Решение № 1777 от 17.12.2020, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1777 гр. Варна , 16.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на осемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Даниела И. Писарова

Светлана Т.а

Цветелина Г. Хекимова

Нели П. Катрикова Добрева като разгледа докладваното от Даниела И. Писарова Въззивно гражданско дело № 20203100502324 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 ГПК.

Образувано е по ВЖ вх.№48232/20.07.2020г., подадена от К. Г. ЕООД, ЕИК 202745272, чрез адв.Д.Янакиев срещу решение №2969/08.07.2020г., постановено по гр.дело №14999/2019г. на ВРС, XVIII състав, с което съдът е отхвърлил предявен от К.

Г. ЕООД срещу К. Д. Т., ЕГН **********, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 340 лева, представляващи получени от ответника като довереник по договор за цесия от 19.05.2015г. ведно със законна лихва от предявяване на иска на 20.09.2019г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.284, ал.2 ЗЗД.

В жалбата се излага, че решението е неправилно поради нарушаване на мат. и процесуалния закон, а също и необсновано. На първо място въззивникът заявява, че поддържа твърденията и доводите в исковата молба. Въвежда единствено т.н. отменителни основания като поддържа изложеното в искова молба. Въззивникът счита, че ВРС е възприел превратно установената по делото фактическа обстановка, което е довело до неточно тълкуване на юр.факти. Твърди, че спорът е ясно очертан в първоинстанционното производство като не са спорни обстоятелствата относно: наличие на мандатно правоотношение; продажба на имуществено благо по договор за цесия, по която ответникът е действал от името и за сметка на ищеца; правата по цесията са възникнали директно за упълномощителя; ответникът не оспорва получаването на сумата и не твърди да е отчел мандатното правоотношение; в негова тежест е да установи отчета по мандата.

Въззивникът твърди, че съдът неправилно приел, че е налице единствено упълномощителна сделка, по която възникват само права, но не и задължения за 1 упълномощения. Приел е, че не е налице мандатен договор с ответника, за да възникнат и задължения за него. Неправилно приел също, че плащането е извършено в полза на цедента, поради което нямало значение дали реално сумата е получена от ответника. Щом плащането е получено от довереника, то по силата на чл.36, ал.2 ЗЗД за него възниква задължение да предаде полученото и да го отчете по мандата. Поради това, при липса на отчет е налице основание за ангажиране отговорността на упълномощения. Съдът неправилно приел, че липсвали данни, че сумата е получена от пълномощника – напълно необосновано по представения договор, където ясно било посочено, че цената е получена от пълномощника.

Още повече, както ВРС, така и ответникът са приели, че цената е била върната, а последното сочи на изначалното и предаване.

Въззивникът сочи, че съдът не се е произнесъл по възраженията му за недействителност на анекса, представен с отговора на исковата молба като този пропуск се сочи като процесуално нарушение на съда. Въз основа на изложеното се претендира отмяна изцяло на постановеното решение и вместо това постановяване на ново, с което искът бъде уважен.

В допълнение към жалбата въззивникът прави искане за прилагане от съда разпоредбата на чл.161 ГПК, тъй като назначавайки адв.Г. за проц.представител въпреки забраната на ЗАдв и ЕКА, ответникът умишлено е създал затруднения при събиране на доказателства.

Претендира отмяна изцяло на постановеното от ВРС решение и вместо това уважаване на предявения иск.

В срока по чл.263 ГПК ответникът К. Д. Т. лично оспорва основателността на жалбата. Излага, че по същество съдът правилно приел, че е налице упълномощителна сделка, която като едностранна правна сделка поражда единствено права за упълномощения, не и задължения. Съдът правилно приел, че не е доказано наличието на договор за поръчка.

Поддържа възражение, че искът е погасен по давност. Поради това възразява, че ответникът не дължи връщане на сумата по договора за поръчка.

Страната възприема извода на съда, че в договора липсва изрично отбелязване кому е заплатена сумата по цесията. Напротив, съобразно договора, въззиваемата страна поддържа, че сумата от 340 лева е получена от К. Г. като отделно от договора не е доказано получаването от К.Т.. В представения анекс изрично било отбелязано, че пълномощникът предава на Интейк сумата от 340 лева. /връщане на сумата/ Поради това се твърди, че сумата е отчетена по аргумент от представения анекс от 19.05.2015г. Счита, че не се опровергава факта на предаването от ответника на Интейк, в която част се твърди, че споразумението има сила на разписка. Тъй като адв.Т. е имал представителна власт да подпише цесията, то е могъл да ангажира доверителя си с по-малкото като измени договора за цесия. Не е налице твърдяната огромна разлика между цедираното вземане и продажната цена. В тристранното споразумение от 23.10.2014г. страните са признали, че в исковото производство срещу Енерго про Продажби, К. Г. ЕООД не е правило никакви разноски. Според страната, уважаването на иска би довело до неоснователно обогатяване на ищеца.

Поддържа, че не е налице нито един от елементите на фактическия състав на чл.40 ЗЗД, поради което и възражението на ищеца за недействителност на анекса като сключен при договаряне във вреда на представлявания, е неоснователно. Твърди, че не е налице обективно увреждане на К. Г., което е видно и от уговорките в тристранното споразумение. К. Г. няма задължение към първоначалния цедент поради извършената новация, а както се твърди и установява, К. Г. не е правило разходи. Това е така, тъй 2 като представеното по делото тристранно споразумение не е оборено и се ползва с материална доказателствена сила спрямо К. Г. ЕООД. Изводите на съда за неоснователност на възражението по чл.40 ЗЗД са правилни.

От друга страна се излага, че не е доказано знание и намерение за увреждане на представлявания от страна на управителя на Интейк към 19.05.2015г., а презумпция за обратното не съществува по арг. от чл.135, ал.2 ЗЗД. Недоказано останало и твърдението за роднинска връзка между Д.А. и К.Т.. Неоснователно се твърди, че е и възражението на въззивника за приложение на чл.161 ГПК доколкото съдът изобщо не е допуснал док.средство, за което страната да създава пречки за събиране. В евентуалност сочи, че възражението за прихващане е основателно, поради което ако съдът достигне до извод за основателността на иска, същият подлежи на отхвърляне поради основателност на възражението за съдебно прихващане.

Претендира се потвърждаване на съдебното решение като правилно и законосъобразно. Евентуално, поддържа възражението за прихващане, неправилно неприето от първата инстанция като претендира извършване на съдебна компенсация. Претендират се сторените по делото разноски.

В съдебно заседание пред въззивния съд не се явява представител на въззивника, но е депозирана молба за даване ход на делото в отсъствие на страната. Приложена е писмена защита.

Явява се процесуален представител на въззиваемата страна, адв.Гетев, който оспорва жалбата и поддържа отговора по същата.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази, че производството е образувано по искова молба на К. Г. ЕООД срещу К. Д. Т., за осъждане на ответника да заплати сумата от 340 лева ведно със законна лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, представляваща получена от ответника в качеството му на довереник по договор за цесия от 19.05.2015г., неотчетена на доверителя К. Г. ЕООД, до настоящия момент.

В исковата молба се излага, че по искова молба на ищеца, с правно основание чл.55 ЗЗД, срещу Енерго про Продажби АД, по ГД №11305/2014г. на ВРС, 33 състав, искът бил изцяло уважен до предявения размер от 518.42 лева, с решение от 09.02.2015г. С въззивно решение от 19.05.2015г. по ВГД №1035/2015г., ответното дружество е осъдено да заплати на К. Г. ЕООД сумата от 360 лева, представляващи съдебни разноски за въззивна инстанция. Твърди се, че на 19.05.2015г. К. Г. като цедент, действащо чрез пълномощника адв.Кр.Т., прехвърлило на Интейк ЕООД вземането си за разноски по ВГД №1035/2015г. на ВОС, в размер на 360 лева, за цена от 340 лева. Твърди се, че в договора за цесия била обективирана разписка за изплащане цената по цесията в размер на 340 лева на цедента чрез пълномощника му адв.Т. като тази сума не била отчетена до настоящия момент. Същата е предмет на предявената искова претенция ведно със законната лихва.

Срещу исковата молба е постъпил отговор за неоснователност на иска. Поддържа се възражение за погасяване на претенцията по давност с изтичане на петгодишен срок, считано от 19.05.2014г. Оспорва се обстоятелството, че адв.Т. е получил цената по договора за цесия от Интейк ЕООД като се поддържа, че в т.3 от договора за цесия не е упоменато изрично предаване на сумата на Кр.Т.а. Вместо това било посочено, че сумата се предоставя от Интейк на К. Г. Освен това се твърди изменение на договора за цесия с анекс от същата дата, съгласно който К. Г. е върнало на Интейк паричната сума, предмет на настоящия иск. Прави се довод, че този анекс представлява обратно писмо и разкрива реалните уговорки между страните. Поддържа, че ответникът Кр.Т. разполага с 3 представителна власт и да изменя договора за цесия. В анекса страните приемали, че цялото дело е финансирано изцяло от Интейк чрез адв.Т., който бил върнал цялата сума на първоначалния цедент Румяна Хвостова, за което е издадена разписка. Поддържа се, че адв.Т. е пълномощник на Интейк като заплаща от своя страна заплатите и осигуровките на служителите на К. Г. ЕООД. Твърдят се и други отношения по разплащания между страните. Поддържа се, че К. Г. е върнало изцяло на Интейк ЕООД паричната сума, за която ищецът твърди, че се задържа неправомерно от ответника. Оспорва се наличието на договор за поръчка между ищеца и К.Т.. Евентуално, поддържа възражение за извършване на съдебно прихващане: въз основа на договор за цесия от 17.07.19г. ответникът е изцяло встъпил в правата на кредитор по вземане на Петър Чавдаров Гетев срещу К. Г. ЕООД за сумата от 340 лева, представляващи дължимо и незаплатено от ищеца възнаграждение на основание чл.78 ГПК вр.чл.38 от ЗА по влязло в сила решение №910/05.03.2019г. по ГД №11076/2018г. на ВРС.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът прецени, че ВЖ е постъпила в преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване акт, подадена от легитимирана страна, поради което намира същата за допустима. Постъпилият отговор е подаден лично от ответника, в срока по чл.263 ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, допустимо е като постановено при наличие на положителни и липса на отрицателни процесуални предпоставки.

По отношение правилността на съдебното решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност и противоречие с материалния закон. Решението се обжалва изцяло.

Въз основа на събраните доказателства се формират следните фактически констатации:

Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба.

Това от своя страна предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по предявените искове. Предмета на въззивното произнасяне съвпада с това на първата инстанция. Не са навеждани нови твърдения и възражения от страните.