Решение № 2007 от 22.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2007 гр. София, 22.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100507031 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20252273 от 16.11.2020 г. по гр.д. № 17000/2019 г.

Софийски районен съд, 30 състав отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, срещу Ал. Б. Ст., ЕГН **********, искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в общ размер на 472.51 лв., от които: 363.99 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м.

04.2017 г. за реално потребена енергия, отразена в общи фактури с № 0081778790/31.07.2017 г. и № 0075541846/31.07.2016 г.; 61.22 лв. – лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до 22.11.2018 г., 38 лв. – главница за услуга дялово разпределение за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2017 г., и 9.30 лв. – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 22.11.2018 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 29.11.2018 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, до изплащане на сумите. На основание чл. 38 ЗА ищецът е осъден да заплати на пълномощника на ответника адвокатско възнаграждение в размер 1 на 600 лв. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно и в противоречие с действителното фактическо и правно положение СРС приел, че ответникът не е титуляр на вещни права върху на имота. По смисъла на разпоредбата на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, действаща в процесния период, потребител на топлинна енергия за битови нужди било физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. От представените по делото документи се установявало, че ответникът е собственик на топлоснабден имот. Съгласно оспорванията и твърденията в отговора на исковата молба, че лицата не са в облигационно правоотношение с останалите съсобственици на процесния имот, и само те и единствено са клиенти на топлинна енергия, то същото формирано у съда убеждение противоречало на закона. Чл. 153, ал. 1 ЗЕ визирал собственик и титуляр на вещно право на ползване. Лицата, които фактически ползват имота на основание облигационно отношение, притежавали качеството държател, а не ползвател по смисъла на ЗС. За възникване на същото било необходимо да бъде спазена определената в закона форма – чл. 18 ЗЗД. По делото ответникът не представил нотариален акт, от който да е видно, че е учредено право на ползване по смисъла на ЗС.

Освен това законът изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ говорел именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството „ползвател” е лицето, обитавало, съответно консумирало топлинната енергия. По делото били представени значителен брой доказателства, сред които декларация по чл. 14 ЗМДТ от 27.03.1998 г., подадена от ответника, от която било видно, че същият е 2 декларирал имота като собствен. Неправилен бил изводът на СРС, че за периода ответникът няма подадена декларация и затова няма как да се счете за собственик на имота. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна Ал. Б. Ст., с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената по гр.д. № 75598/2018 г. на СРС, 30 състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е депозирано в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са допустими. С оглед оплакванията в жалбата решението ще следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, от същия не са ангажирани доказателства за твърдението му ответникът да е собственик на процесния имот; При заявено оспорване от ответника на този факт, представената декларация по чл. 14 ЗМДТ от 1998 г. не може да се 3 приеме за безспорно доказателство, че ответникът е собственик на имота.

При тези мотиви на районния съд, очевидно е, че въззивната жалба не съдържа доводи във връзка с правилността на изводите в атакуваното решение. Районният съд не е приел, че представената декларация по чл. 14 ЗМДТ не доказва ответникът да е бил собственик на имота конкретно в процесния период, а че при заявено оспорване от ответника сама по себе си декларацията не съставлява безспорно доказателство за собственост.

Районният съд не е приемал нито че имотът се ползва от трети лица на облигационно основание, нито е обсъждал дали на трети лица е учредено вещно право на ползване върху имота, а и твърдения за последното не са наведени от ответника. Сам по себе си фактът на деклариране на един имот пред данъчната администрация не доказва собственост В този смисъл жалбата е бланкетна - в нея не са релевирани оплаквания за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК няма правомощието да провери правилността на решението, а следва да го потвърди на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.

При този изход и изричната претенция, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.

1, т. 2 ЗА въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съобразно обжалваемия интерес от 472.51 лв. и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20252273 от 16.11.2020 г., постановено по гр.д. № 17000/2019 г. на Софийски районен съд, 30 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, да заплати на адвокат Д.Ц. С. от АК – Враца, с адрес: гр. София, ул. ****, офис 330, на основание чл. 38 ЗА сумата 300 лв. (триста 4 лева), представляваща разноски за въззивното производство.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ****, като трето лице помагач на страната на въззивника „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5