Определение № 2819 от 05.11.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2819 гр. София, 04.11.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Десислава Б. Николова

Миглена Йовкова като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно частно гражданско дело № 20241000502751 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на М. И. С. и П. П. С., действащ със съгласието на М. И. С. (към момента на подаване на частната жалба ), срещу определение от 14 юни 2024г., постановено по гр. д. № 9141/2018г. от Софийски градски съд, ГО, 5 състав, с което е оставена без уважение молбата на частните жалбоподатели с вх. № 269557/22.04.2024г. за изменение на решението № 260195/21.03.2024г., постановено по делото. Частните жалбоподатели поддържат, че определението е незаконосъобразно.

Концентрират недоволството си срещу определението върху доводи, че определението е немотивирано посредством единствено препращане към мотивите на съдебното решение, но сами препращат към молбата си по чл.

248 ГПК, която искат въззивният съд да вземе предвид, като считат, че проведената защита от ответника не оправдава двоен размер на адвокатското възнаграждение. Искат обжалваното определение да се отмени и вместо това решението по делото да се измени в частта му по разноските като адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на ответника, се редуцира до размера от 4 268, 16 лв.

Ответникът по частната жалба Х. Д. Л. е подал отговор на частната жалба, с който я е оспорил с доводи, идентични с тези от отговора му срещу молбата по чл. 248 ГПК.

1

Софийски апелативен съд намира, че частната жалба, която е допустима, е неоснователна поради следното:

С решението, постановено по делото, СГС е отхвърлил предявения по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 535 вр. чл. 537 ТЗ иск от П. Л. С., заместен в процеса от правоприемниците си М. И. С. и П. П. С., за установяване на вземане срещу ответника в размер на 70 000 евро, част от 403 510 евро, дължими по запис на заповед от 18.10.2012г., за която сума ведно със законната лихва от 29.11.2017г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 83961/2017г. на СРС, ГО, 130 състав. С решението ищците са осъдени да заплатят на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 10 530 лв. – видно от мотивите към решението, част от присъдените разноски представляват такива за адвокатско възнаграждение - в размер на 10 080 лв. с ДДС.

За да отхвърли иска и да разпредели по посочения начин отговорността за разноските между страните, съдът е приел, че по делото не е представен оригинал на процесния запис на заповед и няма основание да се намали адвокатското възнаграждение, платено от ответника, до минимален размер от 4 268, 16 лв., 5 121, 79 лв. с ДДС, тъй като едва след приемане на заключението на графологическата експертиза е установено по делото, че оригинал на записа на заповед не е представен на вещото лице, а спорът се е развивал и с въвеждане в спорния предмет и на каузални правоотношения, срещу които ответникът е провеждал защита с два отговора на исковата молба, релевирайки от своя страна и други възражения срещу основателността на иска, което определя делото като такова с фактическа и правна сложност.

Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението (определението) е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. В случая в срока за обжалване, с молба, подадена от ищците, е поискано от съда да измени решението си в частта за разноските, възложени в тяхна тежест като правоприемници на ищеца. Те са посочили, че размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е завишен и несправедлив, несъответен на фактическата и правна сложност на делото и положените усилия по защитата с оглед предмета на делото, инициирано като 2 заповедно и продължило в исково производство по установителен иск за установяване на част от вземане по запис на заповед в размер на 70 000 евро.

Поискали са адвокатското възнаграждение да бъде намалено до минимален размер от 4 268, 16 лв.

Ответникът е оспорил исканията с доводи, които се свеждат до това, че производството е продължило 7 години, съпроводено с изменение на процесуалната позиция на ищеца, който не е разполагал и с оригинал на документа (записа на заповед), поради което адвокатското възнаграждение съответства на положените усилия и процесуални действия. С тези доводи, съобразно вече изложеното по-горе, е оспорена и частната жалба, по която е образувано настоящото частно производство.

За да постанови обжалваното определение в производството по чл. 248 ГПК, с което е отказал исканото изменение на решението в частта за разноските, СГС е приел, че няма основание за исканото изменение, като е препратил към съображенията си, изложени в мотивите към решението, които е посочил, че не са променени.

За произнасяне по поставения за разглеждане процесуален въпрос, САС изхожда от положението, че съдебните разноски са разходи, които правят страните във връзка с водене на делото, необходими за извършването на поисканите от тях и по инициатива на съда процесуални действия. Кой от насрещните страни е носител на притезанието за разноски, урежда процесуалният закон. Поначало се възмездяват разноските на страната, спечелила делото. Съгласно чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В този смисъл страната се легитимира като носител на вземането за разноски с акт на съда, пред който те са сторени. Според чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК гласи, че ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Принципно и в приложение на цитираната норма на чл. 78, ал. 3 ГПК, при отхвърляне на иска разноските за производството, вкл. адвокатско възнаграждение, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, с което 3 насрещната страна иска да се присъди по-нисък размер на адвокатското възнаграждение поради прекомерността му, съпоставена с действителната правна и фактическа сложност на делото, почива на липса на причинна връзка между тези разноски и действителната сложност на делото, т.е. на твърдение за неположена дължима грижа от страната при уговаряне на възнаграждението за защита от адвокат. При преценка на основателността на посоченото възражение се изхожда и от принципното положение, че дефинитивно от страната не може да се изисква да уговаря адвокатско възнаграждение, точно съизмерено с фактическата и правна сложност на делото, още повече че при възлагането на работата и уговарянето на възнаграждението, страната не знае по какъв начин ще се развие производството и какви усилия ще вложи адвокатът в защита на интереса й, засегнат от спора. Понастоящем е валидно и друго принципно положение при възлагане на отговорността за разноски - при извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от определените с Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, съобразно постановките на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на СЕС, задължително за националните съдилища.

В разглежданата хипотеза предявеният установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, основан на запис на заповед, е отхвърлен, като производството, инициирано със заявление по чл. 417 ГПК, е продължило повече от 5 години.

Предмет на делото е било вземане по ценната книга, въз основа на която е издадена заповедта за изпълнение, в размер на 70 000 евро – част от задължението, за което е издаден записът на заповед. С оглед процесуалното поведение на ищеца, ответникът, чрез адвоката – негов представител по пълномощие, се е защитавал с абсолютни възражения, основани на формата на записа на заповед и такива, отнасящи се до действителността на менителничното задължение, касаещи начина на попълване на ценната книга, за установяване основателността на които е допуснато изслушване и заключение на графическа експертиза, въз основа на което исковата претенция е била отхвърлена, направено е и възражение за прескрибиран (погасен по давност) запис на заповед, а и, - въпреки оттегляне на твърденията на ищеца за предхождащи и съпроводни каузални правоотношения, по повод на които е издадена ценната книга, - ответникът се е бранил срещу иска и с релативни възражения. Той е подал два отговора на исковата молба, както и становища 4 във връзка и с изменение на процесуалната позиция на ищеца, бил е защитаван в четири съдебни заседания, становището му по съществото на спора е изложено и в писмена защита. В договора за правна помощ от 18.04.2019г. уговореното адвокатско възнаграждение за защита срещу иска възлиза на 8 400 лв. без ДДС или то е в размер на 10 080 лв. с 20 % ДДС.

С оглед изложеното по-горе за спорния предмет на делото и усилията на защитата, вложени в доказване неоснователността на частичния иск и по този начин отричане на основанието на цялото вземане, и въззивният съд счита, че в случая няма основание за присъждане на сумата 4 268, 16 лв.

(минимален размер на възнаграждението съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ в редакция към датата на сключване на договора за правна помощ - ДВ. бр.7 от 22 януари 2019г.) - по-нисък размер на адвокатското възнаграждение, от това, платено от ответника. Този извод е валиден, тъй като не може да се приеме, че платеното адвокатско възнаграждение е значително по размер, като се изходи от сложността на делото, образувано по частичен пряк менителничен иск, съответно не може да се приеме, че то не е уговорено само по причина поведението на страната, предизвикала правния спор. Без значение е в случая за разпределението на отговорността за разноски и границите на тази отговорност, че частните жалбоподатели са правоприемници на починалия в хода на производството ищец, тъй като върху тях като правоприемници е преминало и процесуалното положение на ищци (чл. 227 ГПК), носещи отговорност за разноските по общите правила, уредени в процесуалния закон.

Отделен е въпросът, който понастоящем е извън обхвата на преценката на съда по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, че уговореното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение за защита по спора надхвърля размера на възнаграждението, до който се иска редуциране на адвокатското възнаграждение, платено от ответника.

По горните съображения САС прие частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, за неоснователна, каквито са и доводите, релевирани в нея, и я оставя без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

5

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на М. И. С. и П. П. С., действащ към подаване на частната жалба със съгласието на М. И. С., срещу определение от 14 юни 2024г., постановено по гр. д. № 9141/2018г. от Софийски градски съд, ГО, 5 състав.

Определението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в едноседмичен срок от връчване на съобщението пред ВКС на РБ.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6