Определение № 3140 от 20.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3140 гр. София, 20.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Филип Владимиров

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20238002104746 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. В., чрез адв. Ем. С., срещу Решение № 923 от 21.07.2023 г. по в. гр. д. № 1095/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 260023/28.02.2023 г., постановено по гр. д. № 7030/2020 г. по описа на РС Варна, 14 състав. С първоинстанционното решение В. В. В. е осъден да заплати на С. А. А. сумата от 15 015 лева, представляваща припадащата се част от задължението на ответника, платено в полза на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД по Договор за кредит от 19.04.2017 г., сключен между банката кредитор и „Био вода“ ООД, ЕИК:[ЕИК] – кредитополучател, обезпечен с поръчителството на страните по делото С. А. и В. В. по Договор за поръчителство от 19.04.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на молбата – 26.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 145 от ЗЗД. С първоинстанционното решение е отхвърлено заявеното от В. В. срещу С. А. възражение за прихващане на основание чл. 103 от ЗЗД със сумата от 15 786,74 лева, представляваща половината от заплатените от него суми в качеството на солидарен длъжник по Договор за кредит между „Банка ДСК“ ЕАД и „Био вода“ ООД, ЕИК:[ЕИК], от 15.03.2016 г. и Договор за поръчителство от 15.03.2016 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.

3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба С. А. А. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за 1 неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.

2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по спора са съдружници и управители в „Био вода“ ООД, ЕИК:[ЕИК]. Въз основа на договор за кредит от 19.04.2017 г. и Анекс № 1/03.05.2018 г. „Банка ДСК“ ЕАД (банката) предоставило на „Био вода“ ООД кредит в размер на 30 000 лева за срок от 2 години за рефинансиране на кредит, отпуснат на „Био вода“ ООД по договор за кредит със същата банка от 15.03.2016 г., а остатъкът – за оборотни средства (съгласно чл. 1 от договора от 19.04.2017 г). Съгласно чл. 8 от договора обслужващата кредита разплащателна сметка била № [банкова сметка]. В деня на сключване на договора за кредит между банката, от една страна, и С. А. А. и В. В. В., от друга, бил сключен договор за поръчителство, с който поръчителите А. и В. се задължили спрямо банката за изпълнение на задълженията на „Био вода“ ООД по договор за кредит от 19.04.2017 година. Действието на договора за поръчителство било продължено до 19.04.2019г. с изрична договореност между страните от 03.05.2018 година. На 19.04.2019 г. ищецът С. А. А. наредил от собствената си сметка [банкова сметка] с две нареждания за кредитен превод суми в размер на 15 030 лева и 15 000 лева в полза на „Био вода“ ООД по обслужващата договора за кредит от 19.04.2017 г. сметка № [банкова сметка], като в основание за плащане посочил „погасяване като поръчител на кредит на „Био вода“ ООД от 19.04.2017г.“

Размерът на кредита, отпуснат от същата банка на „Био вода“ ООД на 15.03.2016 г., бил 19000 лева и краен срок на погасяване 15.03.2018 година. Средствата по кредита били предоставени по разплащателна сметка на кредитополучателя № [банкова сметка] – същата, по която бил обслужван и кредитът от 19.04.2017 година. Вземането и по този договор от 15.03.2016 г. било обезпечено с договор за поръчителство от 15.03.2016 г., сключен между С. А. А. и В. В. В. в качеството на поръчители и „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор.

Въз основа на заключението към съдебно-счетоводната експертиза, изслушано в производството пред районния съд, въззивният съд приел, че сумата от 30 000 лева по договора за кредит от 19.04.2017 г. била усвоена от кредитополучателя на 24.04.2017 г. по сметка № [банкова сметка]. Към 19.04.2019 г. задължението е било в размер на 30 033,75 лева (30 000 лева – главница, и 33,75 лева – лихва) и същото било погасено със средства от два броя банкови превода от 19.04.2019 г., извършени от личната сметка на ищеца С. А. по разплащателната сметка на „Био вода“ ООД в „Банка ДСК“ ЕАД със сумите 15 030 лева и 15 000 лева. Главницата от 19 000 лева по договора за кредит от 15.03.2016 г. била усвоена по сметка № [банкова сметка], а към 19.04.2017 г. по него била погасена чрез плащания главница в размер на 9 913,08 лева. Дължимият остатък възлизал на 9 122,06 лева (9 085,92 лева – главница, и 35,14 лева – лихва). Сумата от 9 122,06 лева била погасена 2

(рефинансирана) с част от сумата, отпусната с договора за кредит от 19.04.2017 година. По сметката на „Био вода“ ООД № [банкова сметка] В. В. направил преводи общо в размер на 19 500 лева с посочено основание „захранване“, от които 10 903,50 лева (9 913,08 лева – главница, 279,13 лева – такси, и 711,29 лева – лихви) били погашения по договора за кредит от 2016 година. По левовата сметка на „Био вода“ ООД постъпвали и суми от други източници, поради което категоричен извод кои точно постъпления са извършвани за погасявания на задълженията по кредита било невъзможно да се обоснове. Ответникът по исковете В. внасял суми и по сметката в USA на „Био вода“ ООД, но от нея погашения по процесните договори за кредит не били извършвани. Общият размер на направените вноски от ищеца С. А. по сметката на „Био вода“ ООД № [банкова сметка] бил 30 785 лева, от които с 30 279, 33 лева било погасено задължение по договор за кредит от 2017 г. (30 000 лева – главница, и 279,33 лева – лихви). От устните разяснения на вещото лице в съдебно заседание въззивният съд установил, че през левовата банкова сметка на „Био вода“ ООД в „Банка ДСК“ ЕАД преминавали плащания на дружеството с различно основание (фирмени разходи), в това число от нея автоматично със служебно инкасо банката изтегляла на падежа дължимите суми по кредитите. Кредитите били обслужвани само от левовата сметка на дружеството, а сметката в щатски долари била използвана само във връзка с дейността на дружеството.

Съдът приел, че след като сумите били наредени от личната сметка на ищеца А. и в тях било посочено основание „погасяване като поръчител на кредит на „Био вода“ ООД от 19.04.2017г.“, логично следвал изводът, че с тях било извършено плащане на задължението на дружеството кредитополучател с лични средства на поръчителя ищец С. А..

Възраженията на ответника, че преводите от 19.04.2019 г. били извършени със средства на самото дружество и били наредени от ищеца в качеството му на управител на „Био вода“ ООД, а не в лично такова, съдът приел за недоказани. С извършеното на 19.04.2019 г. плащане на задължението на кредитополучателя „Био вода“ ООД по договора за кредит от 19.04.2017 г. въззивният съд счел, че поръчителят С. А. погасил изцяло обезпечения дълг, в резултат на което се суброгирал в правата на кредитора и в негова полза възникнало валидно вземане срещу другия поръчител (ответник по иска) за половината от платеното.

След като обосновал извод за основателност на претенцията на ищца, въззивният съд намерил правопогасяващото възражение на ответника за прихващане с негово насрещно вземане в размер на 15 786,74 лева – сбор от извършени плащания на задължения на „Био вода“ ООД по договорите за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД от 15.03.2016 г. и от 19.04.2017 г. в качеството му на поръчител - за неоснователно. Възражението на ответника, че двата договора за кредит били източник на едно правоотношение, възникнало през 2016 г. и продължено с договора от 2017 г., въззивният съд приел за неоснователно, мотивирайки се, че макар и сключени между едни и същи страни и с почти идентични клаузи, двата договора за кредит (от 15.03.2016 г. и от 19.04.2017 г.) били източник на самостоятелни правоотношения. Обстоятелството, че част от сумата по кредита от 2017 г. послужила за погасяване на кредитното задължение по договора от 2016 г. не променяло този извод, доколкото самото рефинансиране по същността си предполагало съществуването на повече 3 от едно кредитно правоотношение. Въззивният съд намерил за недоказано, че наредените от ответника касатор парични преводи в общ размер от 31 573,48 по сметките на дружеството „Био вода“ ООД – левова и в щатски долари, в периода от 13.04.2016 г. до 09.07.2018 г. представлява плащане, извършено от ответника в лично качество като поръчител по договорите за кредит от 2016 г. и от 2017 година. Посочил е, че съгласно заключението към приетата съдебно-счетоводна експертиза сметката на дружеството в щатски долари не е обслужвала договорите за кредит и плащанията по нея не са погасявали кредитните задължения, поради което сумата в размер на общо 28 663,79 лева, внесена от ответника В.

В. по сметката в USA, не е заплатена в качеството му на поръчител. Вноските, направени от ответника по сметката в лева в „Банка ДСК“ ЕАД с № [банкова сметка] в общ размер на 19 500 лева, били с вписано основание „захранване“, от което извод, че плащанията са извършени от поръчител също било невъзможно да се обоснове. Въззивният съд приел за недоказано чия била собствеността върху парите, с които била захранвана фирмената сметка – лични на ответника В. или пък собственост на самото дружество, реализирани от дейността му. По тези съображения окръжният съд отхвърлил възражението за прихващане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Как следва да се тълкуват два идентични договора между банката и задълженото лице, сключени в две последователни години, от които е видно, че се извършва преструктуриране на дълга по първоначалния договор, като единствената разлика е в размера на отпуснатата сума поради обстоятелството, че с част от нея се погасява заемната сума по предходния договор, и намира ли чл. 20 ЗЗД приложение за установяване на обстоятелството, че възникналите разчети между спорещите поръчители почиват на едно и също правоотношение?";

2. „Длъжен ли е съдът да уважи възражение за прихващане, когато от материалите по делото се установява, че от ответника като вносител са постъпили суми по банковите сметки, обслужващи текущ банков кредит, с част от които е извършено погасяване, и може ли да отхвърли възражението единствено поради обстоятелството, че в основание на вносната бележка е вписано „захранване на сметка“, а не „погасяване на кредит от поръчител“, и следва ли само от обстоятелството, че другият поръчител е наредил дължимите по кредита вноски от своя лична банкова сметка да се счита за доказано, че той е направил това с лични средства, а не със средства от касата на задълженото дружество?";

3. „Следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали за извършат пред първата инстанция поради непълнота и неточност на доклада и дадените указания, и ако не е сторил това, има ли право да формира вътрешно убеждение, че страната не е посочила доказателства, които биха установили факти и обстоятелства, опровергаващи представените от другата страна частни свидетелстващи документи?“;