Решение № 5379 от 11.08.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5379 гр. София, 11.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Г. Ст. Чехларов

ДОРА З. И.А при участието на секретаря Цветанка Янк. Митакева като разгледа докладваното от ДОРА З. И.А Въззивно гражданско дело № 20241100513805 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20127559/07.08.2024 г., постановено по гр. д. № 13665/2018 г. по описа на СРС, 79 състав: е поставен в дял на съделителката-въззивник Т. Д. Д. недвижим имот представляващ апартамент № 89, находящ се в гр. ****, състоящ се от две стаи, дневна кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 90,88 кв. м., при съседи на жилището: от изток – коридор, стълбище, ап.

№ 88 и ап. № 90, от запад – разделна стена с вход Г, от север – улица, от юг – зелена площ, отгоре – апартамент № 94 и отдолу – апартамент № 84, заедно с принадлежащото избено помещение № 30, с полезна площ от 6,54 кв. м., при съседи на избеното помещение: от изток – коридор, от запад – разделна стена с вход Г, от север – зелена площ, от юг – мазе № 29, заедно с 1,180 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който недвижим имот, съгласно схема № 34368/02.11.2011 г., издадена от СГКК – гр. София, представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се на адрес: гр. София, р-н ****, в сграда № 13, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта – 1, с площ от 1

90,88 кв. м., заедно с избено помещение № 30, с площ от 6,54 кв. м. и 1,180 % идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – ***, ***, под обекта – *** и над обекта –

***; осъдена е съделителката-въззивник Т. Д. Д. да заплати за уравняване на дяловете им: на М. Б. М. – 21 683,32 лв., на П. А. М. – 21 683,32 лв., на М.

Д. Д. – 43 366,64 лв., на Д. П. Д. – 32 524, 98 лв., ведно със законната лихва върху посочените суми на всеки от съделителите в 6-месечен срок от влизане в сила на решението; отхвърлен е изцяло предявеният от Т. Д. Д. иск по реда на чл. 346 ГПК с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН срещу М. Б. М., П. А. М. и М. Д. Д. за заплащане на стойността, с която се е увеличило наследството на общия наследодател Д. М., починал на 16.02.2002 г., вследствие на платените от нея докато е бил жив парични задължения във връзка с процесния имот в размер на сумата от 20 000 лв., от която: 8000 лв. – платени от нея при закупуване на жилището и 12 000 лв. – платени от нея за погасяване на заем към „ДСК“ за закупуване на жилището, а именно: 40 654,98 лв. – по отношение на М. Д. Д., 20 327,49 лв. – по отношение на М. Б. М. и 20 327, 49 лв. – по отношение на П. А. М..

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от съделителя Т. Д. Д. с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Излага, че първоинстанционният съд не е разгледал всички писмени и гласни доказателства, които установяват, че Т. Д. е предоставила 12000 лв. за погасяване на заема към ДСК, взет от нейния баща Д. М. за закупуване на процесното жилище. СРС е отхвърлил искането за експертиза по датата на вносната бележка за 11806,10 лв. и е направил грешна връзка между този документ и покупко-продажбения договор от 10.03.1989 г., като по този начин е извел неправилни изводи за датите и смисъла на платежите. Показанията на свидетелите (Й., В.М. и др.) – които потвърждават, че сумите за погасяване на заема са набрани от Т. (чрез изтегляне от сметка, дарения от родители и допълнителни суми) – не са били правилно обсъдени от съда. Първоинстанционният съд не преценил, че освен сумата от 12000 лв. за погасяване на заема, още 8000 лв., дадени от въззивника като заем за закупуване на жилището, също трябва да се отчетат като увеличение на наследството по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН. Тъй като тези средства не са били върнати, те увеличават стойността на наследствения имот. Аргументират се и принципите от практиката на ВКС, според които въпросът за приноса (увеличението на наследството) трябва да се решава в рамките на делбения процес, без да се допуска двойно плащане или обвързване със силата на предишни решения по сродни въпроси. Т. Д. е внесла общо 20000 лв. за закупуване на процесното жилище, които не са й върнати, а това трябва да бъде признато като увеличение на наследството при делбата.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта по иска с правно основание чл.12, ал. 2 ЗН и да го уважи.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК съделителите-въззиваеми са подали отговор на въззивната жалба, като са изложили доводи за неоснователността й. Сочат, 2 че оплакванията по въззивната жалба не се основават на нови или неизяснени доказателства – всички писмени и други материали вече са били подробно разгледани от първоинстанционния съд, който е взел предвид и допълнителните уточнения на ответницата по исковете по чл. 12, ал. 2 ЗН.

Твърдението, че жалбоподателката е платила 12000 лв. вместо наследодателя за погасяване на банков кредит, не се доказва – представената в делото вносна бележка е за 11806,10 лв., без ясно посочване на вносителя, а датите и свидетелските показания по въпроса са противоречиви. Претенцията за принос от 8000 лв. също не се приема, тъй като тази сума е дадена като заем (с документална потвърждение от 28.06.1990 г.), по който наследодателят е поел задължение за връщането й, което изключва нейното признаване като принос за увеличение на наследството. Освен това, искането за увеличение на наследството с общо 20000 лв. е неоснователно, тъй като в неденоминиран вид тази сума съответства на минимална стойност след деноминацията.

Молят съда да остави без уважение въззивната жалба.

Решение № 20127559/07.08.2024 г. е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е поставен в дял на съделителката-въззивник Т. Д. Д. недвижим имот представляващ апартамент № 89, находящ се в гр. ****, както и в частта, с която е осъдена съделителката-въззивник Т. Д. Д. да заплати за уравняване на дяловете им: на М. Б. М. – 21 683,32 лв., на П. А. М. – 21 683,32 лв., на М. Д. Д. – 43 366,64 лв., на Д. П. Д. – 32 524, 98 лв., ведно със законната лихва върху посочените суми.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба и отговорът на въззивна жалба, след като се запозна с приобщените по делото доказателства, намери следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

По отношение на иска с правно основание чл. 12, ал. 2, ЗН:

Предявени са субективно съединени искове от Т. Д. Д. иск по реда на чл.

346 ГПК с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН срещу М. Б. М., П. А. М. и М. Д.

Д. за заплащане на стойността, с която се е увеличило наследството на общия наследодател Д. М., починал на 16.02.2002 г., вследствие на платените от нея докато е бил жив парични задължения във връзка с делбения имот в размер на сумата от 20 000 лв., от която: 8000 лв. – платени от нея при закупуване на жилището и 12 000 лв. – платени от нея за погасяване на заем към „ДСК“ за закупуване на жилището, а именно твърди се увеличение на имуществото, 3 както следва: 40 654,98 лв. – по отношение на М. Д. Д., 20 327,49 лв. – по отношение на М. Б. М. и 20 327, 49 лв. – по отношение на П. А. М..

Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпросът дала ли е ищцата на наследодателя си парична сума в твърдяния размер за погасяване на кредита, с който е закупен процесния делбен имот.

Правопораждащият фактически състав за възникване на вземане за принос за увеличаване на наследството включва следните елементи:

1. Претендиращият да има качеството наследник;

2. Да е спомогнал за увеличаване на наследството;

3. Действията, довели до увеличението да са извършени приживе в полза на наследодателя;

4. Действията, довели до увеличение на наследството да са без правно основание;

5. Претендиращият да не е бил възнаграден по друг начин /чрез завещание, дарение, ползване на имота през определен период от време/.

От представеният по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ /отм./ от 10.03.1989г. и вносна бележка № 181/4 от 10.03.1989г. /л. 76, СРС гр.д. № 61316/2011/ се установява, че Д. Д. М. е придобил правото на собственост въз основа на Заповед № ДИ – 03-837/88г. от 24.02.1989г. на Председателя на ИК на РНС „Люлин“ върху недвижим имот, апартамент, собственост на държавата, ведомствен на МРР-ТИЛ, находящ се в гр. София, местност „комплекса“ и представляващ апартамент № 89, на 03 етаж, в жилищна сграда № 305, вх. „В“, построена върху държавна земя, комплекс „Люлин“, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ: 90,88 лв.м., ведно с избено помещение № 40, с полезна площ“ 6,54 кв.м., с 1,180% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото /на стойност 1900 лв./, при съседи: изтоккоридор и стълбище и ап. 88 и 89-рърж., запад – разделна стена с вх. „Г“, север – улица, юг – зелена площ, отгоре – ап. 94 – държ., отдолу – ап. 84, собствен на сем. С. за сумата от 21 334 лв., заплатена напълно от купувача, както следва: със собствени средства сумата от 9334 лв., внесена по сметка 180 /181/4/, с квитанция № 98 от 10.03.1989г. и заемни стредства, в размер на 12000 лв., внесена по сметка 180 /181/4/ с инспекторско нареждане от 10.03.1989г.

От разписка от 28.6.1990г. се установява, че Д. М. получил заем от дъщеря си Т. Д. Д. в размер от 8000 лв., който заем се задължил да върне при поискаване.

Установява се от представената справка по партида на заем от Държавна спестовна каса – жилищен кредитен клон, ***, че към 1991г. по заем с партиден № 2303291, в началото на годината, задължението е възлизало в размер на 11 662,84 лв., с увеличение на заема – 316,28 лв. и лихва за 1991г.

– 29,43 лв. Постъпила е вноска в размер на 12031,10 лв., а към 01..01.1992г., остатъкът на задължението е възлизал в размер на 22,55 лв. Според Удостоверение от 12.11.2009г. от Банка „ДСК“, вноските по отпусатия на Д. Д.

М. кредит са изцяло изплатени през 1993г.

Представени са и доказателства за обслужване на жилищния заем, включително вносна бележка за сумата 11 806,10 лв. за частично погасяване 4 на кредита на 06.03.1991г.

По делото е представено и извлечение от банковата сметка на Д. П. Д. – съпруг на Т. Д., от което се установява, че на 25.02.1991 г. същият е изтеглил сума в размер на 6 000 лв.

Според постъпилото от Столична община, Дирекция „Местни данъци и такси“, отдел „Люлин“, за процесния имот, за периода от 2008г. дп 05.12.2014г., задълженията на имота са заплащани от Т. Д..

Приобщено е Удостоверение за сключен на 12.09.1983г. граждански брак между Т. Д. Д. и Д. П. Д..

От показанията на свидетеля В. Й. се установява, че Т. Д. и съпругът й Д.

П. Д. живеят в гр. София, ж.к. ****, като според свидетеля Й. Т. живее там още от нанасянето си с родителите си, а към 1991 г. тя и семейството й са обитавали същия апартамент. Свидетелят Й. сочи, че познава Д. П. от 1983 г., когато заедно са работили в градския транспорт, а впоследствие и в „Български пощи“ ЕАД, както и че за първи път е посетил жилището през 1986 г., когато голямата дъщеря на Т. – П., била на 1 година. Според показанията му в периода от 1987 г. до декември 1990 г. Т., Д. П. и дъщеря им П. живели и работили в гр. Варна, а през 1988 г. им се родила втората дъщеря – Д.; през м. декември на 1990 г. Т. и двете деца се върнали в София, а в края на януари 1991 г. се върнал и Д. П. след изтичане на предизвестието му за напускане. Й. заявява, че към края на февруари 1991 г. Д. П. му споделил, че заедно с Д. М., бащата на Т., и самата Т. са решили да закупят апартамента, за който вече била направена първа вноска през 1989 г. в размер на 9000 лв., внесена от бащата на Т.. Свидетелят твърди още, че в началото на март 1991 г.

Разпечатката съдържа 45 от 134 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7bcab24a-6b16-4950-b67d-30146291cbbe