Решение № 18001 от 08.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18001 гр. София, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110125871 по описа за 2025 година

РЕШЕНИЕ

08.10.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 25871/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. Д. Ц. и Н. Г. Ц., като се твърди, че ответниците били потребители на топлинна енергия. Поддържа, че е доставил топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за имот в гр. София, ж. к. „р.к.“, бл. 14, вх. Б, ет. 6, ап. 57, която била на стойност от 533,28 лева за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2022 г., но ответниците не я били заплатили, поради което изпаднали в забава и дължали и мораторна лихва в размер на 71,84 лева за периода от 15.09.2023 г. до 18.02.2025 г. Навежда доводи, че е предоставена и услугата дялово разпределение, която също не била заплатена и се дължала цената й в размер на 24,31 лева за периода от 01.09.2023 г. до 30.04.2024 г., като с оглед забавата в плащането се дължала и мораторна лихва за сумата от 11,29 лева за периода от 16.07.2022 г. до 18.02.2025 г. Излага 1 съображения, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като възражението по чл.

414а ГПК не било прието от съда, поради което имал правен интерес от предявения иск.

Иска да бъде признато за установено, че ответниците дължат разделно по равно претендираната сума.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от двамата ответници, които заявяват, че признават фактите по иска, поради което и не оспорват вземанията. Искат прекратяване на делото.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно и пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във. вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл.

110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на 2 топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.

Представен е Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ, като се установява, че Н. Г. Ц. и Р. Д. Ц. са собственици на имот в гр. София, ж. к.

„р.к.“, бл. 14, вх. Б, ет. 6, ап. 57.

Обстоятелството посочено по-горе не е спорно от страните, като се признава и от ответниците в отговора на исковата молба. Тоест е налице съдебно признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, което е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото води до изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.

Следователно между страните безспорно се установява, че е налице възникнало облигационно отношение по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за процесния имот и за процесния недвижим имот.

Правното действие на сключения договор за продажба между ищеца и ответника попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са физически лица. По това гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.

Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.

По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни 3 своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение.

С оглед признанието на ответниците на факти обективирано в отговора на исковата молба, то с оглед чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че безспорно е установена и доставката на топлинна енергия в твърдените от ищеца количества.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая са налице всички материални предпоставки по отношение на претенциите на ищеца за главницата за топлинна енергия, дялово разпределение и мораторна лихва върху вземането за топлина енергия са налице, поради което следва да бъдат уважени.

Съдът намира, че искът за мораторна лихва върху главницата за цената на услугата дялово разпределение е неоснователен, тъй като в новелата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия е посочено, че редът и начинът на плащане на услугата „дялово разпределение“ се определя от Продавача, съгласувано с търговците извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. При граматическото, систематическото и телеологическото тълкува на клаузата на общите условия, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, съдът достига до извод, че следва да са налице уреден ред и начин за заплащане на услугата, което очевидно касае и въпросът с изпадането в забава, при неточно изпълнение в темпорален аспект. При това положение, след като ищецът не е доказал пълно и главно, че такъв ред и начин са предвидени, респ. че именно при спазването му се дължи обезщетение за забава върху главницата за услугата дялово разпределение, настоящият съдебен състав намира, че претенцията е неоснователната, тъй като е недоказана – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

В т. 11а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК е прието, че „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл.

414, ал. 1 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за отговор.“. В случая постановките на посоченото ТР, предхождат изменението на ГПК и създаването на чл. 414а (Нов – ДВ, бр. 86 от 2017 г.), но въпреки това настоящият съдебен състав намира, че mutatis mutandis (т. нар. съответно приложение) е релевантно, тъй като след като съда не приеме възражението за плащане по чл. 414а ГПК, доколкото се касае за възражение, то се дължат указания за предявяване на иск, а въпросът за плащането се обсъжда в исковото производство.

Настоящият съдебен състав намира, че с оглед представените към възражението по чл. 414а ГПК доказателства, не може да се направи категоричен извод, че същите касаят процесните вземания. Касае се за голяма част различни периоди, като допълнително от това изобщо не може да се изясни с представените плащания какво точно са погасили ответниците – при това само единият от тях. Действително няма пречка с оглед правилото на чл. 73 ЗЗД да се погаси чуждо задължение, но с оглед разпределената доказателствена тежест именно ответниците следва да установят пълно и главно какво са погасили, тъй като от платежните им чрез „ИзиПей“ (в хода на заповедното производство) се установя период на плащания много по-голям от процесния. Тоест, не се касае до прихващане на изпълнението, а изначално до изпълнение касаещо процесните задължения, за да може да се приложи правилото на чл. 76 ЗЗД. Отделно от това е необходимо да се посочи, че точното изпълнение от страна на длъжника е в негова доказателствена тежест. А съдът с оглед процесуалното задължение на страната, което е неизпълнено е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.