Решение № 4207 от 30.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4207 гр. Пловдив, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330122154 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от З. Л. М., ЕГН: ********** , против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 200599406, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, чл. 22 от ЗПК и чл. 21 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № ******* г. е недействителен поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 5 от същия е недействителна, поради противоречие й със закона.

Ищцата твърди, че на ****** сключила с ответника процесния договор за кредит, по силата на който й е била предоставена в заем сумата от 6000 лева, при лихва от 2100 лева и ГПР 49,66%, със срок на кредита 18 месеца.

Сочи, че съгласно чл. 5 от договора ищцата следвала да сключи с „Мултитюд Банк“ договор за гаранция с цел да бъде обезпечен сключения договор за кредит, като по сключения договор за гаранция ищцата следвала да заплати сумата от 6060 лева. Сочи се, че кредитът за потребителски кредит е недействителен доколкото в ГПР по същия не е включено възнаграждението за поръчителство, а в условията на евентуалност е недействителна клаузата на чл. 5 от договора поради нееквивалентност на насрещните престации и накърняване на добрите нрави.

1

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който поддържа становище за неоснователност на предявените искове. Признава, че в ГПР по процесния договор за кредит не е включено възнаграждението за поръчителство.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорен фактът на сключване на процесния Договор за потребителски кредит с № ******* г., както и неговите параметри. С доклада по делото, съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че в размера на ГПР по кредита не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.

Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска кредити със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ето защо сключеният между страните договор е за потребителски кредит и за неговата валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

От ангажираните доказателства се установява, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК – "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Като обща дължима сума по договора е записана 6000 лева, но в нея не е включено допълнителната такса по договора за гаранция в размер на 6060 лева, който както бе посочено по-горе, е задължително условие за предоставянето на кредита. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и 2 съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.

Поради изложеното, посочения в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговарят на действителните такива.

Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.

№ 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.

Съдът намира за необходимо да отбележи, че ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените в договора плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Изложените от ответника възражения за незадължителност на услугата не променят извода. Предоставянето на гарант/поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита и условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. Ответникът е бил наясно с направения избор и условията по него, доколкото от представените разпечатки от процедурата се установява, че таксите по гаранцията се изчисляват от създадената от него електронна система за кандидатстване.

Следователно процесният договор е недействителен, а предявеният главен иск се явява основателен. Поради това няма да се разгледа предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на договорна клауза, доколкото не се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за неговото разглеждане.

При този изход на спора, право на разноски има ищецът, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Видно от представения списък по чл. 80 ГПК, същите възлизат в размер на 324 лева за заплатена държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Д. М. ***********, като съобразно Договор за правна 3 защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, множеството на брой подобни дела в РС – Пловдив и други съдилища в страната, по които е формирана богата и непротиворечива съдебна практика, както и обстоятелството, че в настоящото производство пълномощникът на ищеца не се явил нито веднъж в съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в размер от 480 лв. с включен ДДС, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните З. Л.

М., ЕГН: ********** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит с № ******* г. е недействителен поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406 да заплати на З. Л. М., ЕГН: ********** сумата от 324 лева /триста двадесет и четири лева/, представляваща разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406 да заплати на адв. Д. М. от ***** със съдебен адрес: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б сумата от 480 лева с ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца З. Л. М., ЕГН: ********** .

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5