Решение № 4797 от 22.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4797 гр. София, 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20231100510734 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „Профи кредит България“ЕООД срещу Решение 20093483/08.06.2023г. по гр.д.

15450/2021г. на СРС, 164 с-в, с което е уважен иск по чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предявен от „Темис кепитъл“ООД за сумата 3896,18 лева.

Изложени са оплаквания за недопустимост на решението като постановено по непредявени искове и след недопустимо изменение и по основание и по размер.

Изложени са оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон. Нямало валидна цесия. Неправилен бил извод, че длъжникът по цедирано вземане не може да оспорва валидността на цесията. Не съществувало вземане което да бъде валидно прехвърлено. Нямало валидно уведомяване за цесията-нямало валидно пълномощно.

Вземанията не били индивидуализирани.

Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението.СГС при проверка по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество за правилно по следните фактически и правни съображения:

С обжалваното решение е уважен предявеният от „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“ ООД срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, 1 предлл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати сума от 3896,18 лева, представляваща предадена без основание сума /сбор от платени възнаграждения сбор от заплатени възнаграждения за пакети допълнителни услуги по седем Договора за потребителски кредити /ДПК/ в размери съответно от 885,95 лева по ДПК N° 3022197772/28.07.2017 г.; 211,23 лв. по ДПК № 3024800864/25.10.2017г.;

259,76 лв. по ДПК № 3028943831/27.02.2018 г.; 272,76 лв. по ДПК № 3032048413/29.05.2018 г.; 272,76 лв. по ДПК № 3034515705/06.08.2018 г.; 1047,84 лв. по ДПК № 3036486648/04.10.2018 г.; 785,88 лв. по ДПК № 3039173742/13.12.2018 г., както и 160,00 лв. - такси по Тарифа по ДПК № 3036486648/04.10.2018 г. и ДПК № 3039173742/13.12.2018 г./ от Г.М.Т., с ЕГН ********** на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в периода от 01.12.2015г. до 26.03.2020г. въз основа на нищожни клаузи по споразумения за допълнителни пакети услуги към горепосочените договори, което вземане е било цедирано на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 26.03.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Въззивникът обосновава твърдения за недопустимост на обжалваното решение по доводи, че същото е постановено по искове, каквито не са били предявени. Конкретно сочи, че с разпореждане на първоинстанционния съд исковата молба е била оставена без движение и на ищеца са дадени указания да отстрани нередовностите в нея.

Ищецът депозирал уточнителна молба, в която е посочил, че всички претендирани с исковата молба суми, които Г.М.Т. е предал на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, са получени без основание, при липса на договорен източник, обуславяш направените плащания, т.е. при пълна грешка в изпълнението. Посочено е още, че сумата от 5 000 лева е предадена от цедента на ответника при начална липса на основание (при грешка), като се твърди, че между него и ответника не са сключвани договори за кредит или други договори, които да обуславят претендираните вземания и тъй като претендираните суми са получени от ответника без основание, при липсата на договорен източник, обуславящ направените плащания, то вземането не представлява никое от изброените в разпореждането на съда предложения - вноска по договор, такса, неустойка, друго периодично плащане. В същата молба ищецът възразил срещу допускането на съда, че вземанията са за връщане на суми, платени по неравноправни клаузи на договор и е посочил, че нито обстоятелствената част, нито петитумьт съдържат подобно твърдение, както и че дори да е имало елемент на неточност или неяснота това било отстранено с предходна уточнителна молба. Със същата молба 2 ищецът формулирал нов петитум, който замества този от исковата молба, като е заявил, че претендира връщане на сумата като предадена без оглед договорно правоотношение между цедента Г.М.Т. и ответника. Именно във връзка с тези фактически твърдения първоинстанционният съд изготвил доклад по делото, в който е приел, че претенцията е за връщане на суми, платени поради грешка и че тя „не се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни договори за кредит“. В първото по делото заседание била докладвана молба на „Темис Кепитъл“ ООД, с която ищецът заявявал, противно на твърденията си до момента, че иска да му бъдат присъдени суми, които са платени по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, сключени между Г.М.Т. и доверителя му, евентуално по нищожни клаузи от тези договори.

Във въззивната жалба са развити подробни съображения, че направените с последната молба фактически твърдения на ищеца не представляват уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, а с нея се въвеждат изцяло нови и противоречащи на предходните твърдения и искания. Счита, че със същата молба не се прави изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а се предявява изцяло нов иск – с ново основание и нов петитум, което е недопустимо на този етап от производството.

Поддържа, че с тази молба ищцовото дружество е направило опит за недопустимо последващо обективно съединяване на искове, защото с нея се предявяват други вземания (за връщане на суми по платежни операции от други дати, при които платените суми са в различен размер) от вземанията, които са били претендирани с исковата молба. Навеждат се доводи, че въвеждането на претенции за нови вземания, различни от първоначално претендираните, не представлява изменение на основанието на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК, а е предявяване на нов иск, което ищецът не би могъл да направи в първото заседание по делото. Освен това било неясно дали ищецът поддържа направените в предходни молби, вкл. в исковата молба твърдения и искания, според които претендира сумите като плащания, направени при липсата на договорен източник, обуславящ направените плащания, т.е. при пълна грешка в изпълнението.

Ищецът не е направил изявление за оттегляне, нито е направил изявление за отказ от първоначално предявения иск. Във въззивната жалба се обосновава становище, че е недопустимо ищецът да преминава от претенция за присъждане на едни вземания по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, надлежно описани в исковата молба, към присъждане на други вземания по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, заявени в последващи молби. Като е приел, че изявленията на ищеца, съдържащи нови фактически твърдения (противоположни на изложените в исковата молба) и нови искания към съда, които твърдения и искания са направени в първото заседание по делото, но са направени в нов смисъл (променени са) в последното заседание по делото, имат за последица промяна на предмета на делото, съдът е допуснал процесуално нарушение.

Счита, че тези изявления не са допустим начин за промяна на предмета на делото 3 поради това, че от една страна представляват изменение както на основанието на иска, така и на искането на ищеца към съда, което е недопустимо, а от друга страна са несвоевременно направени, което е допълнителна причина да не породят правно действие. По тези съображения въззивникът твърди, че първоинстанционният съд, като е присъдил с обжалваното решение на „Темис Кепитъл“ ООД суми, които според съда подлежат на връщане като предадени въз основа на нищожни клаузи на потребителски договор, се е произнесъл не по предявения по делото иск, който е за връщане на суми, предадени по грешка, без оглед на сключен договор, включително без оглед на недействителен договор или негови нищожни клаузи. С оглед изложеното е направено искане за обезсилване на обжалваното решение.

На следващо място, в жалбата са изложени подробни съображения, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, като констатираните нередовности не са били отстранени в указания срок. В този смисъл сочи, че указанията на първоинстанционния съд по чл. 129 от ГПК са били ясни и пълни, но ищцовото дружество не е изпълнило същите, което се установявало от представените по делото молби. Със същите не били индивидуализирани договорите, вземанията по които са прехвърлени (с посочване на дата на сключване, страни, договорна сума и др.), евентуално, клаузите от тези договори, които ищецът счита за нищожни; не били индивидуализирани сумите, които се твърди да са недължимо платени от потребителя по всеки договор и не било посочено каква част от претендираните общо 5 000 лв. (съответно - каква част от предявените като частичен иск 100 лв.) са плащания за главница, лихва, неустойка, гаранция, възнаградителна лихва, допълнителни услуги или др. Въззивникът обръща внимание на обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел исковата молба за редовна не защото горните обстоятелства са били уточнени, а защото ищецът в подадените от него последващи молби, изрично е заявил, че исковете му нямат връзка с плащания по недействителен договор или по нищожни негови клаузи, но ако това не беше така (т.е. ако исковете имаха връзка с плащания по недействителен договор или по нищожни негови клаузи), както се установява впоследствие, исковата молба остава нередовна. В този смисъл жалбоподателят счита, че след като ищецът на два пъти не е изпълнявал указанията за отстраняване на нередовности в исковата молба, съдът е следвало да върне същата и да прекрати производството по делото, а не многократно да дава нови възможности на ищеца да прави нови твърдения за основанието на иска си.

Последвалите изявления/уточнения на ищеца са несвоевременно направени и не е следвало да бъдат вземани предвид.

На следващо място, в жалбата се твърди, че ищецът не е правил искане за обявяване на клаузата за размера на ГЛП за нищожна, нито исковата претенция по чл.

55, ал. 1 от ЗЗД е за връщане на сума, платена по тази клауза. Съдът следва да се произнася по действителността на клаузи от договора (вкл. служебно) само и 4 единствено доколкото това е част от предмета на делото. Прогласяване на клауза за нищожна може да бъде направено от съда само и единствено ако ищецът претендира да му бъде присъдена сума, платена въз основа на конкретната клауза, или ако е предявил установителен иск за нищожността на клаузата. В настоящия случай ищецът нито е поискал да му бъдат присъдени суми въз основа на клаузата за ГЛП, нито е предявил установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата за възнаградителна лихва. Клаузата за ГЛП нито е част от предмета на делото, нито има каквато и да е връзка с основанието на иска. Поради това въззивникът счита, че първоинстанционното решение в частта, в която в прието, че клаузата в договора за потребителски кредит, сключен между ответното дружество и Г.М.Т., определяща размера на ГЛП, била нищожна, е недопустимо като постановено plus petitum и в тази част решението следва да бъде обезсилено. Същите съображения са развити и по отношение на приетото относно клаузите в договорите за потребителски кредит, определящи размера на годишния процент на разходите.

В жалбата са изложени подробни съображения и за неправилност на обжалваното решение. Сочи се, че оспореното вземане не е възникнало в правната сфера на цедента, а дори и това да е така, то се оспорва надлежното прехвърляне на същото в полза на цесионера, т.е. твърди, че ищецът не е станал титуляр на такова вземане, защото договорът за вземания от финансови институции, с който се твърди такова вземане да е прехвърлено, е недействителен, съответно - ако се приеме, че е действителен, с него не са прехвърлени вземания. Оспорени са изводите на първоинстанционния съд, че ответното дружеството не било легитимирано да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции понеже не било страна по този договор и че нямало правен интерес да прави такива възражения, макар че според съда на нищожност може да се позове всеки, включително и трето неучастващо в договора лице, каквото се явявал и длъжникът по цедираното вземане. Неправилно съдът приел, че възражения за недействителността на договора за цесия могли да правят единствено страните по него, но не и трети за сделката лица, сред които се числял и ответникът по делото.

Разпечатката съдържа 29 от 111 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7ba235fd-ded8-4fb1-9675-f09f9ef0c8e6