва да разпореди представянето на документ, който съдържа лични данни, националният съд трябва да вземе предвид интересите на субектите на данни и да ги претегли с оглед на обстоятелствата по конкретния случай и на вида на съответното производство при надлежно спазване на изискванията, произтичащи от принципа на пропорционалност, и по-специално на тези, които произтичат от принципа за свеждане на данните до минимум, посочен в чл. 5 §1 б. „в“ от регламента. Данни по делото такава преценка да е осъществена от състава на СРС липсва. Нещо повече и за пълнота на мотивите, в случая се касае за частен свидетелстващ документ, който се ползва с формална доказателствена сила относно факта на изявлението и неговото авторство по арг. на чл. 180 от ГПК. Неговата доказателствена стойност се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед всички обстоятелства по делото и когато по делото не са ангажирани други доказателствени средства респ. ако вземанията са оспорени, то това е достатъчно за съда да приеме, че твърденият факт не се е осъществил. В рамките на производството пред СРС ответникът не е оспорил този частен документ, не е проявил никаква процесуална активност, за да има основание съда да излага съображения относими към заявено оспорване.