Решение № 4048 от 11.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4048 гр. Пловдив, 11.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330105788 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Ц. Т. Т., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. К. Р., е предявила против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост- 3” бл. 1, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., за осъждане на ответника на заплати на ищеца сумата в размер на 3 950 лева- платена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № **********/ 29.06.2018 г.

При условията на евентуалност, се предявява иск за осъждане на ответника на заплати на ищеца сумата в размер на 3 041, 50 лева- платена без основание сума по недействителния договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 29.06.2018 г., по който ищецът получил сумата от 3 950 лева, на 12 месечни вноски, при ГЛП- 23 % и ГПР- 49, 11 %, като общата за връщане сума по договора била 4 858, 50 лева, включваща главница и лихва. Според чл. 5 от договора същият се обезпечавал с поръчителство на Фератум Банк, в която връзка се подписал договор за гаранция, по който на гаранта се дължала такса в размер на 3 041, 50 лева, платима разсрочено с погасителните вноски по кредита. Ищцата до момента била заплати на ответника сумата от 7 900 лева, но реално по кредита дължала само главницата от 3 950, а била надплатила още толкова. Кредитът бил недействителен, защото не отговарял на императивните изисквания на ЗПК- чл. 11 ал. 1 точки 9, 10 и 11. Първо- не били посочени 1 условията за прилагане на лихвения процент. Второ- в ГПР не ставало ясно какво точно се включва- дали само лихвата, а и там не фигурирало възнаграждението за поръчител, което също било разход по кредита. Това поставяло кредитора в неравностойно положение, защото не била ясна точната сума, която ще дължи и какви са реалните му разходи. Освен това, така се правел опит и за заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ГПК. Трето- към договора нямало и погасителен план, който да е подписан от потребителя. Всичко това водело до нищожност на кредита и надплатената сума над главницата подлежала на връщане- чл. 23 от ЗПК. В тази връзка се иска осъждане на ответника. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който исковете се оспорват. Твърди се, че обезпечението чрез поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта)партньор на ответника, не било задължително условие за сключване, защото кредитът можел да бъде обезпечен и чрез избрано от ищеца физическо лице. Ищецът обаче избрал друга опция, чрез договор за гаранция, което било възмездна услуга и този разход не се включвал в ГПР, защото гарант не бил кредитора, а трето лице. Тази уговорка била индивидуално уговорена по избор на клиента, а отделно- претенцията била предявена против ненадлежна страна, защото гарантът бил самостоятелно юридическо лице, различно от ответника, като договорът за гаранция представлявал отделно правоотношение от кредитното. На ищеца била предоставена информация при кандидатстване за кредита какви са таксите, ако се избере поръчителство на „Фератум Банк“, като на имейл му била изпратена цялата преддоговорна информация, но той сам потвърдил със смс, че желае да сключи договор при тези условия. В този смисъл нямало заблуждаваща търговска практика, защото лицето било надлежно информирано и доброволно се съгласило на условията.

Гаранцията била възмездна услуга, като този разход не представлявал разход по кредита, защото услугата се предоставяла от трето лице, а не от кредитора. При изготвяне на оценка за кредитоспособността на длъжника се преценила необходимостта от обезпечение, за да се гарантира кредитора, че няма да претърпи вреди. Разходите били посочени в договора ясно и по разбираем начин, като нямало заблуждаване, а съгласие на страната. Потребителят можел и да се откаже от договора, без да дължи обезщетения или неустойки, но не упражнил това си право. С делото се правело опит да се избегне заплащането на задължения по кредита. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски. В с.з. чрез пълномощника си поддържа отговора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 29.06.2018 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 3 950 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с фиксиран месечен лихвен процент по заема- 23 % или лихва от 908, 50 лева, при ГПР- 49, 11 % и общ размер на всички плащания- 4 858, 50 лева.

2

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит, както и общите условия по него и преддоговорна информация за кредита. Представен е и договорът за гаранция.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че по договора са платени следните суми: главница3 950 лева, лихва- 834, 19 лева, такси по Тарифата и ОУ- 59, 75 лева и такса гарант- 3 041, 50 лева. Изчислено е, че при включване на възнаграждението за поръчителство ГПР ще се увеличи до размер на 339, 90 %. В размера на ГПР по договора се включвала единствено възнаградителната лихва. В устния си доклад вещото лице посочва, че възнаграждението за гаранта било платено на ответника, който в последствие превел сумата по сметка на „Фератум Банк“.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да 3 заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 4 858, 50 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 3 041, 50 лева (според чл. 1.6 от договора за гаранция). Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител без да дължи такси или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното 4 правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК