Определение № 1889 от 26.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1889 гр. София, 26.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-З, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Стефанова

Членове:

Милена Богданова

Даяна К. Топалова като разгледа докладваното от Райна Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20251100511524 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. П. С. П. – САК, пълномощник на В. С. А., ЕГН **********, срещу Решение № 16620 от 10.09.2025 г., постановено по гр.д. № 51763/2024 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, в която е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК за изменение на Решение № 6498 от 11.04.2025 г. по същото дело относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение, определено в размер на 400 лева.

Жалбоподателят оспорва постановения съдебен акт като неправилен в обжалваната част, поради противоречието му на разпоредбите на ГПК, Закона за адвокатурата и Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в приложимата редакция.

Сочи, че по делото ищецът В. С. А. е бил представляван от адвокат при условията на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Поддържа, че пред СРС са били предявени два обективно кумулативно съединени иска – установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит и осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума, като и двата иска са уважени изцяло.

Посочва, че всеки от исковете защитава самостоятелен правен интерес и би могъл да бъде предмет на отделно производство, поради което адвокатското възнаграждение следва да се определи поотделно за всеки иск, а не върху общия им сбор. Излага, че това следва както от чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал.

2 от Наредбата, така и от установената практика на ВКС. Счита, че минималното дължимо възнаграждение възлиза на общо 946 лв., а 1 присъждането на едва 400 лв. е под нормативно обоснования размер.

В частната жалба се поддържа, че съдът може да намали адвокатско възнаграждение като прекомерно, но не и под минималния размер, определен по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Сочи се, че е от значение фактическата и правна сложност на делото, както и реално положеният труд, който включва не само изготвянето на исковата молба, но и цялостната процесуална защита в производството.

Отделно се сочи, че Решението на СЕС по дело C-438/22 не намира приложение в конкретния случай, тъй като действащата редакция на Наредбa № 1 не въвежда фиксирани минимални цени, а критерии за определяне на възнагражденията. Излага, че адвокатската дейност не представлява търговска дейност по смисъла на правото на ЕС, поради което не са налице предпоставките на чл. 101 ДФЕС. Дори да се приеме противното, счита, че Наредба № 1 попада в изключенията по чл. 101, § 3 ДФЕС, тъй като допринася за предвидимост, защита на потребителите и качество на адвокатските услуги, без да ограничава конкуренцията.

Посочва се още, че дори при хипотеза на неприложимост на Наредба № 1, присъденият хонорар не отговаря на изискването за справедливост по чл.

36, ал. 2 ЗАдв, тъй като не отчита обема на извършената работа, разходите за упражняване на адвокатската дейност, както и инфлационните процеси и актуалната икономическа обстановка.

Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде уважена молбата му по чл.248 ГПК.

От насрещната страна - „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, в срок е постъпил отговор на частната жалба, с който излага становище за неоснователност на частната жалба.

Съдът, за да се произнесе, взе предвид следното от фактическа страна:

Видно от приложеното гр.д. № 51763/2024 г., СРС е сезиран с искова молба от В. С. А., ЕГН **********, срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, с която са предявени два обективно съединени иска - установителен иск за прогласяване за нищожен на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 202302270832430005 от 27.02.2023 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 403,29 лева (съгласно допуснато увеличение на размера на иска), представляваща недължимо платена сума по нищожен договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

С Решение № 6498/11.04.2025 г. по гр.д. № 51763/2024 г. на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, е прогласена нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 202302270832430005 от 2

27.02.2023 година. Със същия съдебен акт дружеството е осъдено да заплати на длъжника на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата от 403,29 лева, платена без основание по нищожния договор за кредит, ведно със законната лихва върху сумата от 50 лева за периода от 30.08.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и ведно със законната лихва върху сумата от 353,29 лева за периода от 01.04.2025 г. до окончателното изплащане.

С решението от „Неткредит“ ООД е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплати на адв. П. С. П. сумата от 400 лева за адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по делото.

С молба, постъпила по делото на 15.04.2025 г., адв. П. П. е поискал поправяне на очевидна фактическа грешка относно присъдените с решението разноски, с аргумент, че съдът е пропуснал да отчете, че предмет на производството са два обективно кумулативно съединени иска, за които се дължи определяне на отделно възнаграждение. В условията на евентуалност е поискал изменение на постановеното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.

С обжалваното решение от 10.09.2025 г. с характер на определение в частта за разноските първоинстанционният съд е оставил без уважение заявеното искане за изменение на решението по чл. 248 ГПК, като е приел, че възнаграждението от 400 лв. е справедливо и съразмерно с фактическата и правна сложност на делото, обема на извършената работа и наличието на устойчива съдебна практика по сходни спорове.

Съдът, като обсъди данните по делото и наведените доводи, намира следното:

Частната жалба от адв. П. П., пълномощник на В. С. А., е допустима подадена е в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в частта относно отхвърляне на молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Постъпилата по първоинстанционното дело молба по чл. 248 ГПК е допустима като депозирана в рамките на предвидения срок от страна, която има право да иска изменение на съдебния акт в частта относно разноските.

Своевременно по делото пред СРС пълномощникът на ищеца е заявил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице съгласно договор от 20.08.2024 г. (л.22) и е представил списък по чл. 80 ГПК. Претендираният размер е за адвокатски хонорар за всеки от двата предявени иска, както следва – 546 лева за установителния иск по чл.26 ЗЗД и 400 лева за осъдителния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира за правилен извода на 3 първоинстанционния съд за неоснователност на отправеното от молителя при условията на евентуалност искане за изменение на решението от 11.04.2025 г. в частта за разноските. При определяне на адвокатско възнаграждение съдът следва да съобрази задължителните за националните юрисдикции разяснения на Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C438/22 по преюдициално запитване, според което националната правна уредба, предвиждаща, че съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение на адвокат в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. Поради това, единственият критерий за изчисляването му не следва да бъде материалният интерес по делото, а следва да се извърши преценка на съразмерността на претендирания адвокатски хонорар, като се отчете предметът на делото, действителната му правна и фактическа сложност, обема и естеството на извършената работа и всички други относими факти, като процесуалното качество на страните, броят на исковете, как са съединени - начално или последващо обективно и субективно съединяване на исковете, вида и обема на извършените процесуални действия от страната, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на твърденията на противната страна и други.

В случая първоинстанционният съд правилно и обосновано е приел, че спорът не се отличава със сложност над обичайната за този вид дела, по които съществува обилна и устойчива съдебна практика, както и че извършените процесуални действия не обуславят присъждане на по-висок размер на възнаграждението от първоначално присъдената сума от 400 лева.

Процесуалният представител на ищеца е изготвил искова молба, с която е предявил два обективно съединени иска, като с оглед уважаване на установителния иск за нищожност на процесния договор за кредит, е уважен и искът по чл. 55 ЗЗД за връщане на възнаградителната лихва и начислената неустойка. При това, въпреки че са предявени два иска, видът и обемът на извършените процесуални действия от адвоката по осъдителния иск не се отличават с допълнителна правна и фактическа сложност. Не се установява по делото да са извършени други процесуални действия от адв. П. П.. Проведени са две съдебни заседания, в които адвокатът на ищеца не се е явил, а е представил молби за разглеждане на делото в негово отсъствие.

От изложените обстоятелства следва изводът, че съдът правилно е определил разноските в съответствие с чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което решението, в обжалваната част, следва да бъде потвърдено като правилно.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

4

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от адв. П. С. П. – САК, пълномощник на В. С. А., ЕГН **********, срещу Решение № 16620 от 10.09.2025 г. / с характер на определение в частта за разноските/, постановено по гр.д. № 51763/2024 г. по описа на Софийски районен съд.

Определението не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5