Решение № 529 от 09.11.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 529 гр. София, 07.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500344 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 204 от 01.12.2022 г., постановено по гр. д. № 731/2020 г. по описа на РС – Елин Пелин – делбено производство във втора фаза, Е. И. В. е осъдена да плати на Г. И. И. сумата от 3240 лв., представляваща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползването на ½ ид. ч. от съсобствения на страните недвижим имот, представляващ апартамент № 90, находящ се в гр. С., ж. к. „Д.“, бл. 121, вх. Б, ет. 7, с принадлежащите таванско и избено помещения и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, дължимо за периода от 31.05.2021 г. до 30.11.2022 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 31.05.2021 г. до окончателното плащане, делбените имоти са поставени в дялове на съделителите съгласно теглен жребий и е присъдена сума за уравнение на дела на Г. И. И., както и съделителите са осъдени да платят д. т. по сметка на съда.

Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство Е. И. В., като първоначално въззивната жалба е подадена срещу цялото решение, но впоследствие е оттеглена в частта срещу решението в частта досежно разпределението на делбените имоти чрез поставянето им в дялове на съделителите съобразно теглен жребий, съответно с протоколно определение от 04.10.2023 г., влязло в сила към момента като необжалвано, въззивното производство е прекратено в тази част. С оглед гореизложеното 1 предмет на настоящата въззивна проверка е решението само в частта, в която е присъдено обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС на съделителката Г. И. И. за лишаването й от ползването на ½ ид. ч. от единия от делбените имоти /апартамента в гр. С./. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението в тази част и се иска отмяната му.

Въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението в обжалваната част и се иска потвърждаването му в същата част.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да присъди претендираното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, първоинстанционният съд е приел, че на съделителката Г. И. И. се дължи такова, тъй като по делото е установено, че делбеният имот – апартамент в гр.

С., през исковия период е ползван само от съделителката Е. И. В. и нейното семейство. Този извод на първоинстанционния съд е правилен и се споделя от въззивната инстанция, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд досежно дължимостта на обезщетението /вкл. в частта относно преценката на доказателствата относно факта на ползване на апартамента и в частта досежно дължимия размер на обезщетението и критерия, въз основа на който се определя този размер/. С оглед изложените във въззивната жалба оплаквания обаче следва да се добави следното:

Според жалбоподателя, за да бъде уважена претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, на първо място ответникът по нея следва да е бил поканен да предаде ползването на идеалната част, собственост на ищеца. В настоящата хипотеза това не било така, тъй като ищцата не била предявявала искане за предаване на ползването на част от апартамента, а била предявила само претенция за плащане на обезщетение, без при това да изложи твърдения кога, как и на какво основание ответницата я е лишила от ползването или ограничила правата й. Жалбоподателката се позовава и на ТР № 7/02.11.2012 г. по т. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС.

Тези доводи са неоснователни. За да бъде уважена претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, са необходими следните предпоставки: да е налице съсобственост между страните по отношение на вещ или имот през исковия период; единият от съсобствениците да си служи с общата вещ/имот, а другият – не, респ. да си служи по-малко, отколкото му се полага според притежавания дял, т. е. да е лишен от ползата по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, като под „лишаване от ползата“ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС не следва непременно да се разбира, че съсобственикът е поискал да бъде допуснат да ползва вещта/имота и му е било отказано или е бил насила отстранен; лишеният от ползването съсобственик да е отправил към този, който си 2 служи с вещта/имота, писмено искане за плащане на обезщетение за ползата, от която е лишен. В случая тези предпоставки са налице съсобствеността по отношение на апартамента е надлежно установена, не е и спорна, установено е, че целият апартамент е ползван от дълго време, вкл. през исковия период, само от съделителката Е. И. В. и нейното семейство, другата съделителка – Г. И. И., която е лишена от ползването, е отправила надлежно писмено искане, формулирано в исковата молба, за плащане на обезщетение за лишаването й от ползата да ползва имота. Съответно от датата на получаване от ответницата на исковата молба, в която искането за плащане на обезщетение е направено, това обезщетение се дължи.

В този смисъл е и цитираното от жалбоподателя ТР, отчетено и от първоинстанционния съд. Вярно е, че в това ТР е обсъждано кога ползващият съсобственик започва да пречи на неползващия, като е прието, че това е налице, когато неползващият съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на ползващия съсобственик и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. Това обсъждане обаче е направено в контекста на въпроса, поставен за тълкуване, а именно съставлява ли личното ползване на съсобствения имот само от един от съсобствениците необходима предпоставка за основателността на претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС или от значение е само обстоятелството, че той пречи на останалите съсобственици да ползват общата вещ. Съответно е прието, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В случая е налице такова поведение на ползващата апартамента съделителка – тя със семейството си го ползва, вкл. през исковия период, за жилищни нужди на семейството и неползващата го съделителка няма ключ от него /което е установено от свидетелските показания, които относно факта, че през исковия период съделителката Г. И. И. не е имала ключ от апартамента си кореспондират/.

В ТР № 7/02.11.2012 г. по т. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС е прието още, че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ съобразно предназначението й за задоволяване на свои /лични или на семейството/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ. В случая съделителката Е. И. В. и семейството й и след получаване на писменото искане са продължили да ползват апартамента за 3 свои жилищни нужди, като са държали ключа от него без да зачитат правата на другата съделителка. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС, според изрично приетото в цитираното ТР, е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Препятстването от страна на ползващия съсобственик /макар и по силата на правомерно поведение/ на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ нарушава забраната по ал. 1 на чл. 31 ЗС да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 ЗС право на обезщетение.

Последното е регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици. Съответно в тази връзка съдът намира за основателни изложените в отговора на въззивната жалба доводи, които са в същия смисъл.

Само за пълнота на изложението следва да се добави, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е получено от съделителката Е. И. В. на по-ранна дата от тази, от която се претендира обезщетението - същото е получено за първи път на 08.01.2021 г., на която дата на тази съделителка е връчен препис от исковата молба, а впоследствие и на 19.02.2021 г., на която дата повторно /поради забавяне на първоначалното съобщение/ е връчен препис от исковата молба /а на датата 31.05.2021 г. за първи път ответницата е била редовно призована за о. с. з./. С оглед обаче принципа за диспозитивното начало в процеса и депозираната от ищцата в о. с. з. на 10.12.2021 г. пред първоинстанционния съд молба, в която изрично се сочи като начална дата, от която се претендира обезщетението, по-късната дата 31.05.2021 г.

/вероятно поради грешка на ищцовата страна относно действителната дата на връчване на преписа от исковата молба/, то същото правилно е присъдено от тази дата.

Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на делото на въззивницата не следва да се присъждат разноски.

На въззиваемата следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото за адвокатско възнаграждение /други разноски не се претендират от страната, не са и сторени такива/. Направените от страната разноски за адвокатско възнаграждение са в размер на 500 лв. съобразно доказателствата по делото за това и същите следва да се присъдят.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 204 от 01.12.2022 г., постановено по гр.

4 д. № 731/2020 г. по описа на РС – Елин Пелин, в обжалваната част, в която Е. И. В. с ЕГН ********** е осъдена да плати на Г. И. И. с ЕГН ********** сумата от 3240 лв. /три хиляди двеста и четиридесет лева/, представляваща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползването на ½ ид. ч. от съсобствения на страните недвижим имот, представляващ апартамент № 90, находящ се в гр. С., ж. к. „Д.“, бл. 121, вх. Б, ет. 7, с принадлежащите таванско и избено помещения и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, дължимо за периода от 31.05.2021 г. до 30.11.2022 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 31.05.2021 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Е. И. В. с ЕГН ********** да плати на Г. И. И. с ЕГН ********** сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство.

Решението в останалата част е влязло в сила като необжалвано.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5