Решение № 2511 от 23.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2511 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Н.лай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20231100505410 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца „Уникредит Булбанк“ АД, чрез адв. М. Т., срещу решение от 02.11.2022 г. по гр.д. № 16623/2018 г. на СРС, ГО, 45, състав, с което са отхвърлени предявените от „Уникредит Булбанк“ АД против Н.

Р. Л. Й. осъдителни искове както следва: 1/. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК – за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата 19350 лв., представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка № **** от 06.08.2014 г., ведно със законната лихва от 09.03.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане; 2/. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1887,65 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 05.09.2017 г. – 12.10.2017 г.; 3/. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД – за присъждане на сумата 795,51 лв. неустойка за забавено плащане на главницата за периода 12.10.2017 г. – 09.03.2018 г.; 4/. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД – за присъждане на сумата 77,59 лв. неустойка за забавено плащане на възнаградителната лихва за периода 12.10.2017 г. – 09.03.2018 г.; 5/. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за присъждане на сумата 996,63 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата по т. 1 за периода 12.10.2017 г. – 09.03.2018 г.

1

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – на чл.

183 ГПК, како и поради несъответствие на изводите на съда за липса на сключен между страните договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка на събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на първоинстанционното решение, уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за двете инстанции.

В подадения от назначения на ответника Н. Р. Л. Й. особен представител адв. Х.

Н. отговор на въззивната жалба се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение, като се иска неговото потвърждаване. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По съществото на спора настоящият състав намира следното:

Уважаването на предявените искове с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, е предпоставено от установяването на следните обстоятелства: 1) наличие на сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и Н. Р. Л. Й. договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка, при твърдените в исковата молба условия, пораждащ съответните права и задължения (овърдрафтът е кредит, с който банката предоставя възможност на потребителя да ползва средства, превишаващи наличността по разплащателната му сметка до уговорения от страните размер - §1, т. 7 ДР на ЗПК); 2) изпълнение на задължението на кредитора да осигури на потребителя възможност да ползва средства, превишаващи наличността по разплащателната му сметка, до определения в договора лимит; 3) неизпълнение от кредитополучателя на задължението му за връщане на усвоените кредитни суми и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва по уговорения начин и в уговорените срокове; 4) установен размер на дължимите суми.

В случай, че се установи, че договорът за потребителски паричен кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в тази хипотеза на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без възнаградителна лихва или други разходи по кредита.

2

По делото е установено наличие на сключен между страните договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка № **** от 06.08.2014 г., при твърдените в исковата молба условия. Това се установява от цитирания по-горе договор, приет като писмено доказателство, както в заверен от страната препис, така и в представен пред въззивната инстанция оригинал.

Във връзка с прилагането на чл. 183 ГПК следва да се посочи, че искането за представяне на оригинала или на официално заверен препис на приложен по делото документ, който е представен в незаверено от страната копие, не е свързано с преклузивен срок, вкл. и с този по чл. 131 ГПК, за разлика от предвидения в чл. 193 ГПК срок за оспорване истинността на представен документ. За разлика от хипотезата на чл. 193 ГПК, в хипотезата на чл. 183 ГПК не настъпва фатална преклузия, която да препятства извършване на пропуснатото действие, тъй като целта на уредената в нормата на чл. 183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ. Преклузията за оспорване истинността на документ, макар и представен в незаверен от страната препис, настъпва най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила (решение № 60283 от 15.03.2022 г. по гр. д. № 785/2021 г. на ВКС, IV г. о.) След като искането по чл. 183 ГПК не се преклудира, то и възможността страната да представи намиращ се в нея оригинал на документ не би следвало да е обвързана с преклузивен срок.

Съгласно клаузите на договора, кредиторът се е задължил да предостави на потребителя потребителски кредит, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка до размер на сумата 19350 лв., при ГЛП 12,95 %. Срокът за усвояване на кредита е от 06.08.2014 г. до 05.08.2015 г., а срокът за погасяване на усвоените суми е до 06.08.2015 г. (т. 7 от договора). Съгласно т. 12.1 от договора, срокът по т. 7 от договора се удължава многократно с още една година при предвидените в тази норма предпоставки. Лихвите за усвоен овърдрафт се дължат и изплащат ежемесечно на числото от календарния месец, съвпадащо с датата от месеца, на която изтича срокът за издължаване на овърдрафта. В случая последното едногодишно продължаване на срока на договора е от 06.08.2017 г. до 06.08.2018 г. Главницата по овърдрафта е усвоена изцяло на 11.10.2017 г. и подлежи на връщане до 06.08.2018 г. Ежемесечните вноски за възнаградителна лихва върху усвоената главница се дължат на шесто число от месеца.

Процесният договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка от 06.08.2014 г. е сключен при действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

3

Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗПК, разпоредбите на ЗПК се прилагат и за договори за кредит под формата на овърдрафт, когато кредитът трябва да бъде погасен в срок подълъг от три месеца, какъвто е и настоящият случай.

Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.

В процесния договор не са спазени част от тези императивни изисквания и поконкретно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Съображенията за това са следните:

В договора не е посочен годишният процент на разходите (ГПР). Клаузата от договора, определяща ГПР (т. 5.2) не посочва конкретен размер на ГПР, а препраща към Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за договорите за овърдрафт. Такъв формуляр не е представен по делото, по делото няма и никакви данни подобен документ въобще да е изготвян и връчван на кредитополучателя преди или към подписване на договора (нито след това), нито има данни за съдържанието му (ако е бил изготвен) – дали действително в него е бил посочен ГПР. При тези данни не би могло да се приеме, че е изпълнено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в да е посочен ГПР.

Процесният договор не съответства и на императивното изискване на чл. 11, ал.

1, т. 11 ЗПК, тъй като в същия не са формулирани по достатъчно ясен и разбираем начин всички условия за издължаване на кредита от потребителя и по-конкретно начина на издължаване на главница и на възнаградителна лихва.

В т. 12.2 от договора е уговорено, че лихвите за усвоен овърдрафт се дължат и изплащат ежемесечно на числото от календарния месец, съвпадащо с датата от месеца, на която изтича срокът за издължаване на овърдрафта, в случая - на шесто число от месеца. Не е посочен обаче начинът на определяне на месечната вноска за възнаградителна лихва според размера на усвоената сума (като процент от усвоената сума или по друг начин), а дори да се приеме, че има такива клаузи, то те не са достатъчно ясни и разбираеми, тоест за потребителя не е ясно как да определи размера на дължимата от него възнаградителна лихва и каква част от нея следва да погасява всеки месец. Същевременно в т. 11.3, вр. т. 5.5 от договора е предвидена неустойка за забавено плащане (за просрочена) възнаградителна лихва. С други думи потребителят носи отговорност за забавено плащане на възнаградителна лихва, дължима ежемесечно, а не е ясно какъв е размерът на месечната вноска – нито при цялостно и еднократно, нито при частично усвояване на кредита.

В договора не е посочен и минимален размер на ежемесечната погасителна 4 вноска на усвоената главница по кредита. Дори да се приеме, че няма минимален размер на ежемесечната погасителна вноска на усвоената главница по кредита и погасяването на кредита е „свободно“ (както е посочено в исковата молба), т.е. че от волята на потребителя зависи дали ще върне заетата сума чрез няколко погасителни вноски или еднократно до 06.08.2018 г., то това обстоятелство също не е уточнено по ясен и разбираем начин в договора. Същевременно на ответника е начислявана неустойка по т. 11.3, вр. т. 5.5 от договора за просрочена главница от 12.10.2017 г. денят следващ датата на еднократното и цялостно усвояване на кредита (11.10.2017 г.) Както бе посочено по-горе, разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК са императивни и неспазването им е предвидено изрично в чл. 22 ЗПК като основание за недействителност на договора.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи възнаградителна лихва или други разходи по кредита.

Съгласно практиката на ВКС, формирана във връзка с приложението на чл. 23 З П К , при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. Това е така, защото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено изрично задължението на потребителя за връщане на неизплатения остатък от чистата сума по кредита при недействителност на договора. Този извод следва и от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, каквато е и целта на разпоредбата на чл.