Решение № 990 от 16.07.2026, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1264/2026
- Вид
- Решение № 990
- Подписан
- 16.07.2026
- В сила
- 16.07.2026
- Състав
- Стефка Михова, Иван Йорданов, Николай Стоянов
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269, ал. 1 изр. второ · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 990 гр. Пловдив, 16.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Стефка Михова
Членове:
Николай Стоянов
Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Михова Въззивно гражданско дело № 20265300501264 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Даикс“ ООД, ЕИК **********, срещу Решение №1243/18.03.2026г. , постановено по гр. д. № 8295/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от жалбоподателя за признаване за установено в отношенията между страните, че „Хеброс Бус“ АД, ЕИК ********, му дължи неустойка за забава по чл. 4.1 от сключено между страните на 08.01.2025 г. споразумение с нотариална заверка на подписите, за разликата над уважения размер от 490,84 евро до пълния претендиран размер от 8 344,28 евро.
Въззивникът „Даикс“ ООД твърди, че районният съд е допуснал нарушение на материалния закон и е изтълкувал погрешно клаузата на чл. 4.1 от сключеното между страните споразумение . Поддържа тезата, че уговореният размер на неустойката от 0,5% следва да се начислява на дневна база и върху цялата сума от 192 000 лева, а не еднократно или върху отделните падежни вноски. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи иска изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемото „Хеброс Бус“ АД, ЕИК 204719212, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и постановено при точно тълкуване на договорната воля. Моли решението на районния съд 1 да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Пловдивски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели, ОС-Пловдив намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл.269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от „Даикс“ ООД, ЕИК ********, положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК с правно основание с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, с който се иска от съда да признае за установено по отношение на ответника „Хеброс Бус“ АД съществуването на вземане в размер на сумата от 16 320 лева /8 344,28 евро, представляваща договорна неустойка за забава по чл. 4.1 от сключено между страните на 08.01.2025 г. споразумение с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 25.02.2025 г., за която сума е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 1931/07.03.2025 г. по ч. гр. д. № 3555/2025 г. по описа на РС – Пловдив.
С обжалваното решение Районен съд – Пловдив е уважил предявеният иск частично – до размер на сумата от 490,84 евро /960 лева .
Първостепенният съд е приел за безспорно установен факта, че главницата по споразумението в размер на 192 000 лева е напълно изплатена от ответника преди завеждане на исковата молба, но при допусната забава за първите два транша. При тълкуването на клаузата на чл. 4.1 от споразумението съдът е приел, че същата обективира еднократна (глобална) санкция в размер на 0,5% от общата сума 192 000 лева, тъй като в текста липсва уговорен времеви период „на ден“. За горницата над 490,84 евро /960 лева до пълния претендиран размер от 8 344,28 евро/16320 лева районният съд е отхвърлил иска като неоснователен.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая спор по фактите няма, като в тази връзка с въззивната жалба не се оспорват фактическите и правни изводи на съда относно сключването между страните на 08.01.2025 г. на валидно споразумение с нотариална заверка на подписите, с което ответникът е признал дълг към ищеца в размер 2 на 192 000 лева за изпълнени услуги по договор за охрана на физически обекти.Договорено е сумата да бъде платена на три вноски:Първа вноска (65 000 лв.) – незабавно след подписване;Втора вноска (65 000 лв.) – до 31.01.2025 г.;Трета вноска (62 000 лв.) – до 20.02.2025 г. В чл. 4.1 от споразумението е посочено , че при забава на плащанията на която и да е погасителна вноска длъжникът дължи на кредитора неустойка за забава в размер на 0,5 % от дължимата сума.От събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че главницата от 192 000 лв. е платена изцяло преди завеждане на исковата молба, но при следните дати: Първи транш – преведен на 13.01.2025 г. (забава от 4 дни);Втори транш – преведен на 14.02.2025 г. (забава от 13 дни);Трети транш – преведен на падежа на 20.02.2025 г.
Спорът между страните, пренесен пред въззивната инстанция е ограничен и се свежда единствено досежно тълкуването на клаузата на чл. 4.1 от споразумението и правните последици от пораждане на субективното право на неустойка – по повод базата и периода за начисляване на уговорената санкция.
Въззивникът поддържа изцяло тезата, че уговореният размер от 0,5% следва да се прилага ежедневно („на ден“) и то върху цялата сума от 192 000 лева, а не еднократно или върху отделните падежни вноски.Твърди също, че е налице и извънсъдебно признание от страна на ответника на размера на претенцията, обективирано в молба до ЧСИ Б. А. , в която е посочил, че желае да погаси доброволно задълженията си в пълен размер и сумите да бъдат разпределени на кредитора „Даикс“ООД.
Тези доводи на жалбоподателя въззивният съд намира за неоснователни.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че молбата на длъжника до ЧСИ Б. А. съставлява извънсъдебно признание на иска. За да има характер на признание, изявлението на длъжника трябва да бъде изрично, ясно и насочено към потвърждаване на самото основание на дълга.От съдържанието на документа е видно, че той представлява единствено израз на съгласие за извършване на конкретен превод по вече наложен запор, а не признание на спорното вземане или на начина на неговото изчисляване. Още по-малко от такава молба може да се извежда съгласие относно механизма на начисляване на неустойка, който е предмет на настоящия спор.
Същевременно при тълкуването на договорите съдът е длъжен по реда на чл. 20 от ЗЗД да изследва действителната обща воля на страните. В текста на чл. 4.1 от процесното споразумение изрично е посочена единствено цифровата стойност „0,5%“. В него изцяло липсва каквото и да е словесно обозначение за времева периодичност (думи като „на ден“, „дневно“ или „за всеки ден забава“). В търговския оборот липсата на времеви показател обективира съгласие за еднократна (фиксирана) неустойка за самото просрочие.
Нещо повече – от автентичния текст на чл. 4.1 се установява, че при забава на която и да е вноска се дължи неустойка в размер на 0,5% от „дължимата сума, описана подробно по-горе“. Граматическото, логическо и 3 систематично тълкуване на това препращане сочи, че база за изчисление е размерът на конкретната просрочена вноска, а не общият размер на признатия със споразумението дълг от 192 000 лева. Начисляването на санкция върху общата сума (включваща вече надлежно платени и то на падежа вноски) съставлява неоснователно обогатяване. Дори да се приеме хипотетичната теза на въззивника за дневен характер на неустойката върху пълната сума, това би формирало неустойка от 182,5% (надхвърляща 15 пъти законната лихва), което прави клаузата нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД).
В конкретния случай от фактическа страна се установява забава от 4 дни по отношение на първата вноска от 65 000 лева (платена на 13.01.2025 г.) и от 13 дни по отношение на втората вноска от 65 000 лева (платена на 14.02.2025 г.). По отношение на третата вноска в размер на 62 000 лева се доказва по несъмнен начин, че същата е издължена изцяло на уговорения падеж – 20.02.2025 г., поради което третата вноска е платена изцяло в срок и върху нея по никакъв начин не може да се начислява каквато и да е неустойка за забава.
Тъй като неустойката е еднократна и се дължи самостоятелно само за просрочените вноски върху тяхната собствена база, дължимият размер възлиза на 0,5% от 65 000 лв. (325 лв.) за първата вноска и 0,5% от 65 000 лв.
(325 лв.) за втората вноска, или общо 650 лева (332,34 евро).
Районният съд погрешно е приел за база общата сума по споразумението от 192 000 лева и е изчислил неустойка от 960 лева (490,84 евро). Доколкото обаче ответникът „Хеброс Бус“ АД не е подал въззивна жалба срещу решението в тази му част, въззивният съд е обвързан от забраната за влошаване положението на жалбоподателя (reformatio in peius). Поради това първоинстанционният акт не може да бъде отменен под присъдените в полза на жалбоподателя 490,84 евро, поради което въззивната му жалба се явява изцяло неоснователна и следва да се отхвърли.
При този изход на правния спор жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото търговско дружество сумата от 1080 евро с вкл.ДДС- разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1243/18.03.2026г. , постановено по гр. д.
№ 8295/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от „Даикс“ ООД, ЕИК ***********за признаване за установено в отношенията между страните, че „Хеброс Бус“ АД, ЕИК **********, му дължи неустойка за забава по чл. 4.1 от сключено между страните на 08.01.2025 г. споразумение с нотариална заверка на подписите, за разликата над уважения размер от 490,84 евро до пълния претендиран размер от 8 344,28 евро, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 1931/07.03.2025 г. по ч. гр. д. № 3555/2025 г. по описа на РС – Пловдив.
4
ОСЪЖДА „Даикс“ ООД, ЕИК **********, да заплати на „Хеброс Бус“ АД, ЕИК *********, сумата от 1080 евро с вкл.ДДС- разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
5