Решение № 4393 от 15.08.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4393 гр. София, 07.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100513635 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.10.2022 год., постановено по гр.дело №58297/2021 год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в, „Ф.“ АД е осъдено на основание чл. 243 вр. с чл. 248 вр. с чл. 233, ал. 1 ЗЗД да опразни и предаде на „ЕСТ“ АД владението /държането/ на следния предоставен за послужване недвижим имот с идентификатор ***: офис №3, с площ от 152.10 кв.м., от които 1059 кв.м. застроена площ и припадащите се 1.728 % ид.ч. от сградата, равняващи се на 42.51 кв.м., на първия офисен етаж на сградата, находяща се в гр.София, ул.“*******, „Бизнес център – Евротур“, сграда 1, построена в имот с идентификатор ***, като ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 248.87 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 120 лв. – разноски за възнаграждение за вещо лице.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Ф.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че ищецът не бил собственик на процесния недвижим имот, тъй като същият бил апортиран през 2015 год. във „В.-***“ ООД, което впоследствие го било продало на Г.Д. М. /нотариален акт от 20.08.2019 год./. Понастоящем ответникът нито владеел, нито държал процесния имот. Обжалваното решение било недопустимо, тъй като за ищеца не бил налице правен интерес от търсената защита. Между страните никога не била съществувала и твърдяната облигационна връзка. Освен това ответникът бил придобил спорния офис по силата на давностно владение. Неправилно СРС бил кредитирал 1 представения по делото приемо-предавателен протокол, който бил неавтентичен – той бил подписан от Г.П., която не представлявала ответното дружество. Първоинстанционният съд бил приел за доказано съществуването на договор за заем за послужване въз основа на изложените твърдения, при грешна интерпретация на отношенията, залегнала в съдебните решения по многото дела, водени между страните, но това не означавало, че била налице облигационна връзка по заем за послужване, тъй като липсвали доказателства, че имотът бил предаден на ответника, нито че била налице уговорка за връщането му. А доколкото понастоящем ответникът не упражнявал фактическа власт върху имота, то не можело да бъде изпълнено искането в исковата молба за предаване на имота, както изисквала претенцията по чл. 249, ал. 2 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „ЕСТ“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в производството по реда на чл. 310 ГПК се разглеждало наличието или липсата на облигационно правоотношение по повод ползването на недвижим имот, а не и съществуването на право на собственост върху него. Следователно не подлежали на разглеждане възражения за собственост. С оглед отмяната на неприсъственото решение, постановено по гр.дело №22834/2020 год. по описа на СРС в интерес на ищеца било спорът относно прекратяването на заемното правоотношение с ответника и правото на ищеца да получи държането на процесния офис да бъде решен със сила на пресъдено нещо.

По този начин силата на издадения изпълнителен лист по посоченото дело щяла да бъде потвърдена, така че действията, извършени въз основа на него и довели до отнемане на държането на имота от ответника щели да запазят своите правни последици. По делото било доказана волята на страните при подписване на приемо-предавателния протокол от 2009 год. за възникването на правоотношение по договор за заем за послужване на процесния имот.

Този договор бил реален, като за неговото сключване било достатъчно вещта да е била предадена, без да съществува изискване договорът да бъде сключен в писмена форма.

Неоснователно било възражението на ответника за липсата на представителна власт на Г.П., подписала от негово име приемо-предавателния протокол. Ответникът не можел да се позовава на подобен порок с оглед нормата на чл. 301 ТЗ, тъй като бил признал съществуването на това правоотношение в отговора на исковата молба, подаден по гр.дело №2662/2017 год. по описа на СГС и в касационната жалба срещу решението по в.гр.дело №5349/2018 год. по описа на САС, както и при осъществения на 03.12.2019 год. въвод във владение на имота. Освен това по делото имало данни за наличието на трудово правоотношение между Г.П. и ответното дружество, сключен на 01.03.2000 год. и прекратен на 07.06.2016 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 243, ал. 1 вр. с чл. 248 вр. с чл.

233, ал. 1 ЗЗД.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Регламентацията на договора за заем за потребление се съдържа в разпоредбите на чл.

243 – 249 ЗЗД. Този договор е неформален. Сключването му не е подчинено на изискване за форма за действителност и може да бъде осъществено и чрез конклудентни действия, стига те недвусмислено да сочат волята на съконтрахентите за обвързването им от този договор.

Следователно, за да е налице валидно сключен договор за заем за послужване, е необходимо страните по него да постигнат съгласие относно съществените му условия, а имено заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване от заемателя, а заемателят да се задължи да я върне на уговорения срок или след уговореното ползване. С оглед реалния характер на договора за заем за послужване, е необходимо и въз основа на постигнатото съгласие заетата вещ да бъде предадена. Т.е. простото съгласие, придружено с предаване, е достатъчно за действителността на договора.

Основателността на предявената по настоящото дело претенция е обусловена от наличието на следните кумулативни предпоставки: 1/ валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за заем за послужване; 2/ прекратяване на договора от страна на заемодателя и 3/ неизпълнение на задължението на заемателя да върне вещта.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване горепосочените правопораждащи вземането му факти.

В разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото – приемо-предаватален протокол /на л. 14 – 15 от първоинстанционното дело/, признанието на ответника, обективирано в отговор на искова молба, подаден по гр.дело №2662/2017 год. по описа на СГС, ГО, І-14 с-в /л. 151 – 154 от първоинстанционното дело/, в касационната жалба срещу решението, постановено по в.гр.дело №5349/2018 год. по описа на САС /л. 155 – 162 от първоинстанционното дело/ и в протокол за въвод във владение от 03.12.2019 год. по изпълнително дело №20197810400752 по описа на частен съдебен изпълнител Г.Д., с рег.№781 на КЧСИ /на л. 168 – 170 от първоинстанционното дело/, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да се приеме, че отговаря на истината, въззивният съд счита за доказано, че на неустановена дата през 2009 год. ответникът е установил фактическа власт върху процесния недвижим имот, ползвал го е със съгласието на ищеца за 3 офис, без данни за заплащане на това ползване, поради което и изводът на СРС, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за заем за послужване се явява законосъобразен.

Ответникът е възразил, че представения по делото приемо-предавателен протокол, съставен на неустановена дата през 2009 год., не е бил подписан от негов представител и че действията на последния не са били потвърдени, поради което не го обвързват.

С нормата на чл. 301 ТЗ е въведена законова презумпция, че ненадлежно представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им. Независимо дали липсата на представителна власт засяга сключването на сделка от името на търговец или изпълнението на сключена от търговеца сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца, ако той не извести своевременно насрещната страна, че те не го обвързват. Приложението на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените от негово име без представителна власт действия. За да се приложи чл. 301 ТЗ, е достатъчно да се докаже, че търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат /виж например Решение № 89 от 12.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 431/2012 г., II т. о., ТК/.

В контекста на изложеното СГС приема, че в тежест на ищеца е било да установи наличието на представителна власт на лицето, подписало процесния протокол или да докаже предхождащ образуването на исковото производство момент на узнаване от ответника за тези действия, при установяване на което съответно в тежест на ответника е било да докаже факта на незабавното противопоставяне. Тези обстоятелства могат да бъдат доказвани чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК. Няма пречка, липсата на противопоставяне да се констатира и чрез показанията на свидетели.

В частност по делото не са ангажирани данни за надлежно упълномощаване на Г.Д.П. да действа при сключване на договор за заем за послужване /макар да е видно от справка на НАП, че същата е била в трудови правоотношение с ответното дружество през 2009 год. – л.

290 от първоинстанционното дело/. Същевременно установено е въз основа на гласните доказателства чрез разпита на свидетелката Л. Л.С., които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по делото, че ответникът е бил уведомен за договора за заем за послужване, в т.ч. за фактическото предаване на процесния имот, най-късно до края на 2009 год., като го е и ползвал, във връзка с което не се спори, че е заплащал консумативни разноски. В този смисъл липсата на изискуемото от чл. 301 ТЗ противопоставяне веднага след посочената дата /каквото по принцип може да се доказва чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК/, означава, че е налице потвърждаване от страна на ответното дружество на извършените без представителна власт действия – сключването на процесния договор и подписването на приемо-предавателния протокол.

4

Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че в настоящото производство въпросът за собствеността върху процесния имот не подлежи на изследване и установяване със сила на пресъдено нещо – виж чл. 314, ал. 2 и 3 ГПК.

На следващо място, дори и да се приеме, че между страните не е било постигнато съгласие за срока на ползването на процесния имот /който срок не е съществен елемент на договора за заем за послужване/, то съгласно нормата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД, заемодателят може винаги да поиска връщането на вещта. В случая по делото е установено, че на 09.02.2015 год. ответното дружество е получило уведомление, съдържащо изявление на ищеца за заплащане на ползването, което имплицитно включва в себе си и волята му да прекрати безвъзмездното ползване въз основа на договора за заем за послужване. Подобна воля за незабавно освобождаване и връщане на заетия имот изрично се съдържа и в нотариалната покана на ищеца, представена на нотариус А.Г., с рег.№437 на НК, на 20.01.2020 год., връчена на ответника на 16.03.2020 год. /обстоятелство, което същият не оспорва/. Следователно изискуемостта на задължението за връщане на вещта е настъпила, поради което и релевираната претенция подлежи на уважаване, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.