Решение № 101 от 04.06.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Бургас , 04.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:Росица Ж. Темелкова

Членове:Елеонора С. Кралева

Красен Пл. Вълев при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20202100502064 по описа за 2020 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „А 1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Кукуш“ № 1, подадена чрез пълномощник адв.Десислава Цветкова, против решение № 1093/11.05.2020 г. , постановено по гр.д.№ 1688/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлен предявения иск на „А1 България“ ЕАД против Х. Я. И. от гр.Б. ж.к.“И.“, бл.*, вх.*, ет.*, с правно основание чл.422 ГПК, за приемане за установено, че ответникът дължи на ищовото дружество сумата общо от 5544.31 лв., от която: 3594.57 лв. – общ размер на главницата за потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги и незаплатени вноски за закупени продукти на изплащане по Договор № М5272106 от 16.08.2016г., Договор № М4293203 от 14.11.2014г., Договор № М5448110 от 09.12.2016г., Договор № М4138613 от 21.06.2014г.,; 1949.74 лв. – общ размер на неустойки, дължими по същите договори, както и сумата от 549.85 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 3594.57 лв. за периода от 11.12.2016 г. до 07.11.2018 г., ведно със законната лихва върху общата главница от 5544.31 лв., считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 08.11.2018 г. до окончателното й плащане, за което е издадена Заповед № 4242/12.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 8193/2018 г. на БРС, както и за присъждане на разноски.

1

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че по делото са представени безспорни доказателства в подкрепа на исковата претенция, които не са били съобразени от районния съд при постановяване на обжалвания съдебен акт. В тази връзка, се счита за неправилен извода на БРС, че в представените фактури имало несъответствие в тяхната стойност, като се сочи, че във всяка от фактурите е посочена дължимата месечна такса, за която е постигнато съгласие. Оспорва се като неправилен и извода на БРС, че по делото не е установено кога са били прекратени процесните договори и не ставали ясни размерите на отделните задължения за неустойки, както и за прекратяването на кои договори се отнасяли. В тази връзка се сочи, че в чл.54.12 от ОУ изрично е уреден редът на прекратяване на процесните договори, като същите се считат едностранно прекратени от оператора при забава на плащанията от страна на абоната повече от 124 дни, без да е необходимо мобилният оператор да прави някакви нарочни волеизявления в тази насока, тъй като ответникът знае за последиците, ако забави изпълнението. Сочи се също, че от представените фактури е видно, че ответникът е забавил изпълнението значително по-дълго време от 124 дни и за прекратяване на договорите ищецът е завел счетоводно съответните сметки за начислените неустойки, като датите на сметките кореспондират с датите на прекратяване на съответните договори. В тази връзка се счита за неправилен извода на съда, че ако договорът не е бил прекратен с настъпването на 124 ден, съгласието на страните да дерогират общата уредба отпадало и следвало договорът да се прекрати съгласно правилата на ЗЗД. Счита се също, че неоснователно са отхвърлени и неустойките, начислени при съобразяване на сключената спогодба между КЗП и Мобилтел ЕАД от 21.04.2016 г., като според въззивника, БРС неправилно е приел, че меродавна била датата на сключване на рамковия договор, а не на отделните към него приложения или договор за услуги, като се сочи, че клаузите, обуславящи и начисляването на неустойка, са уредени именно в приложението или в договора за всяка една от съответните услуги. В заключение, моли въззивния съд да отмени решението на БРС и да признае за установена дължимостта на претендираните суми. Претендират се направените разноски пред настоящата инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Х. Я. И., чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител адв.Марияна Баджакова.

С отговора се взема становище за неоснователност на въззивната жалба и се моли за нейното отхвърляне. Счита се, че решението на районния съд е правилно, законосъобразно и мотивирано, не страда от визираните в жалбата пороци, поради което се моли същото да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което съдът я намира за допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след преценка на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона, 2

Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „А1 България“ ЕАД против Х. Я. И., уточнена с допълнителна молба от 10.10.2019 г. Твърди се, че между страните са сключени Договор № М5275106/16.08.2016 г., Договор № М4293203/14.11.2014 г., Договор № М5448110/09.12.2016 г. и Договор № М4138613/21.06.2014 г. Сочи се, че договорите са с рамков характер и имат за предмет предоставянето на електронни съобщителни услуги и продукти, а посочените номера на договорите представляват индивидуалните клиентски номера, по които се издават месечните сметки/фактури за ползваните от абоната услуги, но всички договори и приложения към тях се завеждат в системата на оператора под индивидуален абонатен номер (ID), който в случая за абонатът Х. Я. И. е ID **32. Твърди се, че отделните услуги и продукти по рамковите договори са предоставяни въз основа на допълнителни индивидуални договори към всеки рамков договор и приложения към тях.

Изложени са твърдения за неизпълнение от страна на ищеца на задълженията му по сключените от него договори за заплащане на услугите и месечните вноски за изплащане на продуктите, които са в общ размер от 3594.57 лв., конкретизирани поотделно за всеки договор в исковата молба и уточненията към нея. Твърди се също, че поради неизпълнение в определения срок на задълженията от страна на абоната, договорите за услуги са прекратени и на основание чл.92 ЗЗД са начислени неустойки по правилата, описани в съответните договори, като размерът на неустойката се определя на база стандартните месечни абонаментни такси (без отстъпки и без ДДС), дължими от датата на прекратяване (датата на издаване на съответната сметка за неустойка) до изтичане на определения срок на ползване на услугата. В тази връзка се сочи, че общият размер на начислената неустойка е 1949.74 лв., както следва: по Рамковия договор от 16.08.2016 г. – 578,63 лв., по Рамковия договор от 14.11.2014 г. – 598,69 лв., по Рамковия договор от 09.12.2016 г. – 735,16 лв. и по Рамковия договор от 21.06.2014 г. – 37,26 лв. Твърди се, че поради неизпълнение на задълженията си в срок, ответникът дължи на дружеството и обезщетение за забава в размер на законната лихва в общ размер на 549,85 лв. за периода от настъпване падежа на всяка фактура до подаване на заявлението по чл.410 ГПК.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Х. Я. И., чрез назначения му от съда особен представител адв.Баджакова, с който исковата претенция е оспорена като неоснователна и по размер. Оспорено е наличието на облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на действащ и сключен договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, периода на действие на договорите, размера на месечните и други такси за ползвани услуги и за закупени мобилни апарати, както и че ищеца е изправна страна, която е изпълнила задълженията си по договора. Счита се, че не е доказано неизпълнение на задълженията от страна на ответника, за да се приеме, че е налице основание за начисляване на неустойка. Направено е възражение за неравноправност на клаузата за неустойка във всеки един от договорите по смисъла на чл.143, вр. чл.146, т.5, 3 т.9 и т.14 ЗЗП, като се сочи, че клаузите не са индивидуално уговорени и потребителите на процесните услуги, предоставяни от ищеца нямат право да договорят съдържанието на тези договори. Посочва се също, че потребителите могат да договорят само вида на ползваната услуга, срока на договора и цената по договора.

По делото са ангажирани писмени доказателства – цитираните в исковата молба договори и приложения към тях, подписани от двете страни, фактури и сметки, които доказателства не са оспорени от ответника по надлежния ред.

Пред първата инстанция е приета и съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните, съгласно която по процесните договори са издадени 178 бр. фактури, които са осчетоводени в счетоводството на ищеца и са включени в отчетните регистри по чл.124 ЗДДС - „Дневник за продажбите“ и „Справка-декларация по ЗДДС“ за съответните данъчни период, а начисленият ДДС от 20 % по тези фактури е осчетоводен по сметка 453/2 като задължение за внасяне в полза на републиканския бюджет. Вещото лице е констатирало, че ответникът е извършил плащания по 131 бр. фактури, които са погасени изцяло и са останали дължими различни суми по останалите 47 бр. фактури, като плащанията и задълженията по фактурите са описани в табличен вид в Приложение № 1 към заключението. Съгласно експертизата, неплатените задължения по тези 47 фактури са в размер на 3594.57 лв. – главница (по договор М5275106/16.08.2016 г. – 90.31 лв., по договор М4293203/14.11.2014 г. – 1525.28 лв., по договор М5448110/09.12.2016 г. – 1869.24 лв. и по договор М4138613/21.06.2014 г. – 109.74 лв.), а дължимата неустойка е в размер на 1949.74 лв. (по договор М5275106/16.08.2016 г. – 578.63 лв., по договор М4293203/14.11.2014 г. – 598.69 лв., по договор М5448110/09.12.2016 г. – 735.16 лв. и по договор М4138613/21.06.2014 г. – 37.26 лв.).

С обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск от „А1 България“ против Х.И. като неоснователен. Съдът е приел, че между страните са налице облигационни правоотношения за предоставяне на електронни съобщителни услуги и стоки на основание посочените в исковата молба договори. Приел, обаче, че е налице несъвпадане на стойностите във фактурите като сборове между сумите, дължими на отделните основания (основа, отстъпки, ДДС), включително и в приложенията към фактурите, което води до невъзможност да бъде направен извод за конкретните размери на посочените месечни задължения. Според съда, това води до извод за неяснота по делото за спазване на чл.6, ал.1, т.4 и чл.3, ал.2 ЗСч относно посочване на основанието и хронологично отразяване на стопанските операции, поради което доказателствената тежест на представените счетоводни документи е разколебана. Приел е също, че от приложените справки за начисляване на неустойки не може да бъде направен извод за прекратяване на договорите, тъй като във всеки един от тези документи не е посочен като основание договора, за неизпълнение на който е начислено задължението по чл.92 ЗЗД. По тези мотиви БРС е приел предявените искове за заплащане на цената по договорите за доставка на телекомуникационни услуги са неоснователни и недоказани. По отношение на претенцията за неустойки, районният съд е 4 преценил, че в договорите от 14.11.2014 г., от 15.12.2015 г. (подписан като приложение към договор от 03.11.2016 г., с който са предоговорени условията на договора от 14.11.2014 г. за предоставяне на конкретен телефонен номер), както и в договора от 20.06.2014 г., са уговорени неустойки, които са в размер на месечните такси до края на действие срока на договора, без съответните отстъпки, а по отношение на устройствата, които са предоставени с договори за продажба на изплащане – обезщетения, в случай, че не бъдат върнати. При това, БРС е приел, че така уговорената неустойка е необосновано висока, поради което и на основание чл.143, т.5 ЗЗП клаузите, на които са основани тези претенции са нищожни и предявените искове за тях са неоснователни. Констатирано е, че в останалите договори са уговорени неустойки в размер на три месечни абонаментни такси, но тъй като от доказателства по делото не се установявали основанията на отделните задължения и техните размери, БРС е приел, че не може да бъде направен извод, че договорите са прекратени по вина на абоната, за да възникнат посочените задължения за начисляване на неустойки. По отношение на претенцията за неустойки, представляващи пазарна стойност на крайни устройства, съответно на оставащия срок на договора, БРС е приел, че по делото не са доказани размерите на задълженията за заплащане на неустойка, представляваща пазарна цена на закупени стоки, тъй като стойностите, за които са издадени фактурите не съвпадат с претендираните, а за някои от твърдяните задължения не са представени фактури, които факти са самостоятелно основание за отхвърляне на предявените искове за заплащане на цената по договорите за лизинг, поради което и тези претенции са приети за неоснователни.